Към изборите - без илюзии
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Можем ли да чакаме превръщане на отрицателния тренд, който ни влачи към дъното от доста години? В никакъв случай.
Можем ли да чакаме опазване на статуквото (не на това статукво, което цялостни гушите на олигарсите и политическите им мекерета, а запазването на виталния стандарт и очакванията за по-добър живот на милионите българи)? Няма такива признаци.
Смяташе се, че изваждането на двойката ГЕРБ – Движение за права и свободи от властта единствено по себе си ще понижи корупцията и ще пренасочи огромни парични потоци от властелините на сенчестите схеми към надалеч по-градивни цели за развиването на цялото общество. Безвремието след последната оставка на Бойко Борисов като министър-председател не отстрани корупционната игра, единствено я усложни. Боричканията на другите лобита за въздействие върху властта и оттова – за разпределение и преразпределяне на националните запаси се ожесточават.
Реалистичната непосредствена цел на идните избори е да се понижи скоростта на свободното рухване на страната. Това може да стане единствено при образуването на от малко малко устойчиво държавно болшинство от политически субекти, които да бъдат принудени от събитията да дадат от себе си всичко, на което са способни, за по-добро ръководство на страната. А те не са способни на доста, както се знае. За страдание и този вид е предполагаем. Беше време, когато гласоподавателят си мислеше, че от неговия глас за едната или другата водеща партия зависи накъде ще върви България в идващите четири години. Разпокъсаността на политическото посланичество до седем-осем парламентарни партии и още няколко с аспирации към четирите % обезсмисли в немалка степен смисъла на самостоятелния избор. От изборното тяло зависи единствено процентното систематизиране на местата в бъдещия парламент, което ще предопредели вероятните комбинации за разделение и практикуване на властта.
Тази раздробеност не е инцидентна и за нея не е отговорен целокупният гласоподавател. Тя е програмирана от кукловодите на политическите процеси. С изкарването на сцената на все нови и нови политически планове те като опитни магове разбъркват картите пред очите на смаяната аудитория и най-после постоянно вадят от ръкава си печелившата за самите тях карта. Политическите назначения за по няколко месеца вършат още по-лесни за манипулиране високите етажи на държавната администрация и замитат следите към злоупотребите и техните действителни поръчители. Крайната цел на подмяната на демокрацията е някакво сходство на олимпийския принцип: „ Важно е да участваш в изборите, а успеха ще е за различен “.
Кой е главният въпрос на идните избори? Опитват се да ни внушат, че на тях България ще избира сред участието в НАТО и Европейския съюз и някакъв имагинерен съюз с Русия. За отчаяние и на най-заклетите русофили би трябвало да кажем, че не може да има по-неподходящ миг за смяна на външнополитическата ориентировка на България. Има един абсурд. Европейски социологически изследвания демонстрират, че разделянето на публичното мнение у нас по оста Русия – Украйна е най-дълбоко. Същевременно от години българите дават един от най-високите проценти поддръжка за участието на страната ни в Евросъюза. Това демонстрира, че разделянето на жителите на русофили и русофоби върви повече по линия на идеологически и културни пристрастия, на оценки за справедливостта на едната или другата идея и на други морални категории, които са присъщи повече на феновете на трибуните, в сравнение с играчите на терена. Когато става въпрос за неговата европейска еднаквост, българинът не демонстрира някакви особени съмнения. Негативизмът идва главно от свръхголемите упования, с които той е натоварил „ Европата “ и разочароващите резултати.
Дори и да допуснем, че ненадейно настъпи някакъв взрив на настроенията за разкъсване със западния военно-политически и стопански блок и преориентация на Изток, той няма по какъв начин да получи практическа реализация. Намираме се в средата на яростен геополитически мач, който допуска стягане, а не разхлабване на редиците. Немислимо е, че някой ще допусне в подобен миг прекосяването на състезател от единия тим в другия. Затова апелите за основаване на „ евроатлантическа коалиция “ са зле прикрити планове за сговаряне за разпределение на частите от евроатлантическата баница под формата на еврофондове, публични поръчки, военни договори и други. Разбирането за дълбоката същина на процесите, които текат, би трябвало да ни откаже от дърленето по привнесени извън разграничителни линии и да ни насочи към решаването на проблемите, върху които, въпреки и мъчно, можем да окажем някакво въздействие. А такива проблеми у нас – дал Господ. Ще изброим единствено някои от тях.
