Лечебната сила на българското хоро
Българското хоро не е единствено тип танц, а повече обредно богослужение, с което се основава възприятието на общественост на танцьорите. Левски постоянно употребявал думата хоро в нейния преносен смисъл, с цел да разясни по какъв начин би трябвало да работи организацията на националното дело. За всеки българин този паралел е изцяло понятен.
Хорото се вие, играчите тропат и подскачат в такт с музиката, като стъпките непрестанно се забързват и усложняват по знак на хороводеца, развяващ бялата забрадка. Тъпанът бие с ритъма на общото сърце, в което се трансформират всички участници в танца и минава през хванатите им ръце като поток.
Българите познават възприятието на обединяване и вдъхновение, когато играят дружно ведно с другите и всеки от тях схваща ролята на музикантите и хоровода. Това е по едно и също време единство и въздигане на духа. В това се състои магическата мощ на българското хоро. Той съчетава уважението и вярата, истината и поддръжката, споделеността и разбирането. И най-важното, хорото е сигурността, че имаме опора от двете си страни.
То е освен хубост, само че и лек - за душата и тялото.
В това прекарване музиката и всеки орган трептят с избрана честотата. И честотата на всяко хоро подхожда на избран орган. Тя го възражда и лекува.
Ганкиното хоро лекува дебелото черво. Пайдушкото тонизира сърцето и лимфната система. То работи на честотите на любовта.
Ръченицата в моментите на играта кара тялото да отделя ендорфини, а те са болкоуспокояващи и 80 пъти по-силни от морфина.
Танцът държи мускулите на тялото в съвършен тонус, усъвършенства подвижността на ставите и колкото повече придвижване се прави, толкоз мощни стават ставите. Хорото усъвършенства еластичността на съдовете на кръвоносната система. Повлиява удобно и лимфната система. Танцът е един безвъзмезден лек, за поддържане на прелестно здраве. Хорото лекува, когато се практикува редовно и това също е част от неговата мощ.
Но националният танц е изкуство, което би трябвало да се схваща. Нужно е периодично повтаряне на бързо с постепенно хоро, с цел да има отмерено периодично повтаряне на натоварване и разпределяне.
Последното хоро, което се изиграва би трябвало да е постепенно, с цел да се възстановява дишането и сърдечният темп, с което тялото се успокоява и приспособява към последващите действия от всекидневието.
В хора като шопското, пиринското има присъщи придвижвания, с които се реализира несъмнено натоварване на ахилесовото сухожилие и по този метод активиране на лимфната система. Ето какъв брой умен е бил нашият народ.
Дайчовото хоро е връщане към себе си, пътешестване към себе си. То балансира духа, душата и тялото. Ако сме в мир и естетика можем да се представим на света, да изпълним хармонично и естествено шерване и продан с другите.
С хорото се чисти напрежението, смъква се стресът. То се върти назад на часовниковата стрелка, а в живата верига от ръце, подаваме дясната и залавяме съседа с лявата ръка. Така смъкваме високата, чистата сила и я предаваме на другите.
Сваляйки чистата, хармонична осцилация, я предаваме на индивида, който е до нас. Това е възраждащата и лекуваща духа мощ на хорото.
