САЩ няма да дадат на Китай единственото, от което се нуждае
Преди време визитата на държавния секретар на Съединени американски щати в Китай беше нормално събитие както в двустранните връзки, по този начин и в интернационалния дневен ред. Но тези времена са в предишното и, наподобява, вечно. В противоположен случай двудневното пътешестване на Антъни Блинкен до Пекин нямаше да притегли толкоз огромно внимание.
И работата не е единствено в това, че визитата трябваше да се състои през февруари и беше анулирано заради неуместната (но добре характеризираща нездравото положение на американското общество и елити) история с китайски балон над Америка.
Факт е, че актуалната аудиенция беше пътуването на най-високопоставения американски водач в Китай за последните пет години - голямо време, даже като се има поради, че в съвсем половината от тях Поднебесна империя беше сложена под карантина.
А последното посещаване на най-високо равнище се състоя през 2017 година, когато в Китай беше признат Доналд Тръмп. И от този момент нито американският президент е посещавал Пекин, нито Си Дзинпин е идвал във Вашингтон.
Редки срещи на високо равнище са се провеждали в коридорите на многостранни срещи на върха през всичките тези години – подобен беше казусът с единствената среща сред Байдън и Си предишния ноември в Бали. Но ние приказваме за връзките на двете съществени международни сили, които, по личните им думи, въздействат най-вече на света.
Подобна дефиниция беше употребена в понеделник от Си Дзинпин по време на среща с Блинкен: „ Бъдещите вероятности на човечеството зависят от това дали Китай и Съединените щати могат да се схващат вярно между тях. “
Подобни изречения от време на време провокират мъчителна реакция у нас - вижте, китайците въобще не са ни другари, те още веднъж сложиха преди всичко връзките си с Америка, а не с нас, демонстрираха на Русия смисъла й... Това е тъкмо толкоз неуместно, едвам се разчита на помощта на китайската войска в боевете в Украйна. Но в тази ситуация нещата са по-сложни, няма по какъв начин да се измъкнете с банални изречения като „ Китай не е проруски и не проамерикански, а прокитайски “.
Какво желае Китай най-вече? Стабилност и предвидимост, в това число и в интернационалните връзки. Ето какво сподели Си на Блинкен: „ Светът се нуждае от китайско-американски връзки, които като цяло са постоянни. “ Но стабилността е тъкмо това, което американците не желаят да дадат на Китай. Нито непоклатимост в развиването им, нито непоклатимост в световната им тактика.
Оттук и неустойчивостта в връзките сред двете страни, тъй като точно Вашингтон непрестанно разклаща двустранните връзки, предизвика, заплашва, обкръжава, употребявайки всички вероятни предлози за това – от комерсиалния дисбаланс до правата на индивида, от Синдзян до Тайван.
Причината е елементарна – времето работи за Китай. Съединените щати са подготвени непременно да попречат на своя противник да се ускори и да усили въздействието си до американското равнище.
Защото гледат на Китай като на кандидат за международно владичество? Разбира се, че не, всичко е англосаксонска агитация. Китай не претендира да размени Съединени американски щати като международен хегемон. Ето за какво Си споделя, че „ Китай зачита ползите на Съединените щати и не се стреми да ги оспори или размени “.
В тази дефиниция също не всичко е толкоз просто, колкото наподобява. Това не значи, че Китай е склонен с американския хегемонизъм и претенцията за международно владичество на Запада. Става дума за това, че Пекин зачита ползите на Съединени американски щати като национална страна, само че не се готви да бъде „ овчар на народите “ вместо американците.
Китай в действителност предлага на Съединените щати спокойно общуване, ненапълно сходно на това, което беше през годините на разведряването сред Съюз на съветските социалистически републики и Съединените щати, само че със основна разлика: в този момент няма две противоположни идеологически и стопански системи.
Всичко, което Пекин желае, е Вашингтон да покаже почитание към личното схващане на Китай за вярно вътрешно устройство и да се преценява с ползите му в света. Съобразяване - това значи минимум опит за водене на почтени договаряния по противоречиви тематики и райони, а не създаване на военни съюзи по китайските граници.
На думи Америка всякога се съгласява с нуждата от оправдателен разговор. Както и в този момент Блинкен сподели на ръководителя на КНР, че Америка не се стреми към нова студена война, не желае да трансформира политическата система на Китай и още повече не поддържа независимостта на Тайван и не има намерение да влиза в спор с Поднебесната империя.
Единственият проблем с тези уверения е, че не се повтарят за първи път. И всякога са последвани от тъкмо противоположни американски дейности. Тоест Щатите вербално приспиват Китай, само че в реалност те ускоряват напъните си за създаване на военно въздържане на Пекин в Индо-Тихоокеанския район (с присъединяване на европейски страни в другите му формати), като от време на време движат тайванския въпрос и от ден на ден заплашват с стопански наказания за поддръжка на Русия и освен.
