Реч, произнесена от Буров в клуба на Народната партия на

Реч, произнесена от Буров в клуба на Народната партия на 22 декември 1918 година и оповестена във вестник „ Мир “ ден по-късно.

(1875 ~ 1954)

Реч за ценене националните ползи на България

Българският народ претърпя в един интервал, относително пай, от 3 – 4 години, две произшествия, така цялостни, така смазващи душата, че в случай че в този народ нямаше коравина душевна, в случай че в него нямаше една религия, непокътната в правотата на неговата идея, той от дълго време би паднал духом и би престанал да съществува като народ. В 1913 година – първата злополука, сломени, опозорени, изгубили нашата национална идея, ние като народ запазихме това вътрешно самообладание, което ни разреши да оцелеем, въпреки и осакатени, и да заживеем след няколко месеца още веднъж като народ. С незаздравели още рани, огромните събития, които се развиха в Европа през 1914 година, туриха отначало на тестване този народ. И в този момент този народ, мъченик и страдалец, тоя народ, който е дал толкоз доказателства за своето благоразумие в своята къса история, се вижда в ролята на обвинен, в ролята на обвиняем. Тоя народ е безпомощен да отбрани посредством мощ своите ползи, тоя народ през днешния ден е безпомощен да резервира своите права, той даже е безпомощен да пледира своята права идея, тъй като е отсечен от света при цялостната опция за неговите съперници да пледират своите дела, да клеветят народа ни и да подкопават нашето състояние пред съвестта на човечеството и пред великите сили, които ще има да чертаят бъдещата карта на света. При туй състояние, г-да, какви са вероятностите за българския народ, какво ни чака, на какво би трябвало да разчитаме и най-вероятно какво би трябвало да бъде нашето държание като народ, с цел да можем да помогнем на себе си? Ето първата част на тематиката, която желая да развия пред вас.

Ще ви кажа незабавно, г-да, аз не съм черноглед. Аз съм надълбоко уверен, че идеята на България не е изгубена, и бих желал да вдъхна във вас същата религия, да повдигна вашите сърца, да ви дам малко от моя оптимизъм, тъй като оптимизмът е извор на религия и сила, а българският народ има потребност в днешния миг от едното и от другото, с цел да търпи, да се надява и да действува.

Защо съм оптимист? Аз съм оптимист, тъй като нашата идея е несъмнено права, тъй като това, което желаеме ние, е несъмнено българско, тъй като ние в никакъв случай не сме водили политика империалистическа, тъй като нашите искания са вървели редом със справедливостта, редом с осветената от историята истина. Аз не мога да бъда черноглед за идеята на моя народ в един миг, когато мирът, така дълго чакан, ще би трябвало да бъде издигнат върху безконечните, неизменимите правила на правото на народите да се ръководят, както желаят. Не мога да бъда черноглед, когато нашата идея ще бъде решавана от нации, велики исторически, които не могат да не осъзнават, че това, което градят в този миг и което те ще градят за епохи, би трябвало да бъде издигнато на една незиблема основа, би трябвало да бъде сложено върху една концепция на правдивост, би трябвало да бъде сложено по метод подобен, щото да докара мир сред народите, мир, учреден на правдата и справедливостта.

Аз се запитвам: коя от великите страни ще откри в своята съвест, па даже, в случай че щете, в своите ползи, съображение, с цел да потъпчи свещената истина във връзка с България.
[...]

