"Мутри, вън!", или как ехото заглъхва
Само преди няколко месеца Румен Радев направи нещо, което изглеждаше немислимо за настоящ президент – се причисли към ядосаното против властта голям брой на улицата и го прикани: „ Да изхвърлим мафията от изпълнителната власт! Да изхвърлим мафията от прокуратурата! ” Обръщението беше невиждано, напряко изглеждаше като началото на гражданска война. Сякаш всеки миг президентът щеше да поведе протестиращите на взлом против бастионите на статуквото.
Това чувство се оказа погрешно, въпреки че трябваше да мине известно време, до момента в който се разсее. Междувременно недоволството по улиците на София се разрасна неимоверно, а напрежението, което постоянно съществуваше сред Радев и премиера Бойко Борисов, прерасна в открита война. Сблъсъкът сред първенците на страната беше неравномерен – цялата власт постоянно е била в ръцете на държавното управление и Народното събрание, които следват повелите на Борисов. Радев обаче имаше поддръжката на забележителна част от протестиращите. А знамето на идеята му започнаха да развяват доста нови и остарели политици, които желаеха да употребяват високия (за България) авторитет на президентската институция като трамплин, с цел да отскочат нагоре в политическата игра.
" Мутри, вън! " беше ослепителен и прецизен слоган, само че лека-полека протестната сила на жителите отслабна. Хората се върнаха по домовете си, а тълпите, които всяка вечер се събираха да показват край президентството, оредяха и в един миг изцяло се стопиха. Същото се случи даже по-рано с новата известност на Радев като национален трибун, откакто президентът спря да излиза измежду хората. Вероятно беше решил, че не трябва да подхранва обвиняванията на ръководещите, че окуражава уличните безредици. Каквато и да беше повода, връзката, която се беше открила сред дейното поданство и президента, се скъса също толкоз ненадейно, колкото се роди. А с това внезапно понижа и политическата тежест, която му донесе обществено декларираната му поддръжка за протеста против властта.
Същото отрицателно отражение даде и отводът на Радев да се ангажира тясно с политическите съперници на държавното управление. А такива се нароиха доста през последните месеци – множеството опозиционни партии партии вътре и отвън Народното събрание, неофициални групи като „ Отровното трио ” и „ Системата ни убива ”, начинания като „ Изправи се.БГ ” на Мая Манолова.
Тук президентът беше изправен пред извънредно сериозен избор.
Можеше да продължи „ революционната линия ” като намерено събере политическата съпротива под своя покрив и откри формат, в който да я сплоти против ръководещите. Можеше да предприеме и най-крайната стъпка – да отстъпи от поста си, да се съобщи ясно като политическа опция на Борисов и ГЕРБ, и да ускори натиска за оставка на кабинета и предварителни избори. Подобни ходове обаче носеха със себе си всевъзможни опасности за престижа му и политическото му бъдеще. В последна сметка, той избра най-безопасния за себе си вид – остана на „ Дондуков ” 2, откъдето хвърляше стрели против управническите решения на държавното управление и болшинството в Народното събрание при всеки комфортен мотив.
Но като се отхвърли от по-активна политическа роля, той не завоюва нищо кой знае какво. Не съумя да се защищити от нападките, че политизира президентската институция – с такива обвинявания ръководещата коалиция продължи да го обсипва без спиране. И с право – в мига, в който излезе с лозунга „ Мутри, вън! ”, Радев съобщи ясна политическа позиция против държавното управление. Имаше шанса да я развие и задълбочи, да преобърне съотношението на силите на българската политическа сцена. Вместо това остана въздържан, до момента в който митингите угаснаха, и се върна към остарялата си роля си на дразнител на ръководещите. Последно по този начин се прояви с опита си да наложи планове на свои съидейници по линия на националния проект за възобновяване и резистентност – нелоша самодейност, само че от политическа позиция е единствено леко ужилване за ръководещите. Същото може да се каже и за – по този начин ще поизпоти ГЕРБ и „ Обединени патриоти ”, които още нямат никаква концепция по какъв начин да провеждат вота в изискванията на нестихващата зараза.
