Димитриос Караянис е професор по детска психиатрия, участник в програмата

Димитриос Караянис е професор по детска психиатрия, участник в програмата „ Психиатрията и богословието в разговор ” в Гърция, основател на център за психическо здраве и фамилни съвещания, член на голям брой интернационалните организации. В основата на практиката си той слага православните антропологични правила за изключителността на всяка обособена персона и предлага евхаристийния метод на живот като контрапункт на тлението на всекидневието. Споделяме фрагмент от книгата му „ Пукнатини и докосвания ”, отдаден на същностните и малко осъзнавани разлики сред религиозността като човешко създание, лишаваща индивида от персоналната му независимост, и вярата като разкриване на персоналния Бог към индивида, която може да бъде претърпяна в Православната черква.

(Peasant women in a church, Kazimir Malevich)

† Религиозност и вяра 

Религиозността е обвързвана с несигурността на хората. Тя съставлява агонизиращ опит за покриване на страховете от осъзнаването на гибелта. Затова тя включва първосигнални усеща като страхове, скрупули, яд, изтощение. Религията е човешко откритие и по тази причина вярно е написано, че боговете са основани по подобен метод, че да наподобяват на хората, които са ги основали. Проектирането на човешките черти върху боговете в последна сметка води индивида до по-голяма неустановеност.

Религиозният човек не по свободно душеразположение наблюдава религиозните ритуали, само че с цел да получи омилостивение. За него религията съставлява борба със злото. Той усеща силата на злия стопанин в живота си, опасява се от тази борба, само че в това време бива притеглен от нея.

Той счита дявола, изразителя и властителя на злото, за всесилен, който може да проникне в живота му във всеки един миг. Затова непрекъснато се занимава с него и му придава наличие, като му приписва своето изтощение, неуспехи, мисли и намерения и по този начин самичък се усеща безволево създание, което във всеки един миг рискува да бъде увлечено от злото. Той прибягва към Бога, не тъй като е почувствал непреодолимо привличане от Неговото лице, а като скривалище-убежище от силите на злото.

Той не приближава Бога с доверие в Неговата безкрайна благосклонност, а със боязън и скрупули, тъй като се усеща притеглен от злото. Затова той постоянно взе участие в религиозните ритуали и строго съблюдава своите религиозни отговорности като ритуали на ликвидиране от нравствената сквернота.

Въпреки това той не усеща мир, тъй като, прехвърляйки чувството за персоналното си изтощение върху борбата със злото, той усеща като основен детайл у Бога справедливостта неумолимата, наказваща, садистична, унищожителна правдивост. Бог става балансиращият детайл на съществуването на злото и се бори с него посредством съответните оръжия.

Като не претърпява Божията благосклонност, религиозният човек развива у себе си вътрешна свирепост – той става жестокосърдечен към другите хора и ги презира. Той е порицателен към всяка тяхна отпадналост и безсърдечен към тяхното несъобразяване с нормите и отговорностите.

Нуждата му от информация за избрани детайли, свързани с наличието на злото в света, е неудържима и насилствена. Той търси „ захласнати от зли духове ”, които да потвърдят неговата религия и безпределно се гневи, в случай че неговата диагноза бъде сложена под подозрение. Той събира материал и детайли за активността на някои сатанисти, тъй като по този начин получава опция да си фантазира безкрайното замайване на живота като безспорна приятност, а не като непоносима бедност.

Той се занимава с катастрофологията, края на света, появяването на Антихриста. Той чака наказването на злите като премия за това, от което е бил лишен. С други думи, смятайки за „ късметлии ” хората, които не се съпротивляват на злото, които си прекарват по-хубав живот от него, той чака тяхното наказване, с цел да може самичък да бъде оневинен. Затова подобен човек търси „ знамения ”, които удостоверяват неговите разбирания. Затова той се увлича от религиозни общности, които се управляват от съответната идеология, където отговорникът на групата култивира атмосфера на безмилостно наказване по отношение на всяко непокорство и проповядва съответния наказващ господ.

Атмосферата в тези религиозни общности, които наподобяват на затворени клубове, в началото е подкрепяща. Те са отворени към привличането на нови членове, които усилват множеството и престижа на общността естествено с предпоставката да отхвърлят своето безнравствено минало.

