Най-голямата наша добродетел трябва да бъде тихият труд ♥ Веселин ХАНЧЕВ
(1919 ~ 1966)
От двете страни на пропастта
Той е остарял национален преподавател от Битоля. Името му е на човек, който в тишината на живота си е построил големи каузи. Нито в класната стая, нито в своето оскъдно съществувание, той не е търсил пари. Пенсията не е била за него завършек на духовния темп, умствена гибел.
Научих, че този преподавател разкрил в Битоля гратис неделно учебно заведение за българското четмо и писмо. Там щял да събира своите братя, които са не запомнили в злокобния звън на оковите своя роден език.
Като своя популярен предходник свети Климент, той ще приказва, ще учи децата, дамите, старците и мъжете на Битоля. И като различен също популярен безсмъртник, ще пробуди осакатените души:
Българино, знай своя жанр и език!…
Най-голямата наша добродетел би трябвало да бъде тихият труд. Когато вършим нещо, да не мислим за покачвания, юбилеи, портрети в пресата. Тая добродетел беше веруюто на възрожденците. Тая добродетел е най-достойното бижу на остарелия битолски преподавател, на тоя същински възрожденец в нашата лишена от романтика реалност.
Той е незнаен. Но когато споменем името му, бих желал да го запомнят всички и да смъкват шапки.
Казва се Ал. Д. Пиронков.
Когато пиша с такава наслада за героичния и непретенциозен преподавател от Битоля, припомням си, уви, за един различен. Всички знаете неговото име. Минава ли, би трябвало и тротоарите да му се покланят - толкоз е популярен! Той е професор.
Ето го, изкачва се самонадеяно по каменните стъпала на ректората. отваря една врата, влиза в библиотеката. Посред грамадните томове, натъпкани с просвета и мъдрост, смирено се свиват двама селяни. Седнали са на края на столовете, а в краката им оставени шарени дисаги. Това са бащата и майката на библиотекаря, пристигнали от някое далечно село, да се порадват на учения си наследник, дясната ръка на професора.
Но той се спуща наежен като стихия върху тях:
- Как? Кой ви разреши? Как смеете да влизате тук?
Хорицата стават комплицирани. Синът потъва в земята.
- Вън! Вън! Вън! - крещи ученият мъж.
Те излизат, а след тях и библиотекарят. В очите му има сълзи. И не се връща повече.
Професорът не се споделя Христофор Белковски. Той няма нищо общо с героя на Алеко Константинов от описа „ Пази Боже сляпо да прогледне ”… Бих добавил единствено, че той е създател на книга за селото.
От двете страни на пропастта. Каква страхотна пропаст!
Публикувано във в. „ Литературен глас ”, 29 октомври 1941 година
Снимка: Веселин Ханчев (1919-1966)