И остава въпросът – какво ще прави Радев оттук-нататък,
откакто националните безредици утихнаха, а с тях си отиде и новопридобитата му мощ? В идното огромно политическо събитие – парламентарните избори, ролята на президента ще бъде извънредно лимитирана. Това може да се промени, в случай че ръководещите го натиснат да отсрочи вота. Те обаче надали ще се решат на сходен ход, защото другояче биха се изложили на офанзиви, че се пробват да се удържат на власт отвън мандата си.
Ситуацията можеше да бъде напълно друга, в случай че Радев беше изоставил „ Дондуков ” 2, с цел да преследва действителна политическа кариера. В нито един миг обаче той не сподели податливост за такава радикална стъпка, която евентуално можеше да промени българския политически пейзаж. В същото време няма изгледи да се повтори това необикновено удобно за него стичане на събитията, което го сложи в центъра на българската политика през лятото. Тогава изумителната със своята настъпателност офанзива на прокуратурата против президентството съответства с акцията на опозиционния водач Христо Иванов пред крайморската резиденция на Ахмед Доган – а резултатът беше детонацията на гражданското неодобрение през идващите месеци. Поучено от тежкия удар, който понесе имиджът му, държавното обвиняване към този момент не се перчи намерено на президента.
За похлупак на всичко в връзките на Радев с Българска социалистическа партия –
партията, която го носи на плещи до поста му, се появиха пукнатини. Това пролича при странния скандал към някогашния шеф на кабинета му Калоян Методиев, който трябваше да напусне позицията си, откакто посети колекция, свикана от соцлидера Корнелия Нинова. Тогава лидерът на Българска социалистическа партия за първи път от индивида, с който другояче по този начин се гордее (победата на президентските избори през 2016 година е единственото, с което партията й може да се похвали за последното десетилетие). И даде на Радев да се разбере, че в случай че той се яви на вота за държавен глава през 2021 година, поддръжката на левицата за него не е нито сигурна, нито безусловна.
А преследването на втори мандат на „ Дондуков ” 2 е единственото, което остава за Радев при актуалните условия. Вероятно той в никакъв случай не е търсил и нещо друго, в случай че се вземе поради всичко казано до момента. Проблемът му е, че в случай че се задоволи с президентския пост, Радев на процедура се отхвърля от всички искания да „ промени системата ” – нещо, за което приказва и упорства от толкоз години. От президентството няма по какъв начин да го направи, лостовете на властта са в Народното събрание и Министерския съвет.А може би „ огромната смяна ” просто не е същинският му приоритет. Какъв различен извод може да се направи?
Това чувство се оказа погрешно, въпреки че трябваше да мине известно време, до момента в който се разсее. Междувременно недоволството по улиците на София се разрасна неимоверно, а напрежението, което постоянно съществуваше сред Радев и премиера Бойко Борисов, прерасна в открита война. Сблъсъкът сред първенците на страната беше неравномерен – цялата власт постоянно е била в ръцете на държавното управление и Народното събрание, които следват повелите на Борисов. Радев обаче имаше поддръжката на забележителна част от протестиращите. А знамето на идеята му започнаха да развяват доста нови и остарели политици, които желаеха да употребяват високия (за България) авторитет на президентската институция като трамплин, с цел да отскочат нагоре в политическата игра.
" Мутри, вън! " беше ослепителен и прецизен слоган, само че лека-полека протестната сила на жителите отслабна. Хората се върнаха по домовете си, а тълпите, които всяка вечер се събираха да показват край президентството, оредяха и в един миг изцяло се стопиха. Същото се случи даже по-рано с новата известност на Радев като национален трибун, откакто президентът спря да излиза измежду хората. Вероятно беше решил, че не трябва да подхранва обвиняванията на ръководещите, че окуражава уличните безредици. Каквато и да беше повода, връзката, която се беше открила сред дейното поданство и президента, се скъса също толкоз ненадейно, колкото се роди. А с това внезапно понижа и политическата тежест, която му донесе обществено декларираната му поддръжка за протеста против властта.
