За упованието в Бога и вярата на лечителя в силата

За упованието в Бога и вярата на лечителя в силата на иконите, споделено от журналиста и публицист Яков Янакиев в книгата му „ Чудесата на Петър Димков “ (Изд. Милениум).

Лечителят и отношението му към иконите 

Петър Димков счита, че един същински зограф може да „ закодира “ в изписвания облик нещо от своята духовна мощ, което оказва помощ на молещия се. Има и друго - съзерцавайки изобразения светец, ти се съсредоточаваш, вглъбяваш и по-лесно стигаш до по-висшите сфери, а и самият светец те подарява със своето невидимо, само че благотворно лъчение.

И до в този момент в дома, в стаята на лечителя, над леглото му, стои едно иконостасче с кандилце, което е горяло непрестанно. Там се е „ свързвал “ с висшите духовни йерархии, пред него е изповядвал най-съкровените си мисли и е благодарял за огромните благодати, които са му дадени.

Една огромна олтарна икона от 13-ти век родът Димкови носи от Горно Броди, Серско - тя е обвързвана с всичките им митарства и до момента в който е жив лечителят, към нея се е въртял духовният живот на цялото семейство, пред нея са се вземали всички значими решения. Сега е в дома на внука му доктор Петър Димков, който продължава и името, и делото на именития си дядо.

Както към този момент споменахме, по времето на петербургската холера Димков носел муска, приготвена от майка си и откровено вярвал, че тъкмо тя го е избавила. И през трите войни, в които взе участие, той постоянно носи муска. Това за някои може да са „ бабини деветини “, само че за него несъмнено не са. Нямаме визия какво е имало в нея, само че знаем какво съдържат муските, които по-късно при една зараза от детски паралич, той прави за децата си: скилидка чесън, две-три зърна черен пипер, също толкоз карамфил и късче камфор. 

При оповестяването на Балканската война обаче майката на Петър Димков решила, че с изключение на муската ще му би трябвало и нещо друго, с още по-голяма защитна мощ. Тя го благословила и му подарила дребна икона на Света Богородица с железен обков. Носел я постоянно в горния джоб на куртката си, до сърцето. Тази скъпа светиня се е изгубила някъде и наследниците на Димков не могат да си спомнят по какъв начин тъкмо е изглеждала, само че друго е значимо - обковът бил деформиран и раздран от патрон. От този патрон, който отивал право в сърцето му, само че рикоширал в иконката. Тя го е избавила.

Има и една друга история, отново обвързвана с икона. След Европейската война и злополучния за България Ньойски кротичък контракт, както знаем, армията ни е фрапантно понижена, а доста от офицерите - съкратени. Съкратен бил и майор Димков - напълно скоро след женитбата му с Мария Симова. Младоженците трябвало да търсят някакъв занаят и отпътували за Виена - Мария да учи при майсторките на дамски шапки, а Петър да кара курсове по счетоводство. Насочили се към специалности, които няма да практикуват в никакъв случай през живота си. След войната в Австрия инфлацията била страшна. Всички пазарували с купони, против които получавали минимални дажби. Семейство Димкови нямали пари и за отопление - четели, завити двамата в леглото. Един ден, като се посочило слънцето, седнали в парка на припек, учели нещо, сетне си тръгнали. Разнежена от слънчевите лъчи, Мария си не запомнила чантичката на пейката. Вътре имало едно портмоненце, а в него някаква мизерна сума пари и купоните, които били в действителност животът им. И когато разбрали, че чантичката я няма, просто онемели, тъй като това означавало напълно да умрат от апетит. Хукнали незабавно към парка, само че тяхното богатство го нямало. Привечер на вратата се почукало, един възрастен мъж потърсил Мария и споделил: „ Видях по документите, че сте чужденка, че сте толкоз млада и разбрах, че няма да преживеете без тези купони. И потеглих да ви диря “.

Добрият човек върнал всичко - имало там и една златна иконка, подарена на Мария от майка й, която носела като колие и не помнела за какво я е свалила. После цялостен живот я пазела като безценен спомен и постоянно, щом я докоснела, си спомняла с признателност индивида, който си останал човек при целия апетит, мраз и бедност в една разорена страна. Сега я носи щерка им Лили Димкова и споделя, че оня неизвестен виенчанин постоянно участвал в молитвите и на двамата й родители.

Когато през 1944 година стартират бомбардировките над София, при сигнал за паника семейство Димко- ви постоянно слизали в мазето. Къщата била с гредоред, нямала бетонна плоча и в случай че падне бомба, мазето не би ги избавило, само че най-малко от летящи части би могло да ги скрие. Единственото защитно средство, което вземали със себе си, била една дребна икона на Света Богородица с младенеца, която им донесъл от Божи гроб дядо Иван - бащата на лечителя. Там, в мазето, всички се скупчвали към иконата и се молели. Лили Димкова си спомня, че непроменяемо шепнели молитвата „ Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсме- ртни, помилуй нас “.

Веднъж след края на нападението тя чула татко си да споделя на майка й: „ Знаеш ли, Мими, в случай че аз попадна в бомбардировка и съм навънка, умерено ще седна на земята и ще се апелирам. Толкова мощно е в мен упованието в Бога, та знам, че нищо няма да ми се случи “. 

Избрано от: „ Чудесата на Петър Димков “, Яков Янакиев, изд. „ Милениум “, 2009 г. 
Снимка: lilidimkova.com