Човекът е узнал, че колкото и да е удобно да

„ Човекът е разбрал, че колкото и да е комфортно да стоиш умерено на едно място, въпреки всичко задържането на живота унищожава същинското му предопределение и същинската цел на човешкото съществувание. “

Самоосъществяване в дела 

Само тези, които са разбрали, че насладата намира своя израз в закона, могат да минат оттатък него. Не че рестриктивните мерки му са престанали да съществуват, а тъй като законът е станал за тях олицетворение на свободата. Освободената душа приема с удоволствие рестриктивните мерки върху себе си, тъй като ги усеща като признание на една безкрайна мощ, чиято наслада е в творчеството. И в действителност там, където няма ограничавания, където цари хаосът на беззаконието, душата престава да бъде свободна. Там тя е накърнена, откъсва се от безкрайното, агонизира в грях. Всякога, когато душата, подмамвана от изкушението, се освободи от рестриктивните мерки на закона, тя вика уплашено като дете, което е изгубило подкрепящите го ръце на майка си: „ Не ме оставяй да падна! Дръж ме - моли се душата, - вържи ме с връзките на закона, вържи ме от вътрешната страна и извън, хвани ме крепко! Нека посредством връзките на закона бъда обвързвана с твоята наслада, закриляй ме от смъртната разхайтеност на прегрешението! “ 

Някои мислят, че законът е цялостна диаметралност на насладата и вземат опиянението за радост; мнозина други пък считат, че делото е противоположно на свободата. Щом то е в региона на материята, това значи ограничение на свободата на душата - разсъждават те. Но ние не трябва да забравяме, че както насладата намира израза си в свободата, по този начин и душата намира свободата си в делото. Понеже насладата не може да откри своя смисъл единствено в себе си, тя се нуждае от външна активност. Човешката душа непрекъснато се освобождава от личната си обвивка, като действа; в случай че беше другояче, тя не би подхванала непринудено нищо. 

Колкото повече работи човек и извиква на живот това, което е прикрито в него, толкоз повече се приближава до своята цел. Чрез действието той става все по-ясен за себе си и за другите; той схваща същинската си същност в новите форми на своята многообразна активност в обществото. Така се приближава до свободата. 

Свободата не е в мрака и в неизвестността. Няма по-ужасно иго от робството на тъмнината. За да избяга от тъмнината, семето се мъчи да покълне; по същата причина и пъпката става цвят. За да се освободят от обвивката на неопределеността, мислите и визиите у нас търсят непрекъснато опция да се изявят в някаква външна форма. Така и душата ни, с цел да излезе от мъглата на неопределеността, си основава непрекъснато нови области на предприемчивост и нови форми на деяние, даже такива, които не служат на задачите на нейния земен живот. Защо? Защото се стреми към независимост. Тя желае да се самоопознае, да се реализира. 

Когато човек унищожава блатата, цялостни със болест, и ги трансформира в градини, хубостта, която освобождава по тоя метод от пандиза на грозотата, е хубост на личната му душа: в случай че не й даде тази външна независимост, той не може да я освободи и вътре в себе си. Когато на мястото на беззаконието в обществото той въдворява закон и ред, тогава положителното, което освобождава от властта на злото, е положителното на неговата лична душа: в случай че не го освободи вън от себе си, то няма да откри независимост и вътре в него. Така човек е непрекъснато ангажиран да освобождава посредством каузи силите си, хубостта си, добротата си, душата си. И колкото повече съумява в това, толкоз повече пораства в личните си очи, толкоз по-широко става полето, в което се самоопознава. 

Упанишадите споделят: Само когато си работоспособен, ще пожелаеш да живееш 100 години. Така настояват вкусилите щедро от насладата на душата. Познали нейната същина, те в никакъв случай не приказват с жалък звук за горестите на живота или за робията на труда. Те не наподобяват на повяхнало цвете, което едвам се държи на стъблото си и клюмва преди да даде плод. Те се залавят с всичките си сили за живота и споделят: „ Няма да се пуснем, додето плодът не узрее. “ Те желаят посредством насладата си неуморно да се самоизразяват в живота и в делата си. Мъките и грижите не ги плашат, те не падат в праха под товара на личното си сърце. С вдигната глава, като спечелили - герои, те крачат през живота, виждайки се и показвайки се в блясъка на душата си, който извира сред насладата и грижата. Радостта на живота им е съгласно насладата на онази мощ, която движи безконечната игра на съзиданието и разрушението във Вселената. Радостта от слънчевата светлина, насладата от свежия въздух, която се смесва с насладата на живота им, основава у тях и към тях някаква сладка естетика. Именно те споделят: Само когато си работоспособен, ще пожелаеш да живееш. 

