Наказанието им е да знаят, че сме част от нашата

" Наказанието им е да знаят, че сме част от нашата татковина и не могат да ни опълчват на българите ". Някои от персоналните истории на хората, изстрадали закононарушението против българските турци, споделя Вилдан Байрямова.

Последната седмица на всяка година е мотив да се помене паметта на жертвите от събитията в края на 1984-та. Събитията, които Българска комунистическа партия цинично назова „ Възродителен развой “. На 26 декември при митинг в село Могиляне е простреляно 18-месечното момиченце Тюркян, майката е ранена, други двама са убити. На тази дата край чешмата, издигната в памет на детето, по традиция се събират хиляди хора. Селиме Али, която през 1984 била единствено на 20 години, се връща обратно в спомените си: „ В тези дни бях зам.-началник на трикотажен завод в село Перперек. Шефът предизвести, че ще идват да ни сменят имената, изиска да има ред и дисциплинираност “, описа дамата. Но когато нахлули „ червени барети “ и танкове обкръжили цеха, настанала суматоха. Само час по-късно Селиме била извикана в милицията в Кърджали и упрекната, че е предизвикала хаоса. После в продължение на 48 часа я подложили на душевен тормоз – „ Каква си, знаеш ли си корените? “ – я питали стотици пъти. Само бременността я избавила от изгнание в Белене.

Място за ненавист няма

Можеш ли да забравиш станалото? “- я запитвам. „ Не, не мога. Жалко е, че споменът не отминава “, отвръща ми Селиме. Тя е не е дала прошка за това, че с изключение на на живите, режимът е протегнал ръка даже на мъртвите – гробищни плочи били изтръгвани, заличавани били рождените имена на покойниците, с цел да се заменят с новите, които държавната власт налагала: „ Беше доста грубо, оскверниха гробовете на баба и дядо, това мъчно се прости и не се не помни, само че не желая възмездие - дано причинителите на това закононарушение да се срамят от себе си. Най-голямото наказване за тези хора е да знаят, че ние сме част от нашата татковина и няма мощ, която да ни опълчи на българите “, твърди ме Селиме.

Могиляне, декември 2017: Възпоменание за жертвите

Боли я от това, че виновниците са известни, само че не са осъдени: „ Ако имат съвест и морал, магистратите са длъжни да отворят архивите и да възобновят делото за така наречен Възродителен развой. Ние всички сме наясно, че приятелите и съседите ни българи не носят никаква виновност, те самите бяха комплицирани и тревожни. Когато дъщерите ми ме разпитват за това време, умишлено не им описвам елементи - не желая да посея в тях омразата, само че и да заличиш паметта – също не може “, споделя дамата.

Когато пристигна страхът

Преди следващия възпоменателен протест в Момчилград беседвам с Вели Шакир. Той е шеф на строящия се в Кърджали високотехнологичен цех за детайли и системи за произвеждане, ползване и предпазване на електрическа енергия. През 1984 Вели работел в Трявна и дни преди празниците се върнал вкъщи в джебелското село Устрен. Там заварил цялостен мрак, електричеството спряно, улиците - извънредно безлюдни. Разказва по какъв начин ненадейно се чули голям брой гласове на хора, тръгнали на митинг към кметството в Джебел: „ Маските бяха паднали, беше развенчана версията, че ще се сменят единствено имената на съпрузи от смесени бракове. Протестните демонстрации започнаха да стават все по-масови, брат ми беше надробен от пердах в сектора, милиционерският произвол и насилието станаха денонощни “, спомня си той.

Съжаление, позор, страх и стеснение прочел в очите на собствен другар от казармата, дошъл в завода в Трявна с „ възродителна “ задача и с автомат. Когато погледите им се срещнали и Вели го попитал накъде е поел с оръжие в ръка, едрият мъж в униформа на полицай му споделил: „ Шакирче, не ми е комфортно, само че такава е заповедта “. Убеден съм, че се срамуваше, споделя Вели и си спомня, че по разпореждане на партията и профсъюза всички служащи били събирани в огромните зали на заводите, с цел да скандират: „ Турците в Турция, България - на българите! “.

Вели Шакир - " Брат ми беше надробен от пердах "

Признава, че на 21 години не е осъзнавал изцяло какъв брой злокобно е станалото. „ Но страхът надвисна, когато започнахме да погребваме околните си не по познатия ни набожен обред, а приятелите българи взеха да ни се подиграват поради „ избора “ на име. И когато се оказа, че страната те задължава да си избереш ново име, само че българите не желаят да те одобряват като един от тях и избират да те няма в България ", споделя той.