Новите членове на тези общности усещат, че се намират в едно семейство, което ще ги обкръжи със своята грижа. Те с признателност одобряват загрижеността на духовния отговорник на групата, в чието лице проектират идеалния родител. Натоварени с проблемите от всекидневието, които се затрудняват да преодолеят, те копнеят за защитна прегръдка, която ще ги обкръжи и защищити. Затова, когато срещнат или считат, че срещат това идеално семейство, те абсолютно се предават.

Те се отхвърлят от своето минало дотам, че не могат да открият нещо, което да си коства да се резервира в техния нов живот. Те усвояват държанието, обноските и даже естетиката на другите членове. В рамките на групата стават доста чувствителни и се пробват да се показват нежно. Тяхното държание към тези, които са отвън групата, е друго. Първоначално се пробват да ги посветят и да ги приближат по вежлив метод. Но в случай че те откажат, тогава трансформират своето отношение, недоволстват, нападат ги изразно и най-после прекъсват връзките си с тях.

Разговорите вътре в групата са прочувствено натоварени и постоянно мощно укорителни по отношение на хората отвън групата. Насърчава се обмяната на вести, които удостоверяват, че светът върви към съсипия, което посредством разрастващите се страхове води до сплотяването на групата и до фокусирането върху нейния началник, който ще отбрани членовете от всички рискове.

В тези рамки се е изгубила персоналната независимост. Много по-късно, когато ръководителят неведнъж бъде опроверган и на повърхността се яви поредност от неговите действия, които сигурно не могат да се дефинират като духовни, единствено тогава някои членове ще стартират да търсят своята независимост.

Богът на Православието не е някаква концепция, а съответно съществуване, с което може да реализира персонална връзка. Той е Същество, Което в никакъв случай няма да бъде разбрано изцяло. В хода на вековете и с натрупването на научните познания обаче човечеството с учудване ще открива наличието на Неговата безкрайна мъдрост, а посредством прекарвания персонален опит ще става причастен на Неговата животворяща грижа.

Човекът, който има вяра, се усеща притеглен от хубостта и любовта на Бога. Той се усеща учуден от наличието на Бога, Който му се открива без значение дали в хубостта на природата, в съществуването на другите хора или избрани мигове персонално в него самия.

Човекът на вярата живее същностно и достоверно своето доверие към безкрайната и неизразима с човешки избрания Божия обич. Той претърпява животворната благосклонност на Бога, Твореца на всичко, който наново и трайно съживява падналата природа. Той търси справедливостта и съда на Бога, откакто я отъждествява с неразбираемата за индивидите Негова благосклонност, която търси аргументи не с цел да накаже, а с цел да утвърди, избави и прояви човешката персона.

Човекът, който претърпява Божието наличие в живота си, не чака живота след гибелта, с цел да получи опрощение. Той не се лишава от нещо, с цел да чака въздаяние. Напротив, той се усеща длъжен към благодатта, която му е била дарена. Тази берекет, която изчезва, когато я сметне за своя самостоятелна облага, и която се умножава, когато я споделя с другите.

Човекът, който има вяра и поддържа връзка с Бога, знае, че злото няма битийност. То е мракът, т. е. отсъствието на светлина. Затова не съществува никаква мощ и никаква орис пред Този, Който споделя: „ Аз съм светлината ”, тъй като наличието на светлината „ пропъжда мрака ”. Вярващият човек не осъжда другите индивиди, тъй като живее думите „ помени грешниците, от които пръв съм аз ”. Човекът на вярата познава своето несъвършенство. Той претърпява своето обезверение като загуба, като какофония, като дезориентация. Опитвайки се да бъде достоверен, той открива своята некомпетентност, само че същински и изцяло се радва във всеки миг, когато, преоткривайки своята тенденция, още веднъж може да преживее хубостта на живота.

Бог за индивида на вярата е неизчерпаемият извор за възпълване на неговия дефицит, „ богатство на богатствата и Подател на живота ”, Който постоянно участва за този, който Го желае…

Превод: Константин Константинов

Източник:
Картина: Peasant women in a church, Kazimir Malevich; chinaoilpaintinggallery