♥ Привързаността е най-скромната любов. Тя не си придава важност
„ От всички типове естествена обич тя е най-универсална, минимум придирчива, най-всеобхватна. “ ~ К. С. ЛУИС, „ Четири пъти обич “ (Изд. Нов човек).
♥ Привързаност
Започвам с най-скромната и най-широко публикуваната обич, която като че ли минимум се отличава от животинската. Нека да кажа незабавно, че няма да я недооценявам поради това. Нищо у индивида не е нито по-добро, нито по-лошо заради обстоятелството, че го има и у животните. Когато упрекваме някого с думите „ животно такова “, ние нямаме поради, че той демонстрира скотски качества (това всички го правим), а че ги демонстрира тъкмо когато чакаме да постъпи „ като човек “. А назовем ли някого „ звяр “, това нормално значи, че е направил свирепост, невъзможна за множеството зверове - те не са задоволително умни за нея.
Елините са наричали тази обич „ сторге “. Тук аз ще я назовавам просто Привързаност. Моят гръцки речник дефинира „ сторге “ като „ обвързаност, изключително на родители към децата им “, само че също по този начин и на деца към родители. Несъмнено това е както главното значение на думата, по този начин и първичната форма на възприятието. Представата, от която би трябвало да тръгнем, е по какъв начин майка бди над бебето си, или пък да си представим кучка или котка с кошница скимтящи и сгушени вкупом дребни - мъркане, лизане, гукане, мляко, топлота и аромат на бебета.
Смисълът на тази визия е, че тя ни изправя пред един абсурд в самото начало: потребността и любовта-нужда на дребните е явна. Очевидна е и любовта-дар на майката. Тя ражда, кърми, закриля. От друга страна, тя би трябвало да роди, или да почине, да кърми или да страда. В този смисъл нейната любов също е любов-нужда. Ето това е парадоксът - любов-нужда, която се нуждае да дава и любов-дар, която желае да се нуждаят от нея. Към този проблем ще се наложи да се върна отначало.
Дори в животинския свят, а още повече в нашия, Привързаността се простира надалеч отвън връзката майка-дете. Уютната топлота и задоволството от това, че сме дружно, могат да се провокират от разнообразни обекти. Тя е в действителност най-непретенциозната обич. Има дами, на които можем да предскажем малко на брой ухажори, както и мъже, които сигурно няма да имат доста другари - те просто нямат кой знае какво да предложат. И въпреки всичко, съвсем всеки може да стане обект на Привързаност - и грозните, и глупавите... та даже и досадните. Не е належащо да съществува очевидна съгласуемост посред им - виждал съм по какъв начин бавноразвиващ се може да бъде традиции освен от родителите, само че и от братята си. Привързаността прескача бариерите на възраст, пол, класа и обучение. Тя може да съществува сред студента-интелектуалец и остарялата му бавачка, нищо че мозъците им населяват разнообразни светове. Привързаността минава даже границите на типа. Виждаме я освен сред човек и куче, само че и (колкото и да е странно) сред куче и котка. Дж. Уайт твърди, че я е следил сред кон и кокошка. Привързаност един към различен.
Но Привързаността си има и своите условия. Обектите й би трябвало да ни бъдат познати. Често сме способни да посочим деня и часа, когато сме се влюбили или сме почнали ново другарство. Съмнявам се дали някой може да улови началото на Привързаността. Да я осъзнаем значи да разберем, че тя към този момент съществува от известно време. Употребата на „ остарял “ за изложение на Привързаност е показателна. Кучетата лаят по непознати, които не са им създали нищо неприятно, а пък махат опашка на старите си познати, даже и да не са видели от тях никакво положително. Детето обича съсухрения остарял градинар, който надали в миналото му е обръщал внимание, и бяга под паника от непознатия, който по всякакъв начин се пробва да завоюва любовта му. Важното е, че остарелият градинар е бил постоянно там - краткотрайното детско „ постоянно “ ще рече „ от незапомнени времена. “
Както към този момент споделих, Привързаността е най-скромната обич. Тя не си придава значимост. Хората се гордеят е любовта и приятелите си, а Привързаността си остава потайна и срамежлива. Когато един път заговорих за Привързаността сред куче и котка, един мой другар означи: „ Да, само че се обзалагам, че нито едно куче няма да си го признае пред другите кучета. “ Това, в случай че не друго, е най-малко добра подигравка на човешката Привързаност. Комюс споделя следното: „ Нека простите лица просто стоят вкъщи. “ Лицето на Привързаността постоянно е „ просто “. Такива са и лицата на доста от тези, към които я изпитваме. Обичта ни към тях не е никакво доказателство за нашата изисканост или сензитивност, нито пък за тяхната любов към нас. Любовта-възхищение не е главен детайл в пея. За да почнем да оценяваме хората, към които сме привързани, нормално е нужно да се разделим с тях или да ги загубим вечно. Ние ги одобряваме за дадени - нещо, което би било обидно в любовта сред половете, тук е вярно и на място (до един момент). То подхожда на уютната и тиха природа на възприятието. Обичта нямаше да е Привързаност, в случай че се показваше постоянно и на всеослушание. Да я демонстрираш пред хората е все едно да изкараш мебелите си на улицата. Изнесени на открито, те наподобяват опърпани, безвкусни и гротескни. Привързаността като че ли се прокрадва или спотайва в живота ни. Тя населява скромните, неофициални, персонални неща: меки чехли, остарели облекла, остарели вицове, сънливото куче, което тупа с опашка по пода на кухнята, звука на шевната машина, куклата, захвърлена на поляната.
