„Фантастична жена“ – наградата „Оскар“ за чуждоезичен филм
Една любовна история – красива, банална и с нещастен край, каквито прочее са множеството такива истории на този свят.
Орландо, състоятелен мъж на междинна възраст, живее с младата Марина – сервитьорка и обещаваща певица. Двамата са в най-хубавия интервал на връзката си – дружно са от една година, само че Орландо едвам неотдавна е напуснал фамилията си и към този момент могат публично да са двойка, да заживеят дружно, да пътуват и да вършат проекти за бъдещето. На рождения ден на Марина Орландо получава припадък и едвам дошъл в болничното заведение, умира. Семейството му, към момента в цялостните си законови права, не желае Марина да има каквото и да е общо със скръбта по Орландо и се пробват да я изгонят и отдалечат от живота си с всевъзможни средства.
Ако Марина не е в действителност транссексуален мъж на име Даниел, този филм на чилиеца Себастиан Лелио надали би станал прочут отвън родината си. Даниела Вега в основната роля е първият същински транссексуален артист на сцената на Оскарите, без значение че Академията доста обича сходни сюжети –, „ Момчетата не плачат “ са единствено два от образците, само че в тях играят артисти, които се преструват. Даниела Вега играе себе си – също като Марина тя не има документи с името Даниела и към този момент 10 години чака законите в Чили да се трансформират и да й дадат право да живее като дамата, която е. Извън политическите претекстове, Даниела Вега е превъзходна актриса и очарованието на кино лентата се дължи напълно на нейното безапелационно осъществяване.
В привидно предсказуемата злост на роднините към младата държанка на Орландо се намесва и един спомагателен, наложителен в тази ситуация детайл – всички забъркани, другояче възпитани и културни хора, се усещат длъжни да споделят с Марина мнението си за нейната промяна, както и да я унижават с думите и отношението си. От една страна, това е високомерието на тези, които самоуверено се изживяват като „ естествени “, а от друга, те са изцяло безнаказани и го знаят – на кого би могла да се оплаче Марина? В Чили очевидно на никого. У нас – също. И въпреки че семплото обръщение на кино лентата е, че това е жена почтена за удивление поради умеенето й да запази себе си и възприятията си и в най-тежки условия, това би трябвало да бъде повтаряно и повтаряно, до момента в който не се чуе от всички. Тези дами съществуват. И някои от тях са фантастични.
Орландо, състоятелен мъж на междинна възраст, живее с младата Марина – сервитьорка и обещаваща певица. Двамата са в най-хубавия интервал на връзката си – дружно са от една година, само че Орландо едвам неотдавна е напуснал фамилията си и към този момент могат публично да са двойка, да заживеят дружно, да пътуват и да вършат проекти за бъдещето. На рождения ден на Марина Орландо получава припадък и едвам дошъл в болничното заведение, умира. Семейството му, към момента в цялостните си законови права, не желае Марина да има каквото и да е общо със скръбта по Орландо и се пробват да я изгонят и отдалечат от живота си с всевъзможни средства.
Ако Марина не е в действителност транссексуален мъж на име Даниел, този филм на чилиеца Себастиан Лелио надали би станал прочут отвън родината си. Даниела Вега в основната роля е първият същински транссексуален артист на сцената на Оскарите, без значение че Академията доста обича сходни сюжети –, „ Момчетата не плачат “ са единствено два от образците, само че в тях играят артисти, които се преструват. Даниела Вега играе себе си – също като Марина тя не има документи с името Даниела и към този момент 10 години чака законите в Чили да се трансформират и да й дадат право да живее като дамата, която е. Извън политическите претекстове, Даниела Вега е превъзходна актриса и очарованието на кино лентата се дължи напълно на нейното безапелационно осъществяване.
В привидно предсказуемата злост на роднините към младата държанка на Орландо се намесва и един спомагателен, наложителен в тази ситуация детайл – всички забъркани, другояче възпитани и културни хора, се усещат длъжни да споделят с Марина мнението си за нейната промяна, както и да я унижават с думите и отношението си. От една страна, това е високомерието на тези, които самоуверено се изживяват като „ естествени “, а от друга, те са изцяло безнаказани и го знаят – на кого би могла да се оплаче Марина? В Чили очевидно на никого. У нас – също. И въпреки че семплото обръщение на кино лентата е, че това е жена почтена за удивление поради умеенето й да запази себе си и възприятията си и в най-тежки условия, това би трябвало да бъде повтаряно и повтаряно, до момента в който не се чуе от всички. Тези дами съществуват. И някои от тях са фантастични.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