Най-голямата заплаха, застрашаваща самото битие на българската нация, е демографската злополука. По данни на Национален статистически институт популацията на България към този момент е паднало на малко над 6 800 000 индивида при съвсем девет милиона преди 33 години. Ръка за ръка с нея върви изоставащото ни икономическо развиване по отношение на всички други страни-членки на Европейски Съюз и по отношение на доста от определяните като нововъзникващи стопански системи. По данни на Евростат за 2021 година брутният вътрешен артикул на глава от популацията в България е единствено 55 на 100 от междинното европейско ниво, изоставайки с 10 процентни пункта от предпоследната Гърция. В таблицата за самостоятелното ползване на глава от популацията също сме закотвени на последното място с 63 на 100 от междинното европейско ниво. България не е последна единствено по нивото на цените, като по скъпотия изпреварва Румъния с два пункта. Прочитът на статистическите таблици е: произвеждаме малко, използваме малко, живеем по-лошо от другите. Излишно е да се спори кое е кокошката и кое е яйцето. Ниските приходи и нежеланите вероятности ли прогониха два милиона българи на открито или намаляващото и застаряващо население е спирачка пред икономическия напредък? Вместо да се въртим по спиралата надолу би трябвало да поемем внезапно нагоре с стратегия за ускорено икономическо развиване на страната.
От години в света текат великански промени в интернационалното разделяне на труда. Пандемията от Ковид форсира тези процеси и ги направи доста по-видими. Геополитическото напрежение е спомагателен катализатор на измененията във веригите на произвеждане и доставки. Състезанието се ожесточава и ничие място в класацията не е непокътнато, даже и на дългогодишни обичайни водачи в разнообразни производства. На фона на това голямо разбъркване на пластовете в света, у нас новините на икономическа тематика стартират и приключват с думи като рецесия, оцеляване, избавяне на бизнеси и работни места, помощи, дотации и прочие черна хроника. Няма нито дума за конкурентоспособност, нови технологии, перспективни вложения, въобще за рационална икономическа политика, която да ни помогне да се оттласнем напред.
Печелившите стопански решения не са загадка за хората, които са на „ ти “ с икономическата просвета.Тяхното използване обаче е безсмислено, до момента в който не се преборим с многоглавата хидра – корупцията и проведената престъпност, ползваща се с политически чадър. Без тотална бистрота на публичния живот и на придвижването на обществените пари и най-хубавите ограничения за поощряване на бизнеса ще донесат отчаяние.Глупаво е да наливаме от общите ни пари в нереформирани системи, откъдето ресурсите потъват непосредствено в джобовете на олигарсите и незаконните босове.През последните пет години делът от брутния вътрешен артикул, който се преразпределя през държавния бюджет, скочи от 36 на 42 на 100. Официалните пояснения за това са угриженост за елементарните хора и бизнеса в сложни времена. Всъщност колкото повече пари протичат през системата на държавното финансиране, толкоз повече се усилват опциите за отклонение на средства по разнообразни канали.
Казаното дотук напълно не е пропаганда за протест на изборите. Старо предписание е, че в случай че ние не се интересуваме от политиката, това не значи, че тя не се интересува от нас. Затова гласуването в изборите за най-подходящия претендент съгласно преценката на обособения гласоподавател е наше право и обвързване, само че не би трябвало да бъде източник на особени илюзии.
Българската политическа класа неведнъж е потвърдила, че нито желае, нито може да реши трупащите се от години проблеми. Нещо повече, тя е директен участник в тяхното задълбочаване. Персоналните промени по върховете на властта ще бъдат от изгода единствено за директните участници в рокадите, а не за тези, които са дали своят вот за тях.
Крайно време е гражданското общество у нас да се осъзнае и да се самоорганизира. Необходим е рестарт на цялата система, която да стартира с цялостна стратегия за развиването на България. Тя може да бъде направена единствено от оптимално представителна „ кръгла маса “ с присъединяване на най-добронамерните и авторитетни представители на науката, бизнеса, културата и другите сфери на публичния живот. Тази стратегия би трябвало да бъде призната в оптималната степен от обществото с цел да може по-късно да бъде препоръчана и наложена за осъществяване от тези, на които по формулировка това им е работата. Дали за нейното институционализиране ще се откри воля у депутатите в някой предстоящ парламент или ще би трябвало да се мине през референдум е процедурен въпрос. Той ще се реши от съотношението на силите, когато му пристигна времето.
Валентин Съйков
Можем ли да чакаме превръщане на отрицателния тренд, който ни влачи към дъното от доста години? В никакъв случай.
Можем ли да чакаме опазване на статуквото (не на това статукво, което цялостни гушите на олигарсите и политическите им мекерета, а запазването на виталния стандарт и очакванията за по-добър живот на милионите българи)? Няма такива признаци.
Смяташе се, че изваждането на двойката ГЕРБ – Движение за права и свободи от властта единствено по себе си ще понижи корупцията и ще пренасочи огромни парични потоци от властелините на сенчестите схеми към надалеч по-градивни цели за развиването на цялото общество. Безвремието след последната оставка на Бойко Борисов като министър-председател не отстрани корупционната игра, единствено я усложни. Боричканията на другите лобита за въздействие върху властта и оттова – за разпределение и преразпределяне на националните запаси се ожесточават.
Реалистичната непосредствена цел на идните избори е да се понижи скоростта на свободното рухване на страната. Това може да стане единствено при образуването на от малко малко устойчиво държавно болшинство от политически субекти, които да бъдат принудени от събитията да дадат от себе си всичко, на което са способни, за по-добро ръководство на страната. А те не са способни на доста, както се знае. За страдание и този вид е предполагаем. Беше време, когато гласоподавателят си мислеше, че от неговия глас за едната или другата водеща партия зависи накъде ще върви България в идващите четири години. Разпокъсаността на политическото посланичество до седем-осем парламентарни партии и още няколко с аспирации към четирите % обезсмисли в немалка степен смисъла на самостоятелния избор. От изборното тяло зависи единствено процентното систематизиране на местата в бъдещия парламент, което ще предопредели вероятните комбинации за разделение и практикуване на властта.
Тази раздробеност не е инцидентна и за нея не е отговорен целокупният гласоподавател. Тя е програмирана от кукловодите на политическите процеси. С изкарването на сцената на все нови и нови политически планове те като опитни магове разбъркват картите пред очите на смаяната аудитория и най-после постоянно вадят от ръкава си печелившата за самите тях карта. Политическите назначения за по няколко месеца вършат още по-лесни за манипулиране високите етажи на държавната администрация и замитат следите към злоупотребите и техните действителни поръчители. Крайната цел на подмяната на демокрацията е някакво сходство на олимпийския принцип: „ Важно е да участваш в изборите, а успеха ще е за различен “.
Кой е главният въпрос на идните избори? Опитват се да ни внушат, че на тях България ще избира сред участието в НАТО и Европейския съюз и някакъв имагинерен съюз с Русия. За отчаяние и на най-заклетите русофили би трябвало да кажем, че не може да има по-неподходящ миг за смяна на външнополитическата ориентировка на България. Има един абсурд. Европейски социологически изследвания демонстрират, че разделянето на публичното мнение у нас по оста Русия – Украйна е най-дълбоко. Същевременно от години българите дават един от най-високите проценти поддръжка за участието на страната ни в Евросъюза. Това демонстрира, че разделянето на жителите на русофили и русофоби върви повече по линия на идеологически и културни пристрастия, на оценки за справедливостта на едната или другата идея и на други морални категории, които са присъщи повече на феновете на трибуните, в сравнение с играчите на терена. Когато става въпрос за неговата европейска еднаквост, българинът не демонстрира някакви особени съмнения. Негативизмът идва главно от свръхголемите упования, с които той е натоварил „ Европата “ и разочароващите резултати.
Дори и да допуснем, че ненадейно настъпи някакъв взрив на настроенията за разкъсване със западния военно-политически и стопански блок и преориентация на Изток, той няма по какъв начин да получи практическа реализация. Намираме се в средата на яростен геополитически мач, който допуска стягане, а не разхлабване на редиците. Немислимо е, че някой ще допусне в подобен миг прекосяването на състезател от единия тим в другия. Затова апелите за основаване на „ евроатлантическа коалиция “ са зле прикрити планове за сговаряне за разпределение на частите от евроатлантическата баница под формата на еврофондове, публични поръчки, военни договори и други. Разбирането за дълбоката същина на процесите, които текат, би трябвало да ни откаже от дърленето по привнесени извън разграничителни линии и да ни насочи към решаването на проблемите, върху които, въпреки и мъчно, можем да окажем някакво въздействие. А такива проблеми у нас – дал Господ. Ще изброим единствено някои от тях.
