Внимание – деца на пътя
Едва ли има подозрение у някой, че днешните улици са като полесражение – почтени жертви, безкрупулни убийци и най-после oстава единствено сухата статистика. Правилата на придвижване по пътищата родни са съвършени на доктрина, само че на процедура се оказва, че на тях, както на контролиращите органи, не може да се разчита. Не може да се доверим и на съвестта на водачи, които се качват зад кормилото пили или под въздействието на адреналина от опциите на скъпите си и бързи коли. В една такава обстановка най- пострадали са децата ни – приказно разсеяни, тичащи насам- натам след някоя топка, имайки към момента доверие в нас – виновните за живота и здравето им, възрастни.
За половин година, до 31. май 2012г., на пътя са починали 7 деца, а 293 деца са ранени в друга степен. Факт е, че към момента това се случва на пешеходни пътеки, автобусни спирки и пейки, безвредни по хипотеза места. И нито една акция на Министерство на вътрешните работи, и нито една самодейност не може да защищити децата ни, в случай че ние, родителите им не ги научим отговорно да пазят самите себе си.
Като всяка добра концепция, възпитанието в отговорно държание на пътя, е добре да стартира от напълно ранна възраст. В образователните проекти на детските градини е заложено образование по сигурност на пътя. Най- дребните учат стихчета за цветовете на светофара, имат открити уроци, както и съответните занятия. На тях учат какво е зебра, какво значат светлините на светофарите и какъв брой е значимо да се пресича вярно. Това е една отлична стартова база, на която ние – родители водачи или пешеходци, можем да стъпим. По пътя до и назад от градината можем да обръщаме внимание на детето върху всичко, което се случва по пътя. Как се трансформира светофарът, какво значат „ зеленото и аленото дребосъче ”, къде е пешеходната пътека и на коя страна поглеждаме първо, когато тръгнем да пресичаме. Всичко това би трябвало да бъде поднесено като игра, занимателно и апропо, което си приказваме по пътя, с цел да не отегчим дребната главица и тя да блокира за нашите положителни планове.
По- огромните деца, в предучилищната възраст, стават все по- независими. Все по- рядко ни хващат за ръка и потеглят сами на къси дистанции. Нашето отношение към тяхната автономия на пътя би трябвало да стане още по- съществено. Още повече, че и те са склонни да се вслушват и да бъдат по- виновни. Правилата за тяхната сигурност би трябвало да бъдат изяснени и прецизно да се съблюдават:
Винаги се оглеждай когато пресичаш, даже и на най- дребната квартална уличка. Първо наляво, след това надясно.
Пресичай постоянно на пешеходнa пътекa, даже и да повървиш няколко метра до нея. Увери се, че водачът, в случай че има подобен, те е видял и е понижил скоростта. Чак по-късно можеш да стъпиш на платното.
На светофарите пресичай на зелено, 2 секунди откакто е светнало зеленото. Никога на жълто, безусловно в никакъв случай на алено.
При секване застани няколко секунди на ръба на тротоара и чак тогава тръгни. Не тичай, не се спирай, поддържай еднообразно движение.
Ако те е боязън или има мощно придвижване, което не ти разрешава да пресечеш самичък, изчакай някой възрастен или да се събере по- огромна група. Няма нищо срамно да поискаш помощ. Понякога от това зависи животът ти.
Разбира се, няма да пуснем 5 годишното дете да пресича единствено натоварени кръстовища, само че въвеждането на разпоредбите на тази възраст е скъпо за затвърждаването им и превръщането им в автоматизиран табиет.
Първи клас е повратен миг за всяко дете. От предпазената среда на детската градина то попада в напълно нова, с по- огромни деца, обширни пространства и колите са все по- близо децата ни. Правилата едно по едно влизат в деяние, даже и да водим и вземаме детето с автомобил. Най- значимото, което би трябвало да запомнят е, че улицата не е място за игра и в случай че се случи да ни изчакат, то това да стане в учебния двор или на тротоара.
Когато децата не са на учебно заведение или са във почивка, би трябвало да знаем къде тъкмо играят. Да се уверим, че мястото е надалеч от пътища и светофари. Особено рискови са игрите с топки, които постоянно попадат на платното, а децата инстинктивно ги последват без даже да се огледат, накъде ги води тя. Тези, които карат колела, би трябвало да осъзнаят, че са част от придвижването и разпоредбите за тях са още повече.
Но нито едно предписание и нито едно наставление не би било дейно без нашият персонален образец. От него по- добър преподавател няма. Не е редно да приказваме едно, а на процедура да вършим тъкмо противоположното. Да, ние сме надалеч по- уверени на пътя от тях и от време на време си разрешаваме да рискуваме, хванали ги за ръка, само че в техните очи наподобява, че даже и да има правила, те могат да бъдат заобикаляни. Нека да си напомним тези правила и да се самоконтролираме, дали ги съблюдаваме, когато сме с тях. Слагаме ли постоянно коланите в автомобила, сяда ли детето на специфичната седалка с вързани колани? А не тръгваме ли да пресичаме от време на време прекомерно рисковано и на неразрешени за това места?