Китай към този момент няма никакво доверие на думите на Съединени американски щати - това, което съществуваше, се стопи през последните години. Но в това време Пекин ще играе дипломатически игри с американците до последно, тъй като няма да разреши да бъде предизвикан към внезапни дейности.
И американците от време на време се държат по този начин, че излиза наяве: в краен случай те ще раздухат същия тайвански въпрос, с цел да предизвикат Пекин към опит за военно решение на казуса. Решение, което Китай се пробва да избегне с всички сили, убеден, че мирното обединяване ще се случи рано или късно, само че не чак до степен, в която да разреши на американците да си играят на воля с детонатора на този евентуален спор.
Получава се парадоксална обстановка - Китай в този момент е заинтригуван да отсрочи разрешаването на тайванския въпрос, а Щатите се пробват да ускорят разрешаването му, надявайки се да слагат Пекин пред неприятен избор: да анексира острова благодарение на военни интервенция или да загуби лицето си, като разреши оповестяването на самостоятелност на острова.
Сега обаче Щатите няма да си играят с огъня. През идната година американските управляващи ще би трябвало да се съсредоточат върху Русия, върху европейския спектакъл на геополитическа борба и върху предотвратяването на завръщането на Тръмп. Но тогава, след изборите през ноември 2024 година, в Съединените щати ще настъпи интервал на вътрешна политическа неустойчивост и тук Китай не може да бъде сигурен в нищо.
Защото единственото, в което разбиранията на Пекин и Вашингтон в действителност съответстват, е точно по въпроса за стабилността. И двете столици схващат, че в случай че на Китай бъде разрешено да продължи устойчиво да натрупва силите си, то през идващото десетилетие от американската надмощие ще остане прекомерно малко: Щатите ще се трансфорат просто в най-силната във военно отношение страна в света. Но без хегемонията на $, с сериозно отслабено въздействие в целия свят, от Близкия изток до Латинска Америка, с неработещо идеологическо оръжие.
И без тези съставни елементи на хегемонията, едната единствено водеща позиция в региона на стандартните оръжия към този момент няма да е задоволителна нито за въздържане на Китай (особено след фактическото му съюзяване с Русия), нито за опазване на останките от предходното американско великолепие. Ето за какво Щатите не могат и не желаят да подсигуряват непоклатимост на Китай. А това е единственото, което му би трябвало от тях.
Превод: Европейски Съюз
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта https:// . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
И работата не е единствено в това, че визитата трябваше да се състои през февруари и беше анулирано заради неуместната (но добре характеризираща нездравото положение на американското общество и елити) история с китайски балон над Америка.
Факт е, че актуалната аудиенция беше пътуването на най-високопоставения американски водач в Китай за последните пет години - голямо време, даже като се има поради, че в съвсем половината от тях Поднебесна империя беше сложена под карантина.
А последното посещаване на най-високо равнище се състоя през 2017 година, когато в Китай беше признат Доналд Тръмп. И от този момент нито американският президент е посещавал Пекин, нито Си Дзинпин е идвал във Вашингтон.
Редки срещи на високо равнище са се провеждали в коридорите на многостранни срещи на върха през всичките тези години – подобен беше казусът с единствената среща сред Байдън и Си предишния ноември в Бали. Но ние приказваме за връзките на двете съществени международни сили, които, по личните им думи, въздействат най-вече на света.
Подобна дефиниция беше употребена в понеделник от Си Дзинпин по време на среща с Блинкен: „ Бъдещите вероятности на човечеството зависят от това дали Китай и Съединените щати могат да се схващат вярно между тях. “
Подобни изречения от време на време провокират мъчителна реакция у нас - вижте, китайците въобще не са ни другари, те още веднъж сложиха преди всичко връзките си с Америка, а не с нас, демонстрираха на Русия смисъла й... Това е тъкмо толкоз неуместно, едвам се разчита на помощта на китайската войска в боевете в Украйна. Но в тази ситуация нещата са по-сложни, няма по какъв начин да се измъкнете с банални изречения като „ Китай не е проруски и не проамерикански, а прокитайски “.
Какво желае Китай най-вече? Стабилност и предвидимост, в това число и в интернационалните връзки. Ето какво сподели Си на Блинкен: „ Светът се нуждае от китайско-американски връзки, които като цяло са постоянни. “ Но стабилността е тъкмо това, което американците не желаят да дадат на Китай. Нито непоклатимост в развиването им, нито непоклатимост в световната им тактика.