Най-голямата заплаха, застрашаваща самото битие на българската нация, е демографската злополука. По данни на Национален статистически институт популацията на България към този момент е паднало на малко над 6 800 000 индивида при съвсем девет милиона преди 33 години. Ръка за ръка с нея върви изоставащото ни икономическо развиване по отношение на всички други страни-членки на Европейски Съюз и по отношение на доста от определяните като нововъзникващи стопански системи. По данни на Евростат за 2021 година брутният вътрешен артикул на глава от популацията в България е единствено 55 на 100 от междинното европейско ниво, изоставайки с 10 процентни пункта от предпоследната Гърция. В таблицата за самостоятелното ползване на глава от популацията също сме закотвени на последното място с 63 на 100 от междинното европейско ниво. България не е последна единствено по нивото на цените, като по скъпотия изпреварва Румъния с два пункта. Прочитът на статистическите таблици е: произвеждаме малко, използваме малко, живеем по-лошо от другите. Излишно е да се спори кое е кокошката и кое е яйцето. Ниските приходи и нежеланите вероятности ли прогониха два милиона българи на открито или намаляващото и застаряващо население е спирачка пред икономическия напредък? Вместо да се въртим по спиралата надолу би трябвало да поемем внезапно нагоре с стратегия за ускорено икономическо развиване на страната.
От години в света текат великански промени в интернационалното разделяне на труда. Пандемията от Ковид форсира тези процеси и ги направи доста по-видими. Геополитическото напрежение е спомагателен катализатор на измененията във веригите на произвеждане и доставки. Състезанието се ожесточава и ничие място в класацията не е непокътнато, даже и на дългогодишни обичайни водачи в разнообразни производства. На фона на това голямо разбъркване на пластовете в света, у нас новините на икономическа тематика стартират и приключват с думи като рецесия, оцеляване, избавяне на бизнеси и работни места, помощи, дотации и прочие черна хроника. Няма нито дума за конкурентоспособност, нови технологии, перспективни вложения, въобще за рационална икономическа политика, която да ни помогне да се оттласнем напред.
Печелившите стопански решения не са загадка за хората, които са на „ ти “ с икономическата просвета.Тяхното използване обаче е безсмислено, до момента в който не се преборим с многоглавата хидра – корупцията и проведената престъпност, ползваща се с политически чадър. Без тотална бистрота на публичния живот и на придвижването на обществените пари и най-хубавите ограничения за поощряване на бизнеса ще донесат отчаяние.Глупаво е да наливаме от общите ни пари в нереформирани системи, откъдето ресурсите потъват непосредствено в джобовете на олигарсите и незаконните босове.През последните пет години делът от брутния вътрешен артикул, който се преразпределя през държавния бюджет, скочи от 36 на 42 на 100. Официалните пояснения за това са угриженост за елементарните хора и бизнеса в сложни времена. Всъщност колкото повече пари протичат през системата на държавното финансиране, толкоз повече се усилват опциите за отклонение на средства по разнообразни канали.
Казаното дотук напълно не е пропаганда за протест на изборите. Старо предписание е, че в случай че ние не се интересуваме от политиката, това не значи, че тя не се интересува от нас. Затова гласуването в изборите за най-подходящия претендент съгласно преценката на обособения гласоподавател е наше право и обвързване, само че не би трябвало да бъде източник на особени илюзии.
Българската политическа класа неведнъж е потвърдила, че нито желае, нито може да реши трупащите се от години проблеми. Нещо повече, тя е директен участник в тяхното задълбочаване. Персоналните промени по върховете на властта ще бъдат от изгода единствено за директните участници в рокадите, а не за тези, които са дали своят вот за тях.
Крайно време е гражданското общество у нас да се осъзнае и да се самоорганизира. Необходим е рестарт на цялата система, която да стартира с цялостна стратегия за развиването на България. Тя може да бъде направена единствено от оптимално представителна „ кръгла маса “ с присъединяване на най-добронамерните и авторитетни представители на науката, бизнеса, културата и другите сфери на публичния живот. Тази стратегия би трябвало да бъде призната в оптималната степен от обществото с цел да може по-късно да бъде препоръчана и наложена за осъществяване от тези, на които по формулировка това им е работата. Дали за нейното институционализиране ще се откри воля у депутатите в някой предстоящ парламент или ще би трябвало да се мине през референдум е процедурен въпрос. Той ще се реши от съотношението на силите, когато му пристигна времето.
Валентин Съйков
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