Представление изиграно изцяло от робот ни кани в „Зловещата долина“
В столицата стартира поредицата от гостуващи театрални представления „ Световен спектакъл София “. Немския режисьор Щефан Кеги, съосновател на компанията за документален спектакъл „ Римини протокол “, показа спектакъла си „ Зловещата котловина “, който ще се играе в два поредни дни – 4 и 5 юли в – пространството за актуален танц и пърформанс ДНК за слушателите на стратегия „ Христо Ботев “.
„ Зловещата котловина “ е моноспектакъл, в който човекът-актьор е сменен от хуманоиден робот, тъкмо копие на писателя Томас Мелле. Понятието „ Зловеща котловина “ е въведено от японски професор по роботика при започване на 1970-те години. То отбелязва възприятието на ужас, което андроидните роботи провокират заради приликата си с индивида.
Концепцията, текстът и режисурата са дело на Щефан Кеги, а тялото и гласът са на Томас Мелле. Това е третият план на компанията за документален спектакъл „ Римини протокол “, показан в България след „ Cargo Sofia “ и „ 100% Пловдив “.
Срещата с немския режисьор беше, в действителност по-дълъг. Още от въпросите, които зададохме на Щефан Кеги:
„ Артефир “: Присъствието е един от най-важните ключове в театъра. Това изкуство е невероятно в отсъствието. Трябва да присъстваш с цел да направиш зрелище... Да, обаче, в „ Зловещата котловина “ това не е тъкмо по този начин. Персонажът/изпълнителят в действителност отсъства...
Ако сметнем Томас Меле за героя на представлението, него в действителност го няма. От друга страна бих споделил, че „ Зловещата котловина “ е изпълнена от артист, който е робот, и този артист участва. Не е доста хай-тек робот. Резултат е от дълъг жичкаджийски бриколаж, изобретен е от един чалнат вид, който работи в компанията Крис Крийчърс, които сглобяват ръчно своите аниматронични кукли. Нашият робот освен това е доста трошлив. Това се вижда – вижда се по какъв начин ръката трепери когато се движи, по какъв начин се състарява силиконът. Бях сюрпризиран да науча, че силиконът не наподобява добре вечно, сякаш това ни дават обещание. Но в този момент към този момент съм го виждал по какъв начин остарява, виждал съм по какъв начин увисва кожата на робота Томас Меле. Така че страха, който героят признава на едно място в текста, че един ден, той, индивидът, ще остарее, а роботът му ще остане млад и красив… двоумя се че това ще се случи. Роботът е доста трошлив, той към този момент няколко пъти си счупи ръката и непрекъснато изисква ремонти. Роботът има своето наличие и своята ранимост. Много разнообразни от човешките, само че ги има.
В България „ Римини протокол “ са известни най-много с огромното си зрелище „ 100% Пловдив “, което беше част от програмата на Европейската столица на културата. Отново приказваме за документален спектакъл. А той като че става все по-популярен. Изглежда този метод дава отговор на някаква потребност на публиката по-добре от стандартния спектакъл?
Иронично е по какъв начин след „ 100% Пловдив “, зрелище със 100 души на сцената, новата ни поява в страната е камерна режисура с робот, освен това с стеснен достъп на публиката, тъй като единствено от първите редове се виждат ясно детайлите. А дали публиката има характерна потребност тъкмо от документалния спектакъл? Творците в днешно време са въодушевени най-много от действителността. Има разнообразни нюанси, разнообразни степени на това по какъв начин тази действителност се просмуква в театъра. Един от стремежите на театъра в днешно време е да разреши включването на хора, които не са били преди на сцена. Една от задачите ни с „ 100% Пловдив “ беше да съберем на сцената демографията на града. Може би единствено 5% от участниците бяха влизали в спектакъл преди. Така освен качваш на сцена разнообразни хора, само че и докарваш нови публики в театъра. А напълно настрана мисля, че България има доста богато завещание от кинодокументалистика и документалистика във образните изкуства – имена като Красимир Терзиев и Иван Мудов да вземем за пример... Концептуалната реакция на действителността, нейното пре-пресъздаване по креативен метод е доста вълнуващо и ни оказва помощ да възприемем изкуството по-комплексно, тъй че за какво театърът да стои настрани?