Но аз би трябвало незабавно да се поправя. Говоря за Привързаността, в нейното настрана битие от другите типове обич. Също както джинът, който се употребява и като настрана пиво, и като основа за доста коктейли, Привързаността като се изключи че е обич сама по себе си, може да навлезе в друга обич, да я оцвети и стане средата, в която тя се развива всекидневно. Тази друга обич може и да не изтрае дълго без Привързаност. Да се сприятелиш с някого не е същото като да се привържеш. Когато приятелят е към този момент остарял другар, всичко у него, което в началото може и да не е било обвързвано с Приятелството, ни става познато и скъпо. Що се отнася до еротичната обич, не мога да си показва нищо по-неприятно от това да я изпитвам за по-дълго време без домашната дреха на Привързаността. Това би било доста неудобно положение - или прекомерно ангелско, или прекомерно животинско, само че в никакъв случай задоволително велико или нищожно за индивида. Както в Приятелството, по този начин и в Ероса има едно изключително обаяние, обвързвано с моментите, когато любовта-възхищение спи свита на кълбо и ние се оставяме на лекотата и обичайността на връзката посред ни. Наслаждаваме се на свободата на усамотението, без да се усещаме самотни. Няма потребност от думи. Няма потребност от милувки. Няма потребност от нищо, с изключение на може би да разръчкаме огъня.
Това разбъркване и застъпване на другите типове обич се вижда от обстоятелството, че във всички столетия и съвсем всички култури и трите са били изразявани посредством едно и също нещо - целувката. В модерна Англия целувката към този момент не е присъща на Приятелството, а на Ероса и Привързаността. За последните две тя е толкоз присъща, че не може да се разбере кое от кое я е заело и дали изобщо е имало някакво заемане. Естествено можете да кажете, че целувката на Привързаността е напълно друга от целувката на Ероса. Да, само че не всички целувки сред влюбени са любовни целувки. И двата типа обич демонстрират податливост да употребяват „ бебешки “ или „ умалителен “ език (което разстройва доста актуалните хора). Това е особено освен за индивидите. Професор Лоренц написа, че езикът на свраките в любовния им интервал „ се състои основно от детски звуци, използвани преднамерено от възрастните човеци “. Както свраките, по този начин и ние имаме едно и също опрощение. Различните типове деликатност са все деликатност. Припомняме си езика на първата позната нам деликатност, с цел да реализираме друга, нова цел.
Все още не сме загатнали един от най-забележителните странични резултати на Привързаността. Вече споделих, че тя не е любов-възхищение. Тя не е претенциозна. Може да се „ меша “ с най-необещаващите хора. И все пак, необичайно е по какъв начин самият този факт най-после може да докара до едно „ удивление “, което не би съществувало другояче. Няма да сме на неправилен път, в случай че признаем, че избираме приятелите и обичаната си поради най-различни техни достолепия - хубост, искреност, добрина, духовитост, просветеност и какво ли не още. Необходимо е обаче те да бъдат тъкмо избран тип духовитост, хубост и добрина, тъй като ние имаме собствен персонален усет за всяко от тези неща. Тук се крие повода приятелите и влюбените да усещат, че са „ основани един за различен “. Особеното преимущество на Привързаността е, че тя събира хора, които напълно очевидно, даже комично, не са „ един за различен “, хора, които нямаше да имат никакъв контакт между тях, в случай че ориста не ги беше сложила в еднакъв дом или квартал. Привързаността отваря очите им един за различен. Привързвайки се в началото към „ остарелия еди-кой си “, тъй като той инцидентно се е оказал наоколо до мен, аз последователно виждам, че в него въпреки всичко „ има нещо “. „ Макар и да не е мой вид, той по собствен метод е доста почтен човек “ - мигът, в който кажем това за пръв път и в действителност го мислим, е момент на избавление. Това не е като да се усещаме просто толерантни и снизходителни. Прекосена е една граница. Изразът „ по собствен метод “ значи, че сме излезли отвън личните си желания, че се учим да ценим добротата и интелигентността сами по себе си, а освен добротата и интелигентността, подправени и сервирани по наш усет.
От всички типове естествена обич тя е най-универсална, минимум придирчива, най-всеобхватна. Хората, с които сте се паднали в едно семейство, в един университет, на една маса в стола, на един транспортен съд, в една черква, са от тази позиция по- необятен кръг в сравнение с приятелите, които сте си избрали сами. Многото ми другари не са доказателство, че аз съм огромен познавач на човешките достолепия. Все едно да потвърждавам широтата на литературния си усет с това, че одобрявам всичките книги в библиотеката си. И в двата случая отговорът е еднакъв: „ Та ти си ги избирал самичък! Естествено е, че ще ги харесваш. “ Истинска просторност на усета има оня четец, който намира нещо за себе си дори на сергията с понижени цени пред входа на антикварната книжарница. Истинската просторност на усета има оня алтруист, който по същия метод ще откри кого да оцени даже в тълпата хора, с които се среща всеки ден. Моят опит демонстрира, че точно Привързаността основава този тип усет, като ни учи първо да виждаме, след това да поносим, по-късно да се усмихваме, след това да харесваме и най-после да ценим хората, които „ инцидентно “ са тук. Създадени за нас ли? Слава Богу, не! Те са си те - по-особени в сравнение с сме си ги представяли и по-стойностни в сравнение с сме могли да допускаме.
От: „ Четири пъти обич “, К. С. Луис, изд. „ Нов човек “, 1996 г.
Картина: DALL-E
