Бракът е смърт на егото ╫ Сисанийски митрополит Павел
Wedding of Nicholas II and Alexandra Feodorovna by Laurits Tuxen (1895-6)
╫ За смирението в брака
Да приказваш за смирението в брака значи да приказваш за любовта. Защото тези две неща са страни на една и съща монета. Ако съществува обич, съществува примирение, и в случай че съществува примирение, то идва от любовта. Любовта е екстатично придвижване, когато обичаш, излизаш от себе си, с цел да срещнеш и приемеш другия. Това значи, че подготвяш себе си да приемеш другия, подготвяш себе си да бъдеш наслада за другия.
Смирение, ще каже някой, от страна на кого? Очевидно и от двамата. Помня един блажен дъртак, който споделяше, че монахът демонстрира смирение към своя дъртак или монахинята към игуменката и по този начин отсича своята воля, а нашите брачни братя, споделя, демонстрират смирение един към различен. Следователно смирението би трябвало да съществува и от двете страни и горко, когато някой чака да го види в другия, с цел да го покаже и той самият. Защото в този случай смирението просто е една техника, която рядко реализира триумф. Казах преди, че смирението извира от любовта. Когато обичаш, в понятието за обич съществува понятието жертва. Готов си да жертваш себе си. Бракът е гибел на егото. Не можеш да стигнеш до ние, и да живееш в ние, в случай че преди този момент егото не е умряло. В противоположен случай всичко друго са трагични истории, които чуваме и които обсъждаме доста пъти.
Обърнете внимание на нещо, смирението е необятна основа. Колкото по-широка е основата, върху която някой се обляга, толкоз по-рядко ще падне. Ако основата е тясна, тогава и с едно клатене може да падне. Когато един човек има примирение, т.е. необятна основа, тогава може да одобри и да претърпи разнообразни разтърсвания без обаче да падне. Смирението допуска един сигурен човек, тъй като доста пъти ние се боим от себе си. Не сме сигурни, не се доверяваме, давим се в несигурността и се опитваме да изтълкуваме и да отдадем доста неща на държанието на другия. Бидейки постоянно несигурни, считаме, че другият се пробва да ни „ задуши ” с нещо, което споделя или прави, и ние, които сме „ умни ”, няма да оставим да ни задуши, а ще се опитаме да го сложим на мястото му (така си мислим). И всичко това апропо го назоваваме семейство. Всичко това сред друго го назоваваме хармонично семейство.
Смирението е етосът (нравът) на Бога. Нека не забравяме, че смиреният човек като магнит притегля Божията берекет. Троичният Бог избрал Света Богородица, тъй като видял нейното примирение. В брака свръзката е Божията берекет. Смирението е първо и основно към Бога. Човекът споделя „ Говори, Господи, и Твоят раб слуша ”. Бог обаче точно в Тайнството Брак ни подарява другия, с цел да бъде нашият венец и популярност. Ако продължим да Му се доверяваме, тогава ще сме търпеливи към грешките на другия. Ще се опитаме да разберем да не би в последна сметка не другият, а ние да сме казусът. Тоест за какво се отнасяме към нея с нарцисизъм, а не със примирение. От друга страна, ние желаеме другият да посреща една наша неточност с самообладание. Ние обаче какво вършим?
Нека уточним, че смирението не е единствено за дамата, тъй като мъжът е глава на дамата и затова той би трябвало да подрежда. И това тук е един значим и основен миг, тъй като евангелският текст е безапелационен, и споделя, че „ мъжът е глава на дамата, както и Христос е глава на църквата ”. Христос какво прави, бидейки Глава на Църквата? Жертва се за нея, разпва се, смирява се поради нея, по този начин я избавя, по този начин я възкресява. Той ни учи и ни споделя „ поучете се от Мене, тъй като съм мирен и преклонен по сърце ”. Коя е мярата на Христовото примирение? Неговото разпване. Бог одобри да се разпне за този, който обичал, за какво? – тъй като същински го обичал. И това е и жалването на Христос, което става изобличение за нас. Ние нормално желаеме да разпваме другите, а не да се разпнем, и това е по този начин, тъй като ни липсва примирение. Не сме в положение да понесем безсилието на другия. Нас ни интересува другият да не ни надмине, точно тъй като ни липсва смирението. И там се потвърждава, че когато нямаме примирение, нито ум имаме. Затова ще бъдем оправдани не в случай че се скараме с другия и най-после се разделим, а в случай че помогнем на другия да се поправи и спасим и запазим нашата връзка. Това е успеха. Победата не е да ударя ръката си и юмрукът си в ножа, тъй като тогава ръката ми ще се среже, и това е понятно.
