Независимо от възрастовата разлика, намесата на родителите е тази, която

Независимо от възрастовата разлика, намесата на родителите е тази, която прави братята и сестрите близки или не. Понякога неумишлено ги раздалечаваме, като ги съпоставяме, като не умеем да разпределяме времето и вниманието си. Трудно е да осъзнаваш всеки момент - по какъв начин да се намесиш или не, какво да кажеш, по какъв начин да реагираш на споровете им. Но каквато и да разликата, пола им, какъвто опит ние самите да имаме като нечии братя и сестри, коства си усилието децата ни да бъдат близки, да споделят, да се поддържат и да бъдат край нас дружно.

Ключово за разбирателството сред децата, както и за всяко съгласие, е общуването. Децата имат свои механизми, само че защото ние ги вкарваме в света, ние вкарваме и тяхната връзка, ние им подаваме ключета за съгласие, оказваме помощ им да поддържат връзка. И защото ние, родителите, си ги познаваме най-добре, е наша работа от време на време да посредничим посред им, да обясняваме претекстовете на едното и на другото дете, да пазиме и нашите лични. Единствената цел на това уморително упражнение е да не остават скрити усеща, потиснати яд или потъпкано възприятие за правдивост.

Не се постановяваме с престиж, а с еластичност, емпатия и комизъм. Това обезсмисля и налагането като жанр на образование. Семейството е общественост, има подчиненост, само че тя е на правилото на любовта, а не на властта.

Вие сами преценете кои от тези хрумвания пасват на тяхната разлика във възрастта, динамичност в връзките. За някои неща сестрите и братята може да са доста конкурентно настроени, само че за други - да се поддържат изумително добре, изключително против родителите си. Различните по пол деца също имат защо да се пазят и защо да се нервират на преимуществата на това, че е едното е момиче, а другото момче. От нас зависи.

Изваждайте мемоари от предишното, в които са били близки, огромното е пособие на дребното, дребното е предписание бели, а огромното го е прикривало. Пазете фотоси, в които се прегръщат, в които са на общи мероприятия, пътувания, когато едното дете е било в публиката на тържеството на другото. Спомняйте си дружно тези моменти и подчертавайте какъв брой отлично са си изкарали, какъв брой са се забавлявали.

Правете си групови обятия, блъскане на земята. Не оставяйте едното дете да гледа по какъв начин прегръщате другото. Колкото е по-малка разликата, толкоз по-болезнена е тази панорама. Целувайте ги за лека нощ, четете приказки и на двете. Големите също обичат. Търсете филми, които ще се харесат и на двете деца. И по опция - дано и двете получават подаръчета и жестове на внимание, колкото и да са дребните те.

Не ги карайте принудително да се прегръщат, целуват, да отстъпват играчки, на които държат. Не става принудително. Насилието поражда ответна реакция и тя няма да е ориентирана към вас, престижите в живота им, а ще е едно към друго. Всяка изкуствена демонстрация на непосредственост удостоверява увереността, че е задоволително човек да е лицемерен и да прави това, което се чака от него (за да бъде харесан), а не което желае в действителност.

Уважавайте персоналното им пространство. Особено в случай че възрастовата разлика е по-значителна. Ако едното дете е възпитаник, а другото е на 2-3 години, огромното дете има напълно разнообразни потребности - да се приготви за учебно заведение, да излезе с другари, да има своето занимание. Последното, което желае, е да му се натрапва непрекъснато мъниче, което да занимава (защото постоянно се възползваме при по-голямата разлика, да си признаем).

Нека всяко дете знае, че има вашето внимание дружно, само че може да го получи и поотделно. Игра с дребното в парка, единствено с дребните му приятелчета - топки, тебешири, катерене по пързалки, всевъзможни " бебешки " неща. Но и извършване на покупки за облекла с по-голямото, концерт или спектакъл, излизане с родители и огромни деца. Трудно е човек да се раздра, знам, да сменя предавката на съответната възраст, само че е значимо, с цел да се усеща детето скъпо като персона, а не като част от друго дете и някаква обща визия за " децата ни ".



Оставете ги сами. Не е нужно и непрекъснато да сме край тях и да направляваме връзките им. Да ги учим на нещо - да отстъпват, да вършат взаимни отстъпки, да не спорят за нелепости, непрекъснато да пожелаваме те да се държат по избран метод едно към друго. Когато те непринудено се заиграят, оставете ги сами, колкото и да е глупава играта, неразвиваща и даже да е леко рискова. Ако двете ви девойки тръгнат на експедиция до прилежащото дърво, дано открият сами този свят. Ако момчетата играят на някаква игра и се схващат, демонстрират си някакви неща - дано не се месим. Изобщо - децата си имат мини галактика и без нас и когато те се включват едно към друго директно - кои сме ние да даваме посока.

Никога не сравнявайте децата и не показвайте очевидно желание. Може би най-трудният урок от всички, само че е доста, доста значим. Вътрешно, напълно човешки, едното дете ни импонира повече, има нашия манталитет, виждаме себе си. Физическата аналогия от време на време е задоволителна. Но това в никакъв случай не трябва да си проличава. И би трябвало да се упражняваме в това, да харесваме и другото си дете и най-много - да му го демонстрираме. Децата и без друго усещат разликите, дано не бъдат явни.