Бихте ли могли да си представите свят, в който хваленето

Бихте ли могли да си визиите свят, в който хваленето е по-приемливо и по-разпространено от рецензията? Или свят, в който избора единствено сред тези две благоприятни условия се възприема като свиване на мирогледа?

Според визията на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд човешките същества са амбивалетни животни: това, което ненавиждаме, също и обичаме; което обичаме – елементарно можем да намразим. Този, които може да ни удовлетвори, може и да ни отнеме удовлетворението. Този, който има властта да ни фрустрира, е този, който е кадърен да ни задоволи.

Започваме да подлагаме на критика тогава, когато не сме удовлетворени, когато сме фрустрирани. Чрез рецензията даваме израз на нашата лична неудовлетвореност и изтощение. Хвалим тогава, когато сме задоволени, удовлетворени. Тази амбивалентност не значи смесени усеща, значи опълчване на възприятията.

ЛЮБОВТА И ОМРАЗАТА ВЗАИМНО СИ ПРИДАВАТ СМИСЪЛ

Езикът на любовта и омразата е добре прочут на всеки, само че въпреки всичко безпомощен да изрази, това, което фактически усещаме. Това са мощни и стихийни усеща, посредством тях възприемаме света към себе си. Те зависят едно от друго, защото е невероятно да имаме едното без другото. Те взаимно си придават смисъл. Начинът, по който ненавиждаме хората, зависи от метода, по който ги обичаме. Тези по този начин спорни усеща произлизат от едно и също място и имат въздействие върху всичко, което вършим. Те са това, което ни дава информация дали нещо има значение за нас и какво е то. Това е методът, по който признаваме, че нещо или някой е станало значимо за нас. Където има отдаденост, там има и митинг, където има доверие, има и подозрение.

ПРИ САМОКРИТИКАТА ТАЗИ ПРОТИВОРЕЧИВОСТ Е НАСОЧЕНА КЪМ САМИЯ ТЕБ

И до момента в който това са връзки, при които има връзка – т.е. един човек има отношение към нещо/някой отвън него, при самокритиката тази противоречивост е ориентирана към самия теб – ти си по едно и също време и подложеният на критика и критикуващият, и палачът и жертвата. Как се случва това?

Търговско отделение, АЗ И СВРЪХ-АЗ

Фройд условно разделя човешката душeвност на три съществени съставния елемент – То, Аз и Свръх-Аз. „ То “ е несъзнаваното – мястото, където работят мощните сили, наречени нагони. Те могат да бъдат градивни или деструктивни, като главната им цел е обезпечаване на самодоволство и наслаждение. В несъзнаваното се крият пристрастеностите и желанията, за които в множеството случаи нямаме и визия, и които постоянно биват в прорез с всички открити морални правила. То би могло да бъде наречено „ животинската част “ в човешкото създание.

С тяхното „ озаптяване “ се е заел „ Свръх-Аз “-ът. Той е хранилището на полезностите и идеалите, надзирателят, който постоянно следи и непрестанно припомня кое е редно и кое не. Тази част от психологичния уред се построява от престижите, от които човек учи що е морал, нравственос, задоволително държание и даже „ верни “ усеща. От самото начало на съществуването си стартира да се построява от родителите, от учителите, от Бог, от Партията, от малкия екран, от обществената среда, от създателите, на книгите, които четем, от най-различни гурута, от хората, на които се възхищаваме и подражаваме и така нататък

Между тези две воюващи инстанции стои „ Аз “-ът.  „ Аз “-ът се пробва да разбере желанията на „ То “ и да задоволи потребността му от наслаждение, съобразявайки се с границите и правилата, налагани от „ Свръх Аз “-а и действителността. През него минава информацията от вътре към действителността и от действителността към вътре. „ Аз “-ът може да бъде обсъждан като съзнанието, характерността, личността на индивида.

КРИТИЧНОТО НИ „ АЗ “

Самокритиката е от значително значение за нашите усещания, за метода, по който усещаме себе си, за нашето по този начин наречено „ Аз “. Ние непрестанно, въпреки и постоянно неумишлено, осакатяваме и деформираме личния си темперамент.

Всеки с най-малко почти развита и съхранена душeвност знае пагубното влияние на самообвиненията и самокритиката. Този интуиция, който се държи като озлобен прокурор и непрестанно сипе забележки, възражения и обвинявания. Гласът, който без никаква забележима причина е кадърен по този начин да ни смаже, че да сме безусловно неспособни да разбираем на който и да било, даже и на себе си, по какъв начин тъкмо сме се докарали до това положение.

Замислете се за миг, в случай че този вътрешен, безмилостен глас се материализира и срещнете подобен човек в обществото, човек с подобен обвинителен темперамент, няма ли да си помислите, че има нещо съществено сбъркано в него? Той би бил извънредно отегчителен и непоносимо нечовечен. Вероятно бихте си помислили, че нещо доста трагично се е случило с него. Сякаш животът му се състои от непрестанно отсрочване на някаква огромна злополука. И ще сте прави.

 ДА ЗАКЛЮЧАВАТ СА СПОСОБНИ ВСИЧКИ, ДА ПРЕЦЕНЯВАТ – МАЛЦИНА ~ 

Голяма част от хората даже не могат да си показват какво би било да живеят без това грубо вътрешно принуждение. Започваме да се съдим, преди още да сме си дали шанса да се погледнем и забележим действително, все едно сме изпаднали в невъобразима суматоха. По тази причина, множеството от нас не знаят нищо за себе си. Съдим се, преди още да сме признали в себе си способността да можем да съдим. Когато палачът и жертвата са едно цяло, наказаното „ Аз “ може единствено да бъде обект на утвърждение или отрицание, само че в никакъв случай не може да бъде опознато. Лепваме етикет за утвърждение или отрицание, без в никакъв случай да разберем същността на това, на което даваме по този начин елементарно, само че пък грубо оценка.

Готови сме да оставим тълкуването в ръцете на „ Свърх-Аз “-а; имаме вяра, че нашите лични упреци са правилни, впечатляваме се прекалено много от тях, без да виждаме, че в действителност този незабележим престиж се пробва да размени света и действителността със себе си, със личните си постулати.

Превърнали сме „ Супер-Аз “-ът в върховен интрепретатор. Той ни оповестява истината за нас и ние одобряваме покорно това. Отнели сме правото на „ Аз “-а, на личността си, на личната си характерност да преценя и да взема решение. Без да се усетим, сме оставили на „ престижът “ да ни оповестява истината за нас.

САМОКРИТИКАТА Е НЕЗАБРАНЕНО МАЗОХИСТИЧНО УДОВОЛСТВИЕ

„ По-умерените усеща ни се костват блудкави; както наподобява, човек избира бурното отегчение пред вялото наслаждение. “, отбелязва умно Фридрих Ницше. Съществуват толкоз доста хора, които се любуват на метода, по който самокритиката ги кара да страдат. Приемат за даденост това, че всеки ден ще си доставят нужната доза отчаяние от самите себе си и гледат да се подсигурят това в действителност да стане. Сигурни са, че всеки ден ще се провалят тъкмо толкоз добре, колкото би трябвало, без даже да се замислят от кое място идват тези наказателни стандарти, посредством които се самобичуват.

СЪВЕСТТА – ТОВА Е ТАЗИ ЧАСТ ОТ УМА НИ, КОЯТО ЧЕСТО НИ КАРА ДА Гражданско отделение ГУБИМ

„ Има и такива, които си седят в блатото и приказват така от папура: „ Добродетел, това значи да си кротуваш в блатото. “ ~ .

Съвестта – това е тази част от мозъка ни, която постоянно ни кара да си го губим; моралистът, който ни защищава от това да се развиваме като персони, комплициран и изискан морал, който ни пречи да търсим, да опитвам, да опознаем границите на нашето битие. Тази съвест прави страхливци всички ни, тъй като тя самата е страхлива. Ние имаме вяра, идентифицираме се с тази блестящо неоправдателна и наказателна, забраняваща част от себе си; макар, че тази авторитетна част от нас е очевадно страхлива.

Как по този начин сме толкоз омагьосани от нашата себеомраза, толкоз впечатлени и лековерни в лицето на нашата самооценка? Все едно сме същества изцяло лишени от въображение. И за какво тази присъда по този начин елементарно влиза в действие, без правосъдни заседатели?

Наличието на правосъдни заседатели, въпреки всичко съставлява някакъв консенсус, някаква опция на автокрацията. Не би ли трябвало да можем да вършим разлика сред това, за което фактически сме виновни - действителния смисъл на нашите действия и безпощадната брадва на себепрезрението? Това не значи, че не носим отговорност и надлежно виновност, само че виновността е нещо доста по-сложно, в сравнение с наподобява.

Самокритиката, когато не е потребна в смисъл на самокоригиране, може да бъде форма на самохипноза. Превръща се в решение, в проклинание или даже проклинание.

Престава да бъде диалог, става заповед.

Превръща се в доктрина и престава да бъде пояснение.

Автор: Десислава Димитрова

Използвани източници: Адам Филипс: „ Срещу самокритиката “, Фридрих Ницше: „ Тъй рече Заратустра “, „ Човешко, прекомерно човешко “, Зигмунд Фройд: „ Психоанализата – доктрина и процедура “
Картини: Lucian Freud