Виждате при хора, които имат нарцисизъм и нямат примирение, че техният плод е разпадът. Тяхната мощ е рушителна, до момента в който смирението, тъй като смирението е мощ, е благотворно, изцеляващо, градивно. Казвам още веднъж, че когато човек приказва за смирението, като че ли приказва за любовта. Христос излиза отвън Себе Си и до момента в който е Бог, излиза, съединява се и възприема човешката природа, с цел да срещне и да избави индивида. По същия метод любовта, която се въодушевява от Светия Дух, единствената същинска обич, е едно придвижване от мен, с цел да срещна другия. Този, който обича, когато обича, неговата съществена цел е да дава наслада и да прави благополучен другия. Когато непрекъснато искаш единствено да вземаш от другия, това значи, че въобще нямаш обич, нямаш примирение, имаш нарцисизъм, значи, че действително си един бацил, който ще унищожи здравето на връзката. Следователно не съществува брак без примирение. Когато в индивида няма примирение, тогава той доста малко неща може да направи. Смирението не е понижаване, а повишаване, то е обогатяване на връзката. То демонстрира духовната динамика на индивида, демонстрира индивида, който не е нерешителен, тъй че да се бои от най-малкото слагане под подозрение и да се пробва да покаже, че е най-умният и че неговата дума би трябвало да се зачете.
Виждате, че смирението държи чисти нашия разум и сърце и ни разрешава да стъпваме на здрава почва. Позволява ни да признаваме нашите неточности и да желаеме амнистия, само че и да се отнасяме с обич към грешките на другия. Защото обичаме другия. Но в случай че трансформираме неговите неточности в „ картечница ”, с която ще го простреляме, това значи, че просто не го обичаме и че до момента сме го употребявали. С други думи, бракът без примирение не е разбираем. Той би бил брак без основа, тъй като в последна сметка смирението отсъжда и качеството на любовта. Въпросът е дали нашата обич е лъжлива и егоистична, обич към нашето аз, или достоверна и истинна обич, излизане от нас, с цел да срещнем и да доставим наслада на другия? Този, който има примирение, има и силата да излезе от себе си, тъй като не се бои, до момента в който този, който няма примирение, е нерешителен. И дублирам, смирението най-много е примирение пред Бога.
Кой е смиреният човек? Този, който се подвизава да пази Божията воля. Ако имахме това примирение, тогава във всеки един миг и вкъщи бихме намирали красиво решение. Бихме стигали до него, бихме изцелявали себе си, бихме изцелявали другите. Навярно не съществуват съпрузи, при които да няма моменти на напрежение. Това, което отличава хората, в случай че имат примирение, е да не смятат себе си за неповторими на земята и да желаят всички останали да служат на тяхното аз. Също по този начин, в случай че имат примирение и действително обичат, могат да понесат немощите на другия, а не да угаждат на себе си. С други думи, смирението и любовта са едно и също нещо, едното не може да съществува без другото, едното извира от другото, всяко от тях храни другото и поддържа живота на индивида хубав, достоверен и същински...
Из беседата: „ Смирението е същинското име на любовта “ на Сисанийския и Сиатистки митрополит Павел, включена в сборника „ Пътят на брака “, изд. на храм „ Св. вмчк Мина ”, Велико Търново, 2015 година
Картина: Wedding of Nicholas II and Alexandra Feodorovna by Laurits Tuxen (1895-6); chinaoilpaintinggallery
