Народ без жертви не е народ. България има цял народ

„ Народ без жертви не е народ. България има цялостен народ от плебеи, дано има и няколко мъченици през днешния ден, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш страдалец. Ама ние сме били тия мъченици, дано! “

~ „ Немили-недраги “, 1883 година

Речта на Странджата (глава III)

Завърнаха се в кръчмата на Знаменосеца. Странджата беше сготвил към този момент обяда за елементарните си гости хъшове: тенджерата с фасуля, свалена от огън, изпущаше топла пара. Очакваха се единствено гостите. Скоро те хванаха да дохождат по един, по двама и длъгнестата маса посред кръчмата се заобиколи от изгладнели хора, които с лъжица в ръцете нетърпеливо чакаха да им изпълни Странджата блюдата. Бяха там и всичките снощни нам познайници. Скоро обядът се почна шумно, устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха. Разговорите станаха оживени и разнородни. Приказваха за политиката, за снощното счупване касата на един богат търговец, за „ националните изедници “, за пристигналия богат турчин от Мачин, който би трябвало да се отстрани, за по-ланските борби в полетата на България и за скъперничеството на чорбаджиите. Всичките, с изключение Бръчкова, зимаха живо присъединяване в тия значими диалози. Когато гаврътнаха по няколко чаши от киселото на ниска цена вино на Странджата, очите пламнаха и думите станаха по-буйни. Псувните зачестиха и заканванията се заповтаряха. Гърмяха въз прочут паралия българин, пресичаха се, раздражаваха се.

– Аз това дебело шкембе, в случай че го не разпоря като един надут мях, да не ме викат Станчо Дерибеят – викаше един наедрял момък, като дъвчеше бързо и яростно.

– Проклетникът проклети! Не дава строшен бан... остави ни да мрем от апетит... ще го изкърмуша, в случай че ми падне на ръце – викаше различен един чер космат господин, като държеше застрашително набодката си.

– Чувате ли? Тия чорбаджии се хранят с потта на сиромасите... Аз споделям, че преди да изтребим турците, би трябвало да изколим тях... няма друго избавление – викаше третият, който беше безжалостен четец на Свобода.

– Я го виж – пресече го един различен, – работи, господине, поизпоти се малко, па тогава викай срещу другите... Като че чорбаджиите за това печелят пари, с цел да ги изтърсят в пазвата на Петка Мравката!

Петко Мравката се обърна учудено към лицето, което смееше да хвърли тия думи в лицето му.

После сподели запалено:

– Аз съм работил и съм се потил в Балкана; аз съм заслужил на народа и съм лял кръв; а тебе да забележим... ти тогава продаваше куврици.

Но първият кипна и като изпи чашата си докрай, сподели:

– Дали съм продавал куврици, то аз зная. То не е твоя работа. Но в случай че искаш, да ти покажа раните си на крайници... Не си единствено ти ходил на бой; само че хората не реват като тебе...

Няколко гласа извикаха:

– Димитрò! Мълчи! Мравката има право... Чорбаджиите са предатели и изедници!

– Всичките да ги изколим! – отвърнаха други.

– Долу чорбаджиите! Да живее народът!

– Да живее комуната! – изрева Спиро Македонски и удари мощно с юмрука си по масата.

По това време комуната беше нещо ново и по тази причина на мода.

А сред това чашите с евтиното вино бяха в непрекъснато придвижване. Мълвата се усилваше. Двама души, които стояха до бранителя на чорбаджиите, бяха съумели към този момент от дума на дума, от рязкост на рязкост да се заловен за косите и се давчаха. „ Предател! Шпионин! “ – чуваха се крясъци из битката. Духът за битка болести и осталата част от обществото. Едни се застъпиха за Димитрото, който ревеше като опушнат, другите множеството изявяваха негодуванието си срещу него. Всичките се струпаха.

– Навън! Навън! – викаха доста гласове.

– Навън чорбаджийският другар! – повториха други и няколко жилясти ръце подемнаха омаломощения Димитрò, с цел да го сложат на стълбата, тоест да го изпратят из вратата.

– Ще пушна: пусни ме! – изкрещя Димитрото, като измъкна револвера си.

Това разстройване щеше да има по-печална сетнина, в случай че Странджата да се не бе намесил.

– Стойте! Оставете Димитрото! – викаше той, като разтика освирепелите хъшове.

– Той е мекере! – извика Мравката.

– Не е! - сподели Странджата.