Дали и по кое време нашите улици ще станат безвредно място за прекосяване, никой не може да каже. Това зависи от доста виновни фактори, които като че ли не поемат нужната отговорност да запазят живота на децата ни. Когато от новините разберем за следващия колосален случай, за потърпевшо дете, можем единствено да се помолим мислено: „ да не дава Господ ”. Можем обаче доста повече от това – да научим детето ни да се пази единствено и по този начин да понижим колкото можем риска за живота му.
Прочето също:
За половин година, до 31. май 2012г., на пътя са починали 7 деца, а 293 деца са ранени в друга степен. Факт е, че към момента това се случва на пешеходни пътеки, автобусни спирки и пейки, безвредни по хипотеза места. И нито една акция на Министерство на вътрешните работи, и нито една самодейност не може да защищити децата ни, в случай че ние, родителите им не ги научим отговорно да пазят самите себе си.
Като всяка добра концепция, възпитанието в отговорно държание на пътя, е добре да стартира от напълно ранна възраст. В образователните проекти на детските градини е заложено образование по сигурност на пътя. Най- дребните учат стихчета за цветовете на светофара, имат открити уроци, както и съответните занятия. На тях учат какво е зебра, какво значат светлините на светофарите и какъв брой е значимо да се пресича вярно. Това е една отлична стартова база, на която ние – родители водачи или пешеходци, можем да стъпим. По пътя до и назад от градината можем да обръщаме внимание на детето върху всичко, което се случва по пътя. Как се трансформира светофарът, какво значат „ зеленото и аленото дребосъче ”, къде е пешеходната пътека и на коя страна поглеждаме първо, когато тръгнем да пресичаме. Всичко това би трябвало да бъде поднесено като игра, занимателно и апропо, което си приказваме по пътя, с цел да не отегчим дребната главица и тя да блокира за нашите положителни планове.
По- огромните деца, в предучилищната възраст, стават все по- независими. Все по- рядко ни хващат за ръка и потеглят сами на къси дистанции. Нашето отношение към тяхната автономия на пътя би трябвало да стане още по- съществено. Още повече, че и те са склонни да се вслушват и да бъдат по- виновни. Правилата за тяхната сигурност би трябвало да бъдат изяснени и прецизно да се съблюдават:
Винаги се оглеждай когато пресичаш, даже и на най- дребната квартална уличка. Първо наляво, след това надясно. Пресичай постоянно на пешеходнa пътекa, даже и да повървиш няколко метра до нея. Увери се, че водачът, в случай че има подобен, те е видял и е понижил скоростта. Чак по-късно можеш да стъпиш на платното. На светофарите пресичай на зелено, 2 секунди откакто е светнало зеленото. Никога на жълто, безусловно в никакъв случай на алено. При секване застани няколко секунди на ръба на тротоара и чак тогава тръгни. Не тичай, не се спирай, поддържай еднообразно движение. Ако те е боязън или има мощно придвижване, което не ти разрешава да пресечеш самичък, изчакай някой възрастен или да се събере по- огромна група. Няма нищо срамно да поискаш помощ. Понякога от това зависи животът ти.Разбира се, няма да пуснем 5 годишното дете да пресича единствено натоварени кръстовища, само че въвеждането на разпоредбите на тази възраст е скъпо за затвърждаването им и превръщането им в автоматизиран табиет.
Първи клас е повратен миг за всяко дете. От предпазената среда на детската градина то попада в напълно нова, с по- огромни деца, обширни пространства и колите са все по- близо децата ни. Правилата едно по едно влизат в деяние, даже и да водим и вземаме детето с автомобил. Най- значимото, което би трябвало да запомнят е, че улицата не е място за игра и в случай че се случи да ни изчакат, то това да стане в учебния двор или на тротоара.
Когато децата не са на учебно заведение или са във почивка, би трябвало да знаем къде тъкмо играят. Да се уверим, че мястото е надалеч от пътища и светофари. Особено рискови са игрите с топки, които постоянно попадат на платното, а децата инстинктивно ги последват без даже да се огледат, накъде ги води тя. Тези, които карат колела, би трябвало да осъзнаят, че са част от придвижването и разпоредбите за тях са още повече.
Но нито едно предписание и нито едно наставление не би било дейно без нашият персонален образец. От него по- добър преподавател няма. Не е редно да приказваме едно, а на процедура да вършим тъкмо противоположното. Да, ние сме надалеч по- уверени на пътя от тях и от време на време си разрешаваме да рискуваме, хванали ги за ръка, само че в техните очи наподобява, че даже и да има правила, те могат да бъдат заобикаляни. Нека да си напомним тези правила и да се самоконтролираме, дали ги съблюдаваме, когато сме с тях. Слагаме ли постоянно коланите в автомобила, сяда ли детето на специфичната седалка с вързани колани? А не тръгваме ли да пресичаме от време на време прекомерно рисковано и на неразрешени за това места?
Дали и по кое време нашите улици ще станат безвредно място за прекосяване, никой не може да каже. Това зависи от доста виновни фактори, които като че ли не поемат нужната отговорност да запазят живота на децата ни. Когато от новините разберем за следващия колосален случай, за потърпевшо дете, можем единствено да се помолим мислено: „ да не дава Господ ”. Можем обаче доста повече от това – да научим детето ни да се пази единствено и по този начин да понижим колкото можем риска за живота му.
Прочето също:
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