За благородството на златото и човешкото благородство, назаем от книгата

За благородството на златото и човешкото достойнство, назаем от книгата „ Неосветените дворове “ на Радичков, родена от пътуването му из необятната сибирска простор през 1963 година

(Кадър от изложбата „ Неосветените дворове “, Архив на изд. „ Нике “)

Самото злато течеше от всички направления към касите на алданския златен концерн. Тия каси доста ни мамеха. Светът дълго се е изтребвал за злато, може би си коства човек да види тоя заплашителен метал, затворен в страшните каси.

Есента все така обсипваше със злато близките хълмове, като че ли брезата изтегляше със соковете си злато от земята и изковаваше своите листа. На разсъмване те ми изглеждаха още по-златни, след това изгря слънцето, всичко заискри на неговата светлина и градът даже се извърши със странни блясъци… Гласовитите петли продължаваха да пеят с гърмящите си гласове и даже ми се струваше, че тия петли по този начин са изковани от злато и стоят някъде скрити под дървените стрехи, невидими за очите. Тъй си мислех, до момента в който отивахме към алданския златен концерн, само че щом влязохме в големите здрачни коридори, златната бреза и златните петли, изковавани нощем и скрито от златотърсачите, незабавно изчезнаха и на тяхно място се появиха стоманените решетки, защитата, стоманените порти, изкачвания и слизания по стълби, наляво и надясно, наляво и надясно, до момента в който на края забравиш кое е ляво и кое дясно, и в дъното защитата ще стори път, ще се въртят ключовете в големите тайни, с цел да ни пропуснат в желязната стая.

Не беше напълно ярко в тая желязна стая. Желязото ми се стори тъмно, студено и недружелюбно като мъдрец, който знае доста секрети, само че ги крие зад челото си. Как да надникнеш зад туй чело, като на всички места погледът се удряше в него, без да се плъзга. Сетих се за очите на якутските ловци. По техните очи всичко се плъзгаше, нищо не можеше да се задържи в тях; тук погледът залепваше, без да прониква.

Тук проникваха единствено ключовете. Звън, скърцане на панти, съвсем като в пиеса от Шекспир, и върху рафтовете се демонстрираха копринените торбички със злато. Торбичките също бяха сиви и клечаха в здрача. Всяка от тях по четири кг. По-долу бяха тавите, цялостни със злато.

Извадиха и празни тави и в тях почнаха да изсипват злато от торбичките. Ето това злато е от не знам коя си драга, то е по-ситно и с малко по-тъмен цвят. Ето това злато е от Лебедово, а това тук, по-едрото, е от не знам кой си поток. Нямаме доста огромни парчета сега, само че този пай, виждате ли го, два кг и половина е. Вдигнете го, да видите!

И не щеш ли аз държа саморасъл пай ленско злато, тежък два кг и половина. Той даже не беше блестящ. Имаше в него нещо от тъмната непрозрачност на желязото, в което беше затворен, имаше безчувственост в самия му цвят и самичък той тежеше неестествено за размера си, леко продължен, някакво сходство на конска зурла. Туй ли е златото? — запитвам. Това е златото. Миналата седмица изпратихме саморасъл пай четиридесет кг. Значи, туй е златото! Малко тъмно ми наподобява. То си е малко тъмно. Заравям пръсти в златния пясък, започвам да дълбая тоя пясък, само че той е тежък и пръстите мъчно си играят с него. Това не е пясъкът, с който сме привикнали да играем край реките. Тоя пясък е тежък и несвойствен за ръцете. После отново вземам самородния пай, тъй като домакините вероятно желаят да запомня това парче злато и все ми го пъхат в ръцете.

…Та като гледах златото, из главата ми се въртяха алданецът и зелето, на Ломайко, и Сергей Кузмич с празните корени, и тясната просека в тайгата, дето би трябвало да стане на равнища и да роди. Шекспировият спектакъл затваряше вратите си със скърцане и стържене, гърмяха още веднъж касите, щракаха ключовете, произнасяйки тайнствени заклинания в ключалките, и ние тръгнахме по противоположния път. И би трябвало да си призная, че вървяхме по противоположния път, а пред очите ми беше все това злато, студено и непроницаемо, неговият цвят почна да добива мокър нюанс, а знаем, че мъртвото не може да има мокър нюанс. Всеки случай то ме преследваше из всичките коридори, та трябваше да се запитвам на прага, като съм видял толкоз доста доблестен метал и съм си играл с него, дали към този момент съм станал по-благороден.

…Дали в действителност човек, като види тоя доблестен метал, става по-благороден? Може би не инцидентно хората така доста се ограждат с него, кичат се с него, турят си обеци и пръстени, вършат си златни пантофки, с цел да станат нозете им евентуално по-благородни! Нищо сходно! Златото може да даде на индивида толкоз, колкото Народната библиотека може да даде на необразования. Пуснете един необразован човек да мине през всичките книгохранилища на библиотеката, в случай че щете, дори барака му направете там и го оставете да живее в тия книгохранилища, все едно, той ще си остане същият необразован човек. А една моя съселянка пък разправяше, че в София човек като живее, става по-културен, в сравнение с село, тъй като в София единствено компаниите на магазините да четеш, и ще станеш по-културен, а в селото единствено една компания, на кметското наместничество, и тя така доста прана от дъжда, че едвам се чете. В София човек става човек, затуй всички софиянци се миели с тоалетен сапун, който е ароматизиран, а на село кой ще ти гледа това, със сапун за пране се мият всички. Ето какво може да мине през мозъка на индивида, до момента в който си броди из златните центрове на Якутия, и даже мътната река му наподобява златна дружно със златното куче, клекнало до нея.

Избрано от: „ Неосветените дворове “, Йордан Радичков, изд. „ Нике “, София, 2019 година
* Кадър от изложбата „ Неосветените дворове “, Архив на изд. „ Нике “