– Не е? А какъв е?

– Народен, като вас. Аз го видях в борбата... левент е, нямате право...

– Странджа! – изръмжа Хаджият. – Дето ще се каже, ние сме криви, а той е прав... Ние, разбираш ли? Не щем арбитър!

– И вие сте прави, тъй като сте небогати и презрени страдалци, както съм и аз... и имате право да се сърдите.

Тия думи задоволиха за една минута поразсърдените посетители.

– Да живее Странджата, храбрият наш знаменосец! – извика Македонски, като взе чашата си.

– Да живее! – обадиха се всички. – Да се чукнем.

И чашите зачаткаха. Странджата пристигна в трогване и като подвигна чашата си с разтреперена ръка, сподели разгорещено:

– Благодаря ви, братя благи, за достойнството. Няма по-голяма наслада за мене, остарял хъш, в сравнение с да се намирам сред вази, свои братя. Нашите славни борби в родно място България ги помни народът... Те разбудиха народа и му вляха в сърцето предпочитание за независимост и за истина. Но ще кажете: през днешния ден кой ни зачита? Кой ни признава? Мирувайте! Ние сме индивиди, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света служба към отечеството. Нищо повече. Какво ни би трябвало друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, тъй като е по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи... Имот ли желаеме, или къщи? Та ние зарязахме нашия парцел и къщи непринудено. Ние нямаме потребност от парцели. Ние се жертвуваме за свободата на България и в случай че найдем компенсация, то тя ще бъде: освобождението на България, ни повече, ни по-малко. Наистина, мъчително е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по непознатите места, мъчително е и за мене със старите кокали и с болните гърди да правя тия работи, аз, дето едно време носех левското знаме, ази, храбрият Странджа, тая ръка в този момент държи лъжицата! Станахме баби... Ах, братя благи!...

Всичките станаха прави и мълчаха.

Странджата отново подвигна чашата и продължи:

– Братя, няма за какво да жалим. Ако ние тука сме скитници и голтаци, в България нашите небогати братя са хилядо пъти по-зле. Там турците глобят, събличат, убиват, позорят и народът пищи кански в робството и няма какво да стори. Ние сме най-малко свободни. А като имаме свободата, имаме всичко. Не би трябвало да се отчайваме. Додето имаме ръце и крайници, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, нашето родно място все има потребност от нас. Ако не през днешния ден, то на следващия ден ще удари отново часът. Ние би трябвало отново да сме подготвени - аз със старите си кости отново ще взема байряка, бари още веднъж да го издигна в Балкана, па тогава да умра. Можем още дълго време да страдаме, може още доста да чакаме, да гнием и да умираме по влашките полета, само че няма нищо. Народ без жертви не е народ. България има цялостен народ от плебеи, дано има и няколко мъченици през днешния ден, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш страдалец. Ама ние сме били тия мъченици, дано! Колкото ги повече има, толкоз по-добро за България. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се трансформират: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: гибел или независимост. И ще умрем със популярност и в битка, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя благи! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!...

Един заплашителен и възхитен зов повтори най-последните думи на знаменосеца. Кръчмата екна от тоя зов. На всички очите бяха пламнали, светеха с пламъка на чистия национализъм, тоест на самоотвержението. Чашите се изново наляха. Едно ненадейно разбуждане на духовете и сърцата се забележи. Всичките тия лица, току що груби и свирепи, изведнаж се обляха с някакво изражение на достойнство и увереност. Минувачите, които чуха тоя колосален зов „ Да живей България “, се стопираха и се натрупаха пред вратата и впиваха любопитно погледите си в мрака на кръчмата. Бръчков цялостен трепереше от трогване и екстаз. Нему се искаше да прегърне тия странни хора, които така ужасно го привличаха със своята отвратителност и горделивост. Той видя в тая хора въплощение на една висока мисъл. Сториха му се, че това са висши същества, родени за премеждия, за битка и за популярност – не като другите смъртни. Даже Македонски, на който му беше погрешно от тая утрин, му се стори в този момент человек доблестен, человек огромен. А думите на Странджата, мощни и трогателни, още ехтяха на уште му. Той зема чашата и измежду минутната тишина, що се въдвори, извика със своя явен и звънък глас:

– Юнаци! Да живей храбрият Странджа!

– Да живей! – извикаха всички.

Из: „ Немили-недраги “, Иван Вазов, изд. „ Български публицист “, София 1962 година
Снимка: Иван Вазов (1850-1921), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu