Росен Плевнелиев предизвика не малко упреци заради публичната разгласа на

Росен Плевнелиев провокира не малко упреци поради обществената прокламация на връзката си със синоптичка от Нова телевизия.

Логиката им беше следната: без значение че към този момент не е, откакто е бил, той си остава президент, а един президент не би трябвало да занимава хората с персоналния си живот. Точно противоположното е. Извън мандата си, той по би могъл да упорства на персоналната си цялост, само че нейният предел, до момента в който е държавен глава, по изискване би трябвало да е мощно занижен. Казано без задръжки, в публичен интерес е да се знае с кого спи президентът. И освен той, а всички политици, изключително в случай че са на висок пост. Достъпът до персоналния им живот е част от обществената им роля.

Работата е там, че обществената роля е точно роля (вид маска) – можеш да схванеш индивидът зад нея какъв брой добре я играе, само че не и какъв е. Това става надалеч по-ясно, когато го погледнеш „ от близо ”, в частните му връзки, без прикритието на професионалната изява, съгласно общовалидни човешки категории като честен-безчестен, верен-разпътен, скромен-алчен, чувствителен-груб и прочие

Правото на сходно надничане през ключалката на политиците идва от представителната народна власт – избираме ги, с цел да ни съставляват и в този смисъл те сме ние, което съкратява дистанцията посред ни, прави ги обозрими. Честата опозиция и недоволства от тяхна страна нормално е израз на устрема им да се употребяват от привилегиите на властта, без да понасят тежестта й, която най-общо се състои в това да нямаш секрети от гласоподавателите си.

Разбира се, правото на интерес към персоналния живот на политиците не би трябвало да се трансформира в мотив за медиен гнет над тях. Но в това отношение те са доста по-защитени, в сравнение с елементарните хора. Особено в случай че са жертва на персонална драма и след тях тичат кореспонденти, тъй като непознатото страдалчество добре се продава.

Безспорен новинарски шлагер на седмицата бе арестуването в Киев на някогашния грузински президент Михаил Саакашвили. Това стана след поредност от събития в жанра на политическия трилър като агитиране от покрива на личния му жилищен блок против украинския президент Порошенко или изплъзване благодарение на негови последователи от полицейския рейс. Но освен тези последни дни, а цялата му биография е в същия род, изпълнена със зрелищни обрати и парадокси. Дотам, че в този момент той желае импийчмънт за довчерашния си максимален покровител Порошенко и е поддържан от проруски настроената част на украинското общество, макар че до момента в който беше президент на Грузия наричаше Путин „ джудже ” и безусловно вкара страната си във война с Русия.

Как стана по този начин?

Независимо от съответните премеждия драматургията и на неговия политически живот се основава от неотслабващото опълчване сред Изтока и Запада, сред Москва и Брюксел. И изборът, който би трябвало да създадат някогашните руски спътници. По разбираеми исторически и културни аргументи за Украйна той е най-труден и по тази причина там най-добре може да се види от кое място идва компликацията. От това, че евроатлантически настроените елити са не по-малко корумпирани и олигархични от проруските. Така се основава подтекст, в който битката с корупцията укрепва евроскептицизма и соцносталгията. А на Саакашвили не може да му се отхвърли, че е деец в тази битка. За една година съумя да сведе корупцията в грузинската полиция и администрация съвсем до нула.

Преформулирането на избора сред Москва и Брюксел като избор сред Москва и корупцията е една от най-големите операции, която следва, в случай че Европейски Съюз не откри метод да наложи ефикасни антикорупционни ограничения в някогашните соц страни. И в тази, които към този момент са, и в тези, които желаят да влязат в него.