Политическа нестабилност и религиозни гонения: Управлението на Омуртаг в България след смъртта на Крум
След гибелта на великия държател Крум, българската страна се оказва в интервал на политическа неустойчивост и религиозни гонения . Малолетният Омуртаг заема трона, а ръководството краткотрайно е поето от трима регенти – Дукум, Диценг и Цок.
Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков от Политическа партия „ Единение “ разкрива забавни събития от този интервал.
В книгата може да се запознаете по какъв начин макар триумфите на Крум и одобрената интернационална известност на България, новите ръководещи се сблъскват с вътрешни спорове и провокации. Тези години се отличават с остри несъгласия в страната , гонене на християнството и интензивно блян към концентрация на властта.
Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:
„ След трагичната гибел на Крум за цар на българите е коронясан неговият правоприемник, малолетният Омуртаг. Той получава в завещание обширна страна с висок интернационален авторитет и многочислена българска армия в Тракия, която продължава да пази значими стратегически позиции. До навършване на пълноправие ръководството на страната се поема от трима Крумови военачалници, които са имали значима роля в развоя на събитията. Регентският съвет се състои от брата на умрелия към този момент държател Дукум, дружно с Диценг и Цог.
Настъпва интервал на политическа неустойчивост. Оказва се, че регентите не са в положение да продължат смисъла на необятните държавнически проекти на Крум, както във външната, по този начин и във вътрешната политика. Те се принуждават да анулират сполучливия поход и да върнат цялата войска, която стои заплашително пред Цариград. Причината е реакцията от страна на българските боили, които до тогава не смеят да се опълчват на мощната ръка на Крум, само че не се забавиха да избухнат незабавно след гибелта му.
В България стартира гонене на християнската религия. Инициатор на това е регентът Диценг. Първата жертва на режима му се трансформира един от най-високопоставените архиереи на Цариградската патриаршия, просветител и поддръжник на християнството – одрински митрополит Мануил. След като на 22 януари 815 година не се съгласява обществено да се отхвърли от Христовата религия, той е подложен на изтезание. Първо е ослепен, а по-късно предаден на мъченическа гибел, а тленните му остатъци са хвърлени за храна на кучетата. Явно не цялата българска аристокрация е била съгласна с политиката и един ден в края на зимата 815 година го намират удушен с въже, даже непогребан, като по всичко личало, че преди този момент е ослепен. Предполагаемите причинители са съпровождащата го свита.
Неговото място се заема от другия регент Цок, които също приема концепцията и траял битката с християнството, единствено че с още по-голяма свирепост. В църковната летопис той е разказан по следния метод:
„ Тоя „ атеист ” събрал всички хванати християни, сред които имало воеводи, свещеници, дякони и елементарни хора, и със мощ желал да ги принуди да се отрекат от християнството и от ония, които не се покорили, едни обезглавил, други пък предал на всякакви мъчения и най-накрая безмилостно ги избил. Към това време ще да са потърпевши и следните, изброени в славянския увод християни – епископите Георги Девелтски и Петър, които, откакто били бити с тояги до гибел, били обезглавени, а също и доста други — до 377 души били предадени „ мечному осуждению ”. Между тях били – „ християнските воеводи Йоан и Леонт, които били заклани включително и епископът на гр. Никея – Леонт, който бил прободен в корема; Гавриил и Сионий — заклани, а „ священнейший пресвитер ” Парод бил наказан да бъде с камъни убит ”. ”
Друга една присъща специфичност от времето на християнското гонене в България намираме в едно от писанията на Теодор Студит, свещеник на Студийския манастир в Цариград. Той написа за третата неделя на великия пост:
„ В България излиза „ лукава ” заповед, от която се разпореждало да се яде месо през великите пости и освен това се отбелязвало, че ония, които се покорят на тая заповед, ще останат живи, а които не се покорят, ще бъдат изклани. Заповедта на „ нечестивия ” държател се бързо популяризирала и хората се събирали и дружно с дами и деца плакали и не знаели какво да вършат, тъй като едни казвали, че би трябвало да се държат за християнския закон, а други, страхувайки се от плътската гибел, подготвени били да се покорят на нечестивата заповед. ”
От това можем да разберем, че преследването на вярата е обхващало освен пленниците-християни, само че и всички пластове на популацията в страната – както славяни, по този начин и българи, и е засягало тяхното обществено състояние. Крум и Кардам доста вярно са постъпили като са дали своят вот доверие на славянските първенци да вземат участие в ръководството на страната. С тази си политика освен са укрепили, само че и засилили централната власт в страната. Българските боили доста добре разбирали по какъв начин са изгубили своеволието сами да дефинират законите и в този момент, откакто се освободили от мощната ръка на своя непоколебим стопанин, те още веднъж вземат решение да си върнат предходното господарство над славяните, а дружно с това да изместят и властта на хана.
Преследването на християните е било по-скоро претекст или средство за боилите, с цел да притиснат и даже да унищожат добитото въздействие на славянските племенни князе, а отсам и политическите си врагове от българските боили и по тоя метод да лишават на кана всяка опция да им се опълчи благодарение на последните. Омуртаг се поддава на това и води антиславянска политика, излиза наяве от Чаталарския надпис. Там славяните са изписани наред с българските врагове – ромеите. За настаналата вътрешна неустойчивост, няма по какъв начин да не са научили и в Константинопол, заради което Лъв V не инцидентно трансформира политиката си по отношение на България. Като начало той прави опит да подписа мир и изпраща пратеници в Плиска с публично предложение. Регентите отхвърлят предлагането. Според летописецът:
„ Но когато българинът, като всеки вандал и надменник, не се съгласил на това, император Лъв побързал да потегли в поход срещу тях. ”
Лъв V изкарал до неотдавна блокираната войска от столицата и се насочил на северозапад по одринския път към Аркадиопол /дн. Люлебургас/, с цел да прогони навлезлите още през есента на 813 година български войски от похода на Крум. Императорът се натъква на подобен запазил се български лагер при град Буртодизос /дн. Баба Ески/ и наоколо до тях разположил войската си. Българите схващат за това и със самочувствие вземат решение да влязат в стълкновение. Тук обаче императорът им скроява следната военна ловкост. Когато двете войски навлизат в единоборство една в друга, той отдава заповед да се извърнат и да побягнат дружно с него. Българите го одобряват за нещо обикновено и напълно по неволя се впускат да преследват отстъпващия съперник.
Императорът схваща, че клопката е сработил, българите към този момент не могат да бъдат проведени от командирите си, незабавно се обръща и застава против тях във групировка за защита, а от двете страни се нахвърлят чакащите в засада ромей. В сражението умират доста българи, даже самият шеф на подразделението. След борбата ромеите влизат в града, пленниците и управата на града са осъдени на площада с издевателства, а децата са събрани и хвърлени в каменна бездна. Императорът анулира похода и се връща в Цариград с блестящи титли и плячка.
В края на 815 година византийският император провежда нов зимен морски десант, при който византийците дебаркират край Несебър и го завладяват, като по този начин се оказват в тила на изоставени след похода Крумови подразделения. Последва второ предложение за мир, само че със същия резултат. Лъв V Арменец се възползва и си възстановява по значимите замъци в Източна Тракия. Като виждат, че няма да им се обърне внимание, византийците изпращат пратеници при франкския държател Лудвиг Благочестиви, като задачата е да бъде подписан съюз сред двете страни, ориентиран против България. Новината за договарянията сред двете империи доближава и до Плиска.
Противодействието, което Лъв V се решил да предприеме по отношение на българите, реализира задачата си, Омуртаг е заставен да влезе в договаряния с Византия за дълготраен мир.
Най-после се подписва по този начин стремежи от василевса кротичък контракт, състоящ се от 11 клаузи. Съгласно Сюлейманкьойския надпис /старото име на с. Сечище, Шуменско/ доближават единствено първите четири, защото другите не се разчитат:
– Първата уговорка прецизира границата в Тракия. Тя стартира от Черноморското крайбрежие при Дебелт, минава по окопа Еркесия, продължава към Макри морава /Хасковско/ на река Марица и оттова към Родопите и Стара планина, само че без да включва Пловдив и региона му;
– Втората уговорка урежда въпроса за славяните, които живеят в рамките на Византия.
– Третата уговорка урежда въпроса за славяните от крайморската област.
– Четвъртата уговорка урежда размяната на пленници. Този контракт се оказва извънредно потребен за България, защото страната се нуждае от мир. Войската е изморена, столицата Плиска – в отломки, а и империята няма да бъде опасност за българите.