Тази наслада от живота, тази креативна наслада на индивида е неговата безспорна същина. Тя не е машинация. Отхвърлим ли я, не можем да тръгнем по пътя на самоосъществяването. Няма да реализираме безкрайността, няма да реализираме въобще нищо с празнотата на бездействието. 

Не е правилно, че човек работи единствено по насила. Ако от едната страна е принудата, от другата е удоволствието; от една страна работата се диктува от потребността, само че от друга осъществяването е непринудено. Тази е повода, заради която човек паралелно с напредъка на цивилизацията, усилва и отговорностите си и делата, които непринудено твори. Някои мислят, че природата му основава задоволително работа, с цел да го държи постоянно ангажиран, че тя го шиба с камшика на глада и жаждата и го тика към гибелта. Но не, това не е задоволително за човека; той не може да се задоволи единствено с това, което природата му предписва да прави, дружно с птиците и животните. Той би трябвало да надмине всичко точно в делата. Никое творение не работи с такива старания, както човекът; той си основава необятно поле за активност в обществото и работи в него постоянно; строи и събаря, основава закони и ги анулира, натрупа маса материали, измисля, търси и страда. На това поле той е водил най-големите си сражения, печелил е непрекъснато нов живот, популяризирал е и смъртта; той е надалеч от мисълта да отбягва компликациите, непринудено е вземал върху си товара на нови страдания и несгоди. 

Човекът е разкрил истината, че не е безусловно затворен в клетката на директно заобикалящата го реалност, че той е по-велик от сегашното си; разбрал е, че колкото и да е комфортно да стоиш умерено на едно място, въпреки всичко задържането на живота унищожава същинското му предопределение и същинската цел на човешкото съществувание. 

Човек не може да понася разрушението и по тази причина се мъчи и страда да надрасне своето настояще, да стане това, което още не е. В тази мъчителна работа се състои величието и славата на човека; тъй като знае това, той не се пробва да ограничи полето на своята активност, а е непрекъснато ангажиран да разшири границите му. Понякога отива толкоз надалеч, че има заплаха работата му да изгуби смисъла си. Втурвайки се ту напред, ту обратно, той основава страшни водовъртежи - водовъртежи на нарцисизъм, на горделивост и на власт. Ала до момента в който потокът на живота му не е изгубил силата си, към момента няма никаква опасност; трудностите се преодоляват, а безполезните натрупвания от активността му се разпиляват и отхвърлят настрана; стремителната мощ сама поправя грешките си. Само когато потокът спре и душата заспи, тогава нейните неприятели вземат превъзходство, трудностите се натрупват по този начин, че не могат към този момент да се преодолеят. Ето за какво, нашите учители са ни внушавали, че с цел да работим, би трябвало да живеем, а с цел да живеем, би трябвало да работим; тъй като животът и трудът са неразривно свързани. 

Същност на живота е да бъде несъвършен; той би трябвало да излезе вън от себе си. Неговата действителност е в непрекъснатата обмяна на вътрешното с външното. Тялото би трябвало да поддържа разнообразните си контакти със светлината и въздуха, с цел да живее; освен да печели витална мощ, а и да я изявява. Помислете единствено какъв брой доста е заето то със своята вътрешна дейност; ударите на сърцето не трябва да стопират нито за секунда, стомахът, мозъкът би трябвало да работят непрестанно. Ала и това е недостатъчно; тялото работи непрекъснато и на открито. Животът го води на открито към един безконечен танц, безпределно периодично повтаряне на работа и игра; тялото не може да се задоволи с кръговрата на вътрешната си система; насладата му доближава цялост, единствено когато стартира да работи и на открито. 

Същото е и с душата. Тя не може да живее единствено с усеща и показа. Тя постоянно се нуждае от външни неща, освен с цел да храни вътрешното си схващане, а и с цел да се прояви в действие; освен да получава, а и да дава. 

Избрано от: „ Садхана. Пътят към съвършенството “, Рабиндранат Тагор, изд. „ Терзиев и синове “, 1994 г. 
Илюстрация ~ Walther Illner Porträt Rabindranath Tagore