Постоянно ни учат, че да оцелеем в света на социалната

Постоянно ни учат, че да оцелеем в света на обществената джунгла, би трябвало да вършим взаимни отстъпки. Няма по какъв начин всичко да се върти към един човек, би трябвало да се съобразяваме едни с други. Да отстъпваме, да се слагаме на мястото на другия и да се отхвърляме от време на време от позицията си в името на общото богатство, триумфа или международния мир.

В персоналния живот е същото – кой брак би просъществувал без порядъчна доза ежедневни взаимни отстъпки. С незатворената паста за зъби, която всяка заран заварваме, с чорапите по пода и навика да ни прекъсва, до момента в който приказваме. Единственият мотив е, че ние също не сме идеални и нас някой все някак би трябвало да ни търпи. Затова свеждаме глави и вършим компромис.

Компромисът като зона комфорт. Понякога под компромис можем да разбираме чиста проба конформизъм. Нежеланието, неумението, неналичието на храброст да застанем пред другите и да отстояваме личната позиция и да завяваме себе си, даже това да е от време на време бодил в очите на сътрудниците, шефа, спътниците в градския превоз. Тече си всекидневието в темп, който всички следваме, правейки компромис след компромис и ставаме част от сивата маса, която галено назоваваме общество. Ако не избягаме за малко най-малко, за едно нещо, което си коства от тази зона и не се откажем от най-малко един компромис дневно, рискуваме тотално да загубим характерност. Защото обществото действа като река – прави всички по-ръбести камъчета еднообразно заоблени.

Компромисът като проваляне. Сигурна съм, че най-малко за нещо държите твърдо, имате си ваша персонална идея, над която се палите и тропвате понякога с пестник в обществените мрежи или пред друга аудитория. В отбрана на някои дела си коства човек да не помни компромисите. Да махнеш с ръка и да кажеш, „ Какво толкоз – с мен или без мен, керванът си върви, нищо няма да трансформира ”. Да, в множеството случаи е по този начин, само че даже и дребна възможност да има, нещо значимо да се усъвършенства, дано да се случи. Има взаимни отстъпки, които не би трябвало да се вършат точно поради общото богатство.

Компромисът е нужен. Добре, само че до каква степен. Толерантността е качество, което се счита за доста хуманно. Един от белезите на е склонността им да одобряват всеки и всичко, тъй като имат умеенето да схващат непознатите претекстове. Да, ние би трябвало да одобряваме особеното и непознатото, да сме склонни да слизаме от камбанариите си. Но къде остава мнението, характерът, нещата, които обичаме и ни вършат щастливи. Току виж се оказало, че от толкоз взаимни отстъпки, ние тотално сме се обезличили.

С кое може и с кое не може да се прави компромис?

Компромисите в същността си са изменничество пред самите нас - отстъпваме от нещо персонално, в името на комфорта на обкръжението си и в името на това, да действат връзките ни. Когато отстъпваме, крачките не трябва да са прекомерно огромни. Защото повода да вършим компромис не изчезва с него, тя продължава да тлее и все в миналото отново става ясно. Така че в случай че мислим, че едно другарство или връзка, в която вършим прекалено много взаимни отстъпки, е добра за нас и ще просъществува на скелета на компромисите - то ние просто се самозалъгваме.

От друга страна - за ежедневните неща, стига да не са симптоматични, т.е. да се повтарят непрекъснато и в действителност да са симптом на друго, взаимни отстъпки могат да се вършат. Защото е значимо да знаем, че някой различен прави също за нас - поставя сапуна на мястото му след нас, подвига чинията от масата. И както във всички сфери от живота - салдото е основен и тук. Кои взаимни отстъпки накланят мощно везната:

С правилата. За някои хора споделят, че са кардинални - т.е. следват това, което имат вяра и не се отклоняват от него, нито за момент. Моралът и мирогледът, възпитанието, което ги оформя са най-силната част от нас - тази, която направлява всичките ни действия. Да се откажеш от това, която вярваш за заслужено, положително, вярно - това е като да се откажеш от себе си. Един интелигентен кардинален човек, не би затворил капаците си пред непознатите правила и даже би трансформирал своите, само че това не е с механизма на компромиса, а на правилото на осъзнаването и смяната, която го следва по натурален път.

С възприятията си. Чувствата са невидимите влакна, които оплитаме към душата си. Ако една неистинна страст вплетем там, сърцето страда и може да погине. Ако сме във връзка, която не ни прави щастливи, другарство, което желае прекалено много от нас, а не дава нищо. Ако има хора, които намерено ни разстройват - даже и най-близките ни, белким сме положителни към сърцето си, търпейки всичко това? Нима то няма да ни отвърне с бавната си гибел?

С фантазиите си. Когато човек мечтае, той влага в тях най-хубавото от себе си, едно евентуално Аз, което е свръх неговото - където е по-добър, по-щастлив, желае и може. Енергията, която се излъчва от фантазиите ни, е чиста проба магия, тъй като трансформира мисълта в действителност. Никога не трябва да забравяме фантазиите си, когато сме били млади и сме били на върховете на опциите си - това, което тогава ни се е коствало на една ръка разстояние, с годините се отдалечава неотменимо и в случай че не го догонваме непрекъснато, ставаме и ние незадълбочен спомен за самите себе си. Мечтата може да не е същата, както на млади години, само че чистотата на силата би трябвало да се поддържа, без значение по какъв начин се променяме ние. Ако някой застане на пътя на фантазиите и желае да ни откаже, с това взаимни отстъпки не трябва да се вършат. Моралът ще каже, дали фантазията си коства или не.

Със себе си компромис вършим, когато вършим всички тези взаимни отстъпки - с правилата, с възприятията си, с фантазиите. Така ставаме една празна черупка, която е приела примиренческо, безволево вземане предвид с всички и всичко и която умишлено слага себе си настрани от живота. И най-страшното е, че той отминава, без да дава втори шансове да се поправят прекомерно многото взаимни отстъпки. Пътищата, които чертаем с тях, в никакъв случай не мога да бъдат извървени още веднъж и ние да бъдем същите каквито сме били преди.

“Затова - стига към този момент взаимни отстъпки! ”

Да бъдем смели, да отхвърляме това, което ни дърпа обратно. Да пестим силите си и времето си за значимите неща, които да ни развиват и трансформират към положително, вместо просто да живуркаме в комфорт. Няма време да бъдем други, няма време да избираме прекалено много своята идентичност - с всяко малко и огромно решение, чертаем пътя си и път обратно няма. Нека избираме добре борбите си и нещата, поради които вършим взаимни отстъпки да останат напълно, напълно малко.