Изобщо не мога да позволи, че великите нации спечелили, които в действителност са изразителите и носителите на човешката просвета, в един миг, когато ще преустрояват и морално, и материално интернационалния живот на човечеството, ще желаят в основите на това велико дело на възраждане, което би трябвало да бъде чисто от всевъзможни съмнения, което би трябвало да бъде девствено от всевъзможни ползи, което би трябвало да бъде ярко като слънцето, да турят, споделям, в неговите основи тая въпиюща несправедливост – един дребен жизнерадостен народ като българския да бъде раздробен, унизен и погубен. Това не може! [...] Аз в това надълбоко имам вяра, това не са изречения, които ви приказвам, с цел да повдигна вашия дух. Това е моето надълбоко разбиране. Има работи, които, когато се мислят, наподобяват лесни, каквато е да се осакати България, ненавиждана, охулена, без другари, изолирана – кой ще дигне ръка за нейна отбрана? Това елементарно се мисли, само че когато пристигна да се осъществя, когато ще би трябвало да се направи интервенцията на висша неправда, съвестта ще заприказва. Тая война сред многото работи, които ни потвърди, г-да, потвърди и това, че има една жива съвест в човечеството и може би най-голямата неточност на Германия и източникът на нейната злополука е там, че немският народ и неговото държавно управление не държаха никаква сметка за този честен фактор – съвестта на човечеството, тъпкаха тая съвест, провокираха общ напредък срещу себе си и станаха жертва на тоя напредък. Съвест има – тя е нашата съюзница; съвест има – тя е нашата защитница; съвест има и съвестта ще ни избави, г-да.

Знам, че има фактори, че има условия, които ще пречат на нашата идея. Има на първо време у нашите балкански съседи, съперници на България, има хора, жертви на тая балканска логика на психиката, изпълнена с дребнави омрази и с къси политически проекти, които мислят, че са намерили най-благоприятния миг, с цел да унищожават един път вечно с омразната България, и които, имайки всичката независимост да ни клеймят и интригуват, имайки всичката независимост да пледират своята идея, имат вяра, че ще могат да доближат своите цели. Позволете ми, г-да, и пред тази заплаха да запазя своя оптимизъм. Преди всичко аз чакам, че и в тези нации, в техните просветени и управителни кръгове ще настъпи един лъч на отрезвление, че времето, което цери, което вразумява, ще внесе и в техните настроения повече обективност, повече истина и едно по-ясно схващане на дълбоката историческа взаимност, която свързва народите на Балканите; ще схванат те, че една България осакатена, онеправдана, върху руините на която те ще градят своето великолепие, ще бъде извор на разтърсвания и източник на опасения за самите тях, ще бъде един призрачен сън, който ще смущава спокойните им сънища и ще пречи на националното им развиване. Те ще схванат още, че прекалеността на техните претенции, чрезмерността на техните омрази може да породи в средата на техните съдружници едно възприятие таман противоположното на това, което те чакат – едно схващане, че фактически в тия дребни нации краткотрайните настроения и дребнавите национални ежби, политиката на битка и изтребване са взели връх върху благородното възприятие на сговор, на схващане и на истина и че затова не заслужават да бъдат слушани. Аз съм уверен, че до мира гласът на разсъдъка, гласът на човешката съвест ще вземе връх даже и в тях. Но в случай че мимо моите ожидания те не престават да бъдат носители на тая тясна логика на психиката на балкански ежби и ненавист, аз надълбоко имам вяра, че великите нации няма да станат жертва на тази дребнава логика на психиката, тъй като те са велики нации и тъй като тяхното мерило е велико мерило.

Друго средство, с което нашата идея ще бъде атакувана, това е, г-да, обвиняването, че ние сме народ невъзпитан, нечовечен и че на подобен народ не може да се дадат нови популации да ръководи, дори в случай че те бъдат български. Това обвиняване го чухме, четем го във вестниците на нашите балкански съседи и наподобява, че то е голямият коз, от който те чакат онеправданието на България. Като че ли у тях има съзнанието, че идеята на България сама по себе си е толкоз права, че тя не може да не бъде приета, щом се застане на правилото на самоопределението на народите, и с цел да не се пристигна до туй решение, търсят да намерят причини, които могат да обиден съвестта на великите народи – съдии – и да подкопаят нашата идея. По-добър отговор, г-да, на тези обвинявания във безчовечие и в невалидност на българския народ от снощната публикация на вестник „ Мир “ нито мога да кажа, нито мога направи: тя е изчерпателна и аз ви поучавам, който не я е чел, дано я прочете. Към нея ще прибавя единствено едно за нашата валидност и невалидност да управляваме: ние живеем някакви 30 години свободен живот след 500 години иго. Аз бих желал да ми се уточни в историята освен на Балканите, а в историята на човечеството един народ, който в подобен пай интервал на държавен живот да е съумял да направи такива културни и политически, па в случай че щете, и чисто материални напредъци. 30 години е то, г-да. То е като през вчерашния ден за живота на един народ. Преди 30 години стартира свободно да живее едно робско племе, което нямаше друго с изключение на църква и учебни заведения, и в тези 30 години това племе сътвори учебни заведения, повдигна просветеност, уреди войска по-успешно, в сравнение с която и да било друга страна на Балканите; в същия интервал построи железници, пощи, пътища и пристанища, сътвори политически и вътрешен ред, по-добър и по-здрав от която и да било страна на Балканите. Е добре, г-да, народ, който през подобен пай интервал е водил освен това четири войни за своето национално избавление, свързани с грамадни жертви, и когато най-сетне настъпи злополуката, отново съумява да резервира публичния ред и своята национална единодушие и държавна дисциплинираност – нещо, което велики нации с велико историческо минало не можаха да сторят, – тоя народ е дал с това изчерпателни доказателства, че е народ на реда, че е народ на културата и на напредъка, че той е народ, който има своето място в цивилизацията на човечеството, и че да осакатиш тоя народ, ще каже на една точка на земното кълбо да създадем един атентат срещу ползите на всемирната цивилизация и на човешкото право.