Съпругата на Мехмедали Рамадан, един от уредниците на митингите в Момчилград, и до през днешния ден помни по какъв начин при следващото му отклоняване на разпит се сбогували с мисълта, че повече няма да се видят: „ Тези хора доста добре знаят цената на родината, вижте българското знаме на къщата им, то постоянно е било там “, сочи насреща Вели. Смята, че няма място за отмъщения, както няма и групова виновност, само че че времето отмъщава на виновниците: „ Все още има много живи от тези, които са малтретирали хора в милицията, познават се, срещат се по улиците. Дори ми е необичайно, че ние не им обърнахме тил, не ги зачертахме, не зная обаче по какъв начин живеят след стореното “, пита се той. И добавя, че човек би трябвало да умее да прости и да учи децата си на амнистия, тъй като другояче би им дал доста неприятен образец. Да не не помнят, само че да простят и то без ненавист: „ Когато ме попита изпитвам ли предпочитание за отплата, пред очите ми не се явиха злодеите, а моите същински другари българи. На тези лъчезарни хора ли да мъстя, те нямат виновност за извращенията на режима “, заключава Вели.

Не " око за око ", а господство на закона

Агоп Узунбохосян, Георги Чешмеджиев и Мохамед Узункъш пият кафе в центъра на Кърджали. Първите двама в този момент се срещат с историята на „ Дългата зима “ - първата правозащитна организация на турците в България, която се опълчва на преименуването им. Името на тази организация на турски е „ Узун къш “. (б.ред.) Лидерът ѝ Мохамед не може да елементарни за закононарушението, осъществено преди 33 години. Той има присъди за шпионаж, тероризъм, проведена антидържавна активност и антикомунистическа агитация. Музикантът, който се препитавал с китарата си по бургаските заведения за хранене, бил задържан по обвиняване за палеж на горичка до село Бенковски, Кърджалийско.

Агоп Узунбохосян, Георги Чешмеджиев и Мохамед Узункъш

Обявен бил за водач на подпалвачите, които въобще не познавал. Следвали 5 месеца изтезания и разпити в Главно следствено ръководство в София, бил зад решетките на Софийския централен затвор, а след това и в Старозагорския и Пазарджишкия. И макар всички несгоди, които е претърпял, през днешния ден той счита, че не би трябвало да се приказва за възмездие. Убеден е обаче, че за всяко закононарушение следва да има наказване. „ Възмездие, само че не „ око за око “, а господство на закона “, споделя Мохамед.

Агоп също не не помни тези смутни дни. „ Бяхме комплицирани, парализирани, не знаехме какво става, нито по какъв начин да постъпим. Десетилетия си наричал хората с едно име, ритал си топка с тях, по какъв начин да се обръщаш към този момент към тях? Преследването и санкциите бяха жестоки “, споделя той и си помня какъв брой смразяващо му подействал надпис на автогарата във Варна, който при започване на 1985 година предупреждавал, че на български жители с „ нетрадиционни имена “ билети не се издават. Когато 4 година по-късно избухват така наречен Майски събития, към Турция потеглят кервани с бежанци, които отнасят и доста от неговите другари и сътрудници: „ Нахлуваха по къщите и заповядваха за 24 часа да ги няма. Инженери, лекари, учители, всички бяха изметени. Непростимо е да отнемеш на човек името му - това, с което идваш на света и след това внезапно да осъмнеш като чужд и гонен “, разяснява той. 

" Престъплението в никакъв случай няма да бъде забравено "

И ние, българите, не можем да забравим онази подигравка с хората, акцентира Георги Чешмеджиев. Навремето той едвам съумял да води един надробен от пердах собствен другар, продавач на вестници, който бил пребит от полицаи пред очите на хората по пазара, единствено тъй като проговорил на турски. „ По това време мои другари упорстваха, че турците би трябвало да станат българи. Да знаете – споделях им тогава - че закононарушението в никакъв случай няма да бъде забравено и в случай че падне властта, ще е единствено поради това - и по този начин и стана. И още им го напомням “, споделя Георги. Той и Агоп са участници в митингите в Кърджали, на които е било желано да се върнат имената на „ покръстените “. Били дребна група, а до тях цялостен площад ревял: „ Турците в Турция - България за българите! “.

На 29 декември 1989 година пленум на Централен комитет на Българска комунистическа партия възвърне имената на българските мюсюлмани.