Вероятно най-страшното, което може да си представи почти всеки от

Вероятно най-страшното, което може да си показа съвсем всеки от нас, е загубата на нещо или някого. В някои случаи страхът от тази загуба е толкоз мощен, че ни стопира да живеем обикновено, сковава ни. Страхът самичък по себе си може да се назова най-голямата спънка в живота на всеки от нас. А способността ни бързо да се вкопчваме във всичко, което обичаме, от боязън да не го загубим, е най-голямата ни неточност. Защото точно възприятието за владеене е задължение, което ни кара непрекъснато да се опасяваме от загубата. Привързаността към нещо или някого, в даден миг се трансформира в смут, който не можем да преодолеем. Има ли метод да се оправим с това чувство и какъв е той?
Почти във всички случаи, в които обезверено се привържем към нещо, по подигравка на ориста го губим. Твърде огромният боязън, който изпитваме, когато помислим, че можем да изгубим, усилва вероятността от загуба.
С вкопчването в обещано нещо, ние сами си сътворяваме окови. Страхът от загуба ни кара да губим удоволствието от радостта- насладата, че някой е до нас, че споделя живота си с нас. Дълбоката обвързаност основава сила, която по-скоро отблъсква обекта на пристрастеността ни, тъй като го обезличава. Защото стопираме да го виждаме в динамичността му. И когато нещото или този някой стартира да си отива, ние даже не виждаме признаците.

Често съм чувала някои да споделя „ аз не мога без нея/него “ или пък „ не знам какво бих правил/а без работата си “. И в тези думи няма нищо хубаво, тъй като тъкмо тези хора, оставайки без своето „ нещо “ в даден миг, в действителност не знаят кои са и накъде да тръгнат. Да се самоопределяш чрез някой различен, да живееш живота си поради някой различен, да се отъждествяваш с работата си, са доста повече от безобидни чувства. Защото, когато пристигна моментът на „ сбогуването “, множеството от тези хора усещат толкоз мощна празнота, че съвсем изцяло губят желанието си за живот.

Как можем да се преборим с възприятието за владеене:

Да живеем в сегашния миг, без да вършим дълготрайни проекти, тъй като не знаем кой и докога ще бъде до нас.

Да приемем загубите като наложителни промени- промени, които не зависят от нас, а са ни отредени. Да не се упрекваме за тях.

Да помним, че колкото повече стискаш, толкоз по-бързо обещано нещо ти се изплъзва. Когато отвориш ръце, те се „ напълват “.

Да се откажем от притежанието- нищо не е наше- хората идват и си отиват от живота ни, с цел да оставят наслада или болежка в сърцата ни, с цел да ни научат на най-важното. Работата, къщата и движимостите се възстановяват- тях не можем да загубим вечно и ни минимум си коства да ги трансформираме в нещо, без което не можем. Нов дом постоянно ще има за всеки. Нова работа също. Стига да знаем по какъв начин да пуснем това, без което „ не можем “.

Истинското благополучие и сигурност са оттатък притежанието на нещата, те са в самите нас. Когато ние осъзнаваме силата в себе си, няма да имаме потребност от прилепване към нещо „ външно “. Ако си мислим, че нещо отвън нас може да ни направи щастливи, ние подценяваме силата си и прехвърляме отговорността върху различен, върху „ външното “.

Помнете, че постоянно, когато губите нещо ненадейно или дълго време не получавате това, за което със зъби и нокти се борите, то просто не е за вас. Животът ви е отредил друго. Продължете напред с мисълта, че ви чака по-добро.

Изход има във всяка ситуация- загубата е просто нещо или някой, който изчезва от живота ви, само че с това не се губи целостта на вашия свят. Вашият свят постоянно е толкоз цялостен, приключен и идеален, колкото сами си го извършите.

И най-важното- човек може да е същински благополучен и свободен и да се радва на нещата, които има, единствено в случай че може и без тях.

Има едно доста значимо предписание, което е добре да прилагате често- да се научите да давате- да подарявате ваши движимости, без които сте мислили, че не можете. Имате неща, които желаете да подновите вкъщи или пък са ви в повече- подарете ги! Може да е на съседите, може на другари, на нуждаещи се, на изцяло чужд човек дори- просто го направете. И освен това- научете се да подарявате освен движимости, които към този момент не са ви толкоз нужни, а и някои от обичаните си. Да, мъчно ще ви е, само че не е невероятно. В последна сметка една движимост може да е обвързвана с съответен човек, да носи хубави мемоари, само че каквото и да си приказваме, това е просто предмет. Ако с него не можете да се разделите, какво остава за човек?

Животът се трансформира и би трябвало да свикнете с тази смяна. Днес едни хора са към вас, на следващия ден други. Едни си отиват, други идват…И никой от нас няма избор. Онези, които ориста е решила ще ни вземе, без значение от нашето противодействие. Ако се научим да одобряваме смяната като опция за нов, по-добър живот, можем уверено да кажем, че сме се научили да живеем. Ако постоянно приписваме щастието си на нечий непознат тил, то мигновено умира, когато този човек си отиде от живота ни.

Опитайте да пускате с спокойно сърце всеки, който е на път да си тръгне, тъй като и да сте срещу и да се гневите, той няма да остане. Мирът и хармонията вътре във вас са всичко, което имате, с цел да продължите напред…към щастието. Защото него постоянно го има. А загубите са част от живота. И каквото и да си говорим…до различен извод няма по какъв начин да стигнем.