Договорът е подписан за интервал от 30 години и е спазван от двете страни, като е възобновен при идването на новия византийски император Михаил II Балба. След сключването на контракта преследването на християните продължава с още по огромна мощ. Причината е, че новата религия почнала да си пробива път в самия кански двор. Омуртаг даже стартира да изпитва вярата на чиновниците в двореца. По време на пости се устройвала богата гощавка, включваща най-много месо, със непотребната заповед всички да са на царската софра, а тези, които отказвали да ядът, последвали санкции.
Тези вътрешни проблеми се оказват съдбовни, за бъдещето на страната ни. Защото отвличат вниманието на Омуртаг и неговото държавно управление да води рационална за страната политика по отношение на новото разбъркване на народите, което към този момент е почнало от степите на днешна Южна Русия и което ще докара в Европа и по границите на България нов безчовечен народ.
Маджарите /наричани още унгри, угри/ под натиска на печенезите отстъпвали населяваната от тях територия сред реките Дон и Днепър /„ Страна Леведия “/ и тръгвали на запад. Когато стигали региона Ателкюз /„ Междуречие “ – сред реките Днепър и Днестър/, се настанявали във владенията на хазарите, без да образуват обособена страна. И защото по време на прехода те последователно изгубвали своя занаят се отдаватли на хищничество. За това те заживявали на обособени и самостойни племена, от които всяко си имало собствен предводител. Това им давало опция да не се лимитират в своите скитания и грабежи единствено в избрана околност, а там, където най-лесно могат да си набират плячка. Посоката на тяхното преселение е юг и югозапад, където ги привличал слухът за благосъстоянията на България.
С течение на времето се добират до българската граница и все по-често стартират да я минават. Сега към този момент можем да си разбираем старанието на Крум да отбрани таман тия граници с преселението на византийските пленници от 813 година и да устрои тук по образеца на византийските императори военни поселища. След като през днешния ден знаем развоя на събитията, това развиване във времето ни дава съображение да разберем какъв предвидлив политик е бил Крум и че още тогава маджарите са представяли заплаха за българските владения.
От 818 до 820 година Омуртаг непрекъснато изпраща войски в посока Днепър, за който ни свидетелства един меморален надпис. В които е записано по какъв начин копана Окорс от рода Цакагар е изпратен да пази границата ни при Днепър. За страдание тук не можем да се опрем на друга информация, само че по прилика можем да приемем, че българите са съумели да отхвърлен маджарите още веднъж в техните земи оттатък Днепър и безспорно Омуртаг е сполучил да си обезпечи сигурност откъм тая страна, тъй като неотдавна по-късно той още веднъж обръща погледа си към Византия, защото има смяна в ръководството.
Лъв V, въпреки че с триумф пази границите на империята в Мала Азия от абасидите, става жертва на църковната и политическа битка. Съставено е заговорничене отпред с някогашния негов другар, стратега Михаил Аморейски, който в деня на Рожедство Христово 820 година съумява да го убие и да се прогласи за император. И като подобен първото му решение още в същия ден е да даде прошка на политическите пандизчии. Грешката, която прави, ще го остави в историята като държател единствено за няколко часа. Още щом излиза на независимост обвинявания в скрит план прочут пълководец Михаил II Балба привиква съзаклятниците и бива неотложно коронясан за император, като в бързината даже не помнят да смъкват оковите му. Новият император не трансформира политиката си по отношение на България, даже както към този момент споменахме признава подписания 30 година контракт.
През 821 година Тома Славянина влиза в съюз с арабите и благодарение на други източни нации подвига протест в източните граници на империята, а задачата е да се възкачи на императорския трон.
По-голямата част от Мала Азия се отделя от империята, като признава властта на бунтовника. С помощта на част от византийската флота в Бяло море, най-вече товарни/търговски кораби, която отхвърля да служи императора, Тома съумява да проникне даже в Тракия. Населението се причислява към идеята на сънародника си за общи дейности. И по този начин през декември 821 година Константинопол е обсаден по суша и море. Положението в столицата се оказва прекомерно сериозно. Обсадата продължава и през цялата 822 година, макар че славяните не реализират триумф, само че и Михаил II Балба не може да предприеме нищо уверено. В това безизходно състояние за столицата на империята се намесва българският държател.
