Албер Камю, писател(1913 - 1960)Произход: Французин от Алжир, бедно семействоОбразование:

Албер Камю, публицист
(1913 - 1960)

Произход: Французин от Алжир, оскъдно семейство

Образование: Философия в Алжирския университет

Интереси: Футбол, литература, философия, логика на психиката, екзистенциализъм, политика

Известни произведения: „ Чужденецът “, „ Чумата “, „ Митът за Сизиф “

Признание: Нобел за литература - 1957

„ Има един единствен сериозен метафизичен проблем – самоубийството. “ Така стартира „ Митът за Сизиф “, есето на Албер Камю, което раздрусва мозъците от средата на 20 век насам.

Той отхвърля да е мъдрец, само че е подобен. Отрича да е екзистенциалист, само че е подобен. Рано среща парадокса и го разказва в „ Чужденецът “, „ Чумата “, „ Падането “, „ Бунтовникът “.

Французин от Алжир, Камю споделя, че татковина му е френският език и че литературата, не философията, най-пълно показва окаяното състояние на индивида. Проблемът на Камю - а и нашият - е, че човек се ражда, само че не знае смисъла на света и няма по какъв начин да разбере смисъла на живота си.

Той търси, само че опира до парадокса. Звучи като наказване и е такова - образец е митът за Сизиф. Сизиф провокира боговете и, когато умира, те му отреждат да бута огромен камък по ската, а от върха камъкът да се търкаля назад. Тогава Сизиф слиза и до безспир поема отново нагоре.

Но това не е просто илюстрация за безсмислието на живота - значимото е, че Сизиф почтително извършва наказването. „ Сътрудничеството “ му не наподобява като протест, само че е протест.

„ Ще ме притиснете до дъно, само че няма да ме сломите “, безмълвно споделя той на боговете. А Камю, който, също като героя, избира да не се самоубие, приключва есето с величаво признание: „ Трябва да си представяме Сизиф благополучен! “

Да, би трябвало да си представяме Сизиф благополучен. Това изобретение на Камю е крачка напред даже по отношение на „ модерната смелост “ на Карл Ясперс.

Албер Камю е роден в Алжир през 1913 година в оскъдно френско семейство. Корените му са от Елзас, а майка му е с испанска кръв. Той е възпитаван с плесници от баба си, само че е брилянтен възпитаник.

Във френския колеж се възпламенява по литература, спектакъл и метафизика, само че и спортува - плува и е футболен вратар. В университета приключва философско-историческия факултет с работа на тематика „ Християнската метафизика и неоплатонизмът “ - две сенки, чиито сенки непрекъснато се мяркат във философията му.

Камю е на 17, когато откриват туберкулозата му. Тя го мъчи цялостен живот, води до самотност и му предизвиква депресии, само че борбата с заболяването е и ентусиазъм в ницшеански смисъл. Тогава Камю среща и първата огромна обич - 16-годишната Симон Ийе, момиче на негов другар, пристрастено към морфина.

Той съумява да я отмъкне единствено от приятеля, двамата се женят, само че не задълго - макар свободните им нрави, той не понася тя да заплаща със секс на доктора, който я доставя с морфин.

Раздялата е мъчителна и Камю вечно остава недоверчив към дамите. Той е хубав и образован мъж, носи се повърхностно елегантно, магнит е за дамите и любовните му истории са безчет.

След Симон се дами за Франсин Фуре, пианистка и математичка, с която имат наследник и щерка. Тя е до него цялостен живот, макар че, откакто изначало сякаш умерено приема изневерите му, по-късно изпада в тежки депресии, пробва самоубийство и стига до клиники.

Третата, може би най-голяма обич в живота на Албер Камю, е испанската актриса Мария Казарес. Те се влюбват за секунди, изкарват месеци на наслади и безрезервност, само че през есента Франсин идва с децата в Париж, а Албер и Мария се разделят, само че не престават да си пишат до гибелта му през 1960 година Само неговите писма са към 1300.

За Камю любовта е методът човек да се бори с парадокса на съществуването. Щом осъзнаем, че светът няма смисъл, пристрастеността оказва помощ да се заемем с прелестното залагане против парадокса и да си създадем смисъл сами. Любовта, споделя той, е форма на изкуството, скеле на бъдеще. За сходни дълбоки хрумвания, Нобеловата премия за литература, която Камю получава през 1957, е единствено бледа премия.

Освен към литературата и любовта, той има пристрастеност и към политиката. В лицея потегля наляво и цялостен живот написа за леви издания. Членува за малко в алжирската компартия, само че не е ясно дали го гонят или самичък напуща. В Париж се сближава със Сартр, само че скъсва с него, когато оня го атакува поради „ Бунтовникът “, където подлага на критика руския комунизъм.

Камю написа и ред публикации, с които визира Москва - против смазването на Берлинското въстание и унгарската гражданска война, в поддръжка на Пастернак и други съветски дисиденти. Според биограф той е от дребното леви френски интелектуалци, които със съпротивата против тоталитарния комунизъм измиха лицето на западните интелектуалци въобще.

Другата разлика със Сартр за политиката е, че Камю държи на морала в нея. Подобни лигавщини са непростими за френските леви доктринери, по тази причина те вършат всичко да го изолират и смажат душевен. Мразят го и руснаците, които на Запад обичат единствено своите „ потребни идиоти “. И неслучайно има версия, че нелепата автомобилна злополука, при която, едвам на 46, умира великият публицист, може би е готова от Комитет за Държавна сигурност (на СССР).

Независимо истина или не, даже за индивида, считан за „ татко на парадокса “, това е прекомерно иронично - дни по-рано Албер Камю споделя пред другари, че да загинеш в автомобилна злополука, е най-абсурдната гибел на света.

* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.