Оттук и неустойчивостта в връзките сред двете страни, тъй като точно Вашингтон непрестанно разклаща двустранните връзки, предизвика, заплашва, обкръжава, употребявайки всички вероятни предлози за това – от комерсиалния дисбаланс до правата на индивида, от Синдзян до Тайван.
Причината е елементарна – времето работи за Китай. Съединените щати са подготвени непременно да попречат на своя противник да се ускори и да усили въздействието си до американското равнище.
Защото гледат на Китай като на кандидат за международно владичество? Разбира се, че не, всичко е англосаксонска агитация. Китай не претендира да размени Съединени американски щати като международен хегемон. Ето за какво Си споделя, че „ Китай зачита ползите на Съединените щати и не се стреми да ги оспори или размени “.
В тази дефиниция също не всичко е толкоз просто, колкото наподобява. Това не значи, че Китай е склонен с американския хегемонизъм и претенцията за международно владичество на Запада. Става дума за това, че Пекин зачита ползите на Съединени американски щати като национална страна, само че не се готви да бъде „ овчар на народите “ вместо американците.
Китай в действителност предлага на Съединените щати спокойно общуване, ненапълно сходно на това, което беше през годините на разведряването сред Съюз на съветските социалистически републики и Съединените щати, само че със основна разлика: в този момент няма две противоположни идеологически и стопански системи.
Всичко, което Пекин желае, е Вашингтон да покаже почитание към личното схващане на Китай за вярно вътрешно устройство и да се преценява с ползите му в света. Съобразяване - това значи минимум опит за водене на почтени договаряния по противоречиви тематики и райони, а не създаване на военни съюзи по китайските граници.
На думи Америка всякога се съгласява с нуждата от оправдателен разговор. Както и в този момент Блинкен сподели на ръководителя на КНР, че Америка не се стреми към нова студена война, не желае да трансформира политическата система на Китай и още повече не поддържа независимостта на Тайван и не има намерение да влиза в спор с Поднебесната империя.
Единственият проблем с тези уверения е, че не се повтарят за първи път. И всякога са последвани от тъкмо противоположни американски дейности. Тоест Щатите вербално приспиват Китай, само че в реалност те ускоряват напъните си за създаване на военно въздържане на Пекин в Индо-Тихоокеанския район (с присъединяване на европейски страни в другите му формати), като от време на време движат тайванския въпрос и от ден на ден заплашват с стопански наказания за поддръжка на Русия и освен.
Китай към този момент няма никакво доверие на думите на Съединени американски щати - това, което съществуваше, се стопи през последните години. Но в това време Пекин ще играе дипломатически игри с американците до последно, тъй като няма да разреши да бъде предизвикан към внезапни дейности.
И американците от време на време се държат по този начин, че излиза наяве: в краен случай те ще раздухат същия тайвански въпрос, с цел да предизвикат Пекин към опит за военно решение на казуса. Решение, което Китай се пробва да избегне с всички сили, убеден, че мирното обединяване ще се случи рано или късно, само че не чак до степен, в която да разреши на американците да си играят на воля с детонатора на този евентуален спор.
Получава се парадоксална обстановка - Китай в този момент е заинтригуван да отсрочи разрешаването на тайванския въпрос, а Щатите се пробват да ускорят разрешаването му, надявайки се да слагат Пекин пред неприятен избор: да анексира острова благодарение на военни интервенция или да загуби лицето си, като разреши оповестяването на самостоятелност на острова.
Сега обаче Щатите няма да си играят с огъня. През идната година американските управляващи ще би трябвало да се съсредоточат върху Русия, върху европейския спектакъл на геополитическа борба и върху предотвратяването на завръщането на Тръмп. Но тогава, след изборите през ноември 2024 година, в Съединените щати ще настъпи интервал на вътрешна политическа неустойчивост и тук Китай не може да бъде сигурен в нищо.
Защото единственото, в което разбиранията на Пекин и Вашингтон в действителност съответстват, е точно по въпроса за стабилността. И двете столици схващат, че в случай че на Китай бъде разрешено да продължи устойчиво да натрупва силите си, то през идващото десетилетие от американската надмощие ще остане прекомерно малко: Щатите ще се трансфорат просто в най-силната във военно отношение страна в света. Но без хегемонията на $, с сериозно отслабено въздействие в целия свят, от Близкия изток до Латинска Америка, с неработещо идеологическо оръжие.
И без тези съставни елементи на хегемонията, едната единствено водеща позиция в региона на стандартните оръжия към този момент няма да е задоволителна нито за въздържане на Китай (особено след фактическото му съюзяване с Русия), нито за опазване на останките от предходното американско великолепие. Ето за какво Щатите не могат и не желаят да подсигуряват непоклатимост на Китай. А това е единственото, което му би трябвало от тях.
Превод: Европейски Съюз
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта https:// . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