„ Зловещата котловина “ е моноспектакъл, в който човекът-актьор е сменен от хуманоиден робот, тъкмо копие на писателя Томас Мелле. Понятието „ Зловеща котловина “ е въведено от японски професор по роботика при започване на 1970-те години. То отбелязва възприятието на ужас, което андроидните роботи провокират заради приликата си с индивида.
Концепцията, текстът и режисурата са дело на Щефан Кеги, а тялото и гласът са на Томас Мелле. Това е третият план на компанията за документален спектакъл „ Римини протокол “, показан в България след „ Cargo Sofia “ и „ 100% Пловдив “.
Срещата с немския режисьор беше, в действителност по-дълъг. Още от въпросите, които зададохме на Щефан Кеги:
„ Артефир “: Присъствието е един от най-важните ключове в театъра. Това изкуство е невероятно в отсъствието. Трябва да присъстваш с цел да направиш зрелище... Да, обаче, в „ Зловещата котловина “ това не е тъкмо по този начин. Персонажът/изпълнителят в действителност отсъства...
Ако сметнем Томас Меле за героя на представлението, него в действителност го няма. От друга страна бих споделил, че „ Зловещата котловина “ е изпълнена от артист, който е робот, и този артист участва. Не е доста хай-тек робот. Резултат е от дълъг жичкаджийски бриколаж, изобретен е от един чалнат вид, който работи в компанията Крис Крийчърс, които сглобяват ръчно своите аниматронични кукли. Нашият робот освен това е доста трошлив. Това се вижда – вижда се по какъв начин ръката трепери когато се движи, по какъв начин се състарява силиконът. Бях сюрпризиран да науча, че силиконът не наподобява добре вечно, сякаш това ни дават обещание. Но в този момент към този момент съм го виждал по какъв начин остарява, виждал съм по какъв начин увисва кожата на робота Томас Меле. Така че страха, който героят признава на едно място в текста, че един ден, той, индивидът, ще остарее, а роботът му ще остане млад и красив… двоумя се че това ще се случи. Роботът е доста трошлив, той към този момент няколко пъти си счупи ръката и непрекъснато изисква ремонти. Роботът има своето наличие и своята ранимост. Много разнообразни от човешките, само че ги има.
В България „ Римини протокол “ са известни най-много с огромното си зрелище „ 100% Пловдив “, което беше част от програмата на Европейската столица на културата. Отново приказваме за документален спектакъл. А той като че става все по-популярен. Изглежда този метод дава отговор на някаква потребност на публиката по-добре от стандартния спектакъл?
Иронично е по какъв начин след „ 100% Пловдив “, зрелище със 100 души на сцената, новата ни поява в страната е камерна режисура с робот, освен това с стеснен достъп на публиката, тъй като единствено от първите редове се виждат ясно детайлите. А дали публиката има характерна потребност тъкмо от документалния спектакъл? Творците в днешно време са въодушевени най-много от действителността. Има разнообразни нюанси, разнообразни степени на това по какъв начин тази действителност се просмуква в театъра. Един от стремежите на театъра в днешно време е да разреши включването на хора, които не са били преди на сцена. Една от задачите ни с „ 100% Пловдив “ беше да съберем на сцената демографията на града. Може би единствено 5% от участниците бяха влизали в спектакъл преди. Така освен качваш на сцена разнообразни хора, само че и докарваш нови публики в театъра. А напълно настрана мисля, че България има доста богато завещание от кинодокументалистика и документалистика във образните изкуства – имена като Красимир Терзиев и Иван Мудов да вземем за пример... Концептуалната реакция на действителността, нейното пре-пресъздаване по креативен метод е доста вълнуващо и ни оказва помощ да възприемем изкуството по-комплексно, тъй че за какво театърът да стои настрани?
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