Но остава още едно огромно обвиняване – то е, че България със своето присъединяване във войната разреши на страните от двойния съюз да продължат войната още цели две години и посредством това милиони хора, най-хубави синове на великите народи, трябваше да мрат в продължение на още две години. За тези нови жертви, хвърлени след намесата на България, би трябвало да има едно отмъщение, в случай че има истина, би трябвало едно наказване, в случай че има съд. И тъй като виновникът е народът, той би трябвало да понесе наказването си. Г-да, и по този въпрос ние имаме доста прави възражения да създадем и аз разгадавам, че тези възражения ще бъдат чути, те почват да бъдат към този момент чути. Какво е крив народът? Казват: „ народите дават отговор за своите държавни управления “. Добре, само че това още не изчерпва въпроса за виновността на българския народ, това е официално решение, само че когато се взема решение въпросът по съвест, когато се търси неизменимата истина като източник на едно решение, този отговор задоволителен ли е? Не е ли по-право да се попитаме можеше ли българският народ при изискванията, в които беше подложен през 1915 година, да сковава волята на своите управници, които го тикнаха към тая война! [...] Един народ, млад като българския, един народ с неукрепнали политически институции и със едва развъртян публичен живот мъчително може да противодействува на страната. Силата на актуалната страна е нещо грамадно. Отделните сили срещу тази мощ се разрушават като в канара. Прибавете към това, че нашата страна беше в ръцете на един немски принц, който по дълг, по възприятие и по съвест смяташе своята роля тук, на Балканите, като една роля на немски сътрудник. Кой е крив, че ние имахме немски принц да ни ръководи, кой е крив, че има нации на Балканите, които имат отпред на ръководството си по един немски принц? – всеки може да бъде крив, само че ще признаете, че не е българският народ, който би трябвало да носи отговорността за това. Стана това, което се очакваше, което се предвиждаше, че сега на една огромна интернационална конфлаграция*, когато ползите на германизма ще бъдат в спор с ползите на другите народи, тези немски принцове ще изпълнят своя дълг не към новите си отечества, които те ръководят, а към своите родни отечества. Тая просветена Европа, тези културни велики нации, които ще ни съдят, не го ли знаеха, не го ли предвиждаха? Какви ограничения вземаха те навреме да отстранят тая заплаха и за нас, и за самите тях? Какво направиха те да сковават техните домогвания за една политика династическа и затова немска. Ние като народ сме се борили срещу тези трендове в политиката на Фердинанда доста повече, в сравнение с заинтригуваните велики нации, за които имаше също такава заплаха от тая политика. Какво можеше повече да направи българският народ?
[...]

Бележки:
* Запазен е правописът съгласно тогавашното наречие на думите.
* Голям пожар (Бел. цит.)
...
Из: „ Атанас Буров. Живот за България “, Жоро Цветков, изд. на Българска академия на науките, София, 1992 година (в. „ Мир “, №5358, 23 дек. 1918.) 
Снимка: Атанас Буров (1875-1954); lostinplovdiv.com