През лятото на 823 година, с цел да покаже своето благочестие към 30 година контракт, Омуртаг нахлува в рамките на империята по Via Militaris – пътят, по който близо столетие преди този момент армията на кан Тервел се насочва към Константинопол. Българската армия бързо се придвижва по неохраняемите основни пътища от Одрин и Аркадиопол, вследствие на което ненадейно се явява на крайбрежията на Мраморно море, където в равнината Кидукт източно от Ираклея /Ерекли/ се разполага на стан в тила на врага.
Известието за идването на българите принуждава Тома Славянина да снеме обсадата на столицата и незабавно да потегли против новия противник. В сражението армията на Тома Славянина е разрушена и принудена да се отдръпна в околните планини. Докато той се готви да даде ново стълкновение. Българите, удовлетворени от успеха си, награбват огромна плячка и без да търсят благодарностите на василевса незабавно се отдръпват и напущат византийската територия. Тома, откакто към този момент не може да подържа обсадата, се затваря в крепостта Аркадиопол, само че скоро е обсаден и предаден от градските поданици на Михаил II Балба, а в средата на октомври 823 година е екзекутиран.
Докато вниманието на Омуртаг е ориентирано към Константинопол, от несправедливата свирепост на българите славянските племена в северозападната покрайнина на страната тимочани, абодрити и браничевци /населяващи земите по междинното течение на Дунав, някогашните територии на Аварския хаганат/ изпращат молба до Лудвиг Немски Благочестиви, в която показват желанието си да бъдат приютени в състава на Франкската империя. Без знанието на Омуртаг те минават в състава на Хърватското княжество.
В продължение на три години /824-826 г./ Омуртаг се пробва да реши зародилия проблем с мирни средства, като изпраща делегации с пратеници при Лудвиг Благочестиви. След неуспеха на пратениците, канът изпраща войската си по поречието на р. Драва и покорява славяните в земите на Долна Панония. Франките се пробват да противодействат, само че не се стига до съществени сражения. След този кратковременен спор връзките сред двете страни се усъвършенстват, а Омуртаг слага на мястото на славянските князе в региона свои наместници. Подобни събития се разиграват и през 829 година и резултатът е същият. Лудвиг няма искания, тъй като сред двете страни се оформя обширна буферна зона, разпростряла се сред реките Дунав и Тиса.
За първи път славянските племена декларират желанието си да извоюват самостоятелност, а това е в прорез с политиката, водена от българските канове на концентрация и приобщаване на славянските племена.
Омуртаг с течение на годините и насъбраната възраст най-сетне се осъзнава в правотата на водената политика от татко му. За това той взема решение да довърши административната промяна стартирана от Крум и разделя страната на военноадминистративни области, наречени комитати, ръководени от комити /те са назначавани от кана, а това ускорява властта му/. Новите шефове имат както цивилен, по този начин и военни пълномощия. С това дефинитивно се поставя завършек на дуализма в страната и на автономията на славянските племена.
Под въздействие на Византия Омуртаг прави и една сакрализация на властта, като стартира да се титулува “от Бога даден ”. Това демонстрира повишената в забележителна степен роля на кана.
Омуртаг умира през 831 година и остава прочут в българската история със строителната си активност, съдействала за развиването на Плиска и Преслав като културни центрове. Съхранени са редица извори – Чаталарски и Търновски надписи, свидетелстващи за възобновяване на Плиска, както и за построяването на нов кански замък с тронна палата и храм на Тангра. Освен това е издигната алея с каменни колони с имената на завладените тракийски и славянски градове.
Построени са дворци и замъци по поречието на Дунав, както и кански резиденции в Търново и Чепеларе. Омуртаг е създател на популярния надпис:
„ Човек и добре да живее – умира и различен се ражда, и дано роденият след него помни делата му. “
Строителство в такива размери може да бъде осъществено само от стопански мощна страна, а България явно е такава по това време. В резултат на териториалното уголемение в рамките на България попадат и доста славяни, които изповядват християнството, считано за “проводник ” на византийско въздействие в страната. Дори и през последните си години Омуртаг не се отхвърля да преследва религията, гоненията и мъченията над християни остават до края на живота му. “
Как Крум трансформира България: Въвежда закони против корупцията и пиянството