Същото отрицателно отражение даде и отводът на Радев да се ангажира тясно с политическите съперници на държавното управление. А такива се нароиха доста през последните месеци – множеството опозиционни партии партии вътре и отвън Народното събрание, неофициални групи като „ Отровното трио ” и „ Системата ни убива ”, начинания като „ Изправи се.БГ ” на Мая Манолова.
Тук президентът беше изправен пред извънредно сериозен избор.
Можеше да продължи „ революционната линия ” като намерено събере политическата съпротива под своя покрив и откри формат, в който да я сплоти против ръководещите. Можеше да предприеме и най-крайната стъпка – да отстъпи от поста си, да се съобщи ясно като политическа опция на Борисов и ГЕРБ, и да ускори натиска за оставка на кабинета и предварителни избори. Подобни ходове обаче носеха със себе си всевъзможни опасности за престижа му и политическото му бъдеще. В последна сметка, той избра най-безопасния за себе си вид – остана на „ Дондуков ” 2, откъдето хвърляше стрели против управническите решения на държавното управление и болшинството в Народното събрание при всеки комфортен мотив.
Но като се отхвърли от по-активна политическа роля, той не завоюва нищо кой знае какво. Не съумя да се защищити от нападките, че политизира президентската институция – с такива обвинявания ръководещата коалиция продължи да го обсипва без спиране. И с право – в мига, в който излезе с лозунга „ Мутри, вън! ”, Радев съобщи ясна политическа позиция против държавното управление. Имаше шанса да я развие и задълбочи, да преобърне съотношението на силите на българската политическа сцена. Вместо това остана въздържан, до момента в който митингите угаснаха, и се върна към остарялата си роля си на дразнител на ръководещите. Последно по този начин се прояви с опита си да наложи планове на свои съидейници по линия на националния проект за възобновяване и резистентност – нелоша самодейност, само че от политическа позиция е единствено леко ужилване за ръководещите. Същото може да се каже и за – по този начин ще поизпоти ГЕРБ и „ Обединени патриоти ”, които още нямат никаква концепция по какъв начин да провеждат вота в изискванията на нестихващата зараза.
И остава въпросът – какво ще прави Радев оттук-нататък,
откакто националните безредици утихнаха, а с тях си отиде и новопридобитата му мощ? В идното огромно политическо събитие – парламентарните избори, ролята на президента ще бъде извънредно лимитирана. Това може да се промени, в случай че ръководещите го натиснат да отсрочи вота. Те обаче надали ще се решат на сходен ход, защото другояче биха се изложили на офанзиви, че се пробват да се удържат на власт отвън мандата си.
Ситуацията можеше да бъде напълно друга, в случай че Радев беше изоставил „ Дондуков ” 2, с цел да преследва действителна политическа кариера. В нито един миг обаче той не сподели податливост за такава радикална стъпка, която евентуално можеше да промени българския политически пейзаж. В същото време няма изгледи да се повтори това необикновено удобно за него стичане на събитията, което го сложи в центъра на българската политика през лятото. Тогава изумителната със своята настъпателност офанзива на прокуратурата против президентството съответства с акцията на опозиционния водач Христо Иванов пред крайморската резиденция на Ахмед Доган – а резултатът беше детонацията на гражданското неодобрение през идващите месеци. Поучено от тежкия удар, който понесе имиджът му, държавното обвиняване към този момент не се перчи намерено на президента.
За похлупак на всичко в връзките на Радев с Българска социалистическа партия –
партията, която го носи на плещи до поста му, се появиха пукнатини. Това пролича при странния скандал към някогашния шеф на кабинета му Калоян Методиев, който трябваше да напусне позицията си, откакто посети колекция, свикана от соцлидера Корнелия Нинова. Тогава лидерът на Българска социалистическа партия за първи път от индивида, с който другояче по този начин се гордее (победата на президентските избори през 2016 година е единственото, с което партията й може да се похвали за последното десетилетие). И даде на Радев да се разбере, че в случай че той се яви на вота за държавен глава през 2021 година, поддръжката на левицата за него не е нито сигурна, нито безусловна.
А преследването на втори мандат на „ Дондуков ” 2 е единственото, което остава за Радев при актуалните условия. Вероятно той в никакъв случай не е търсил и нещо друго, в случай че се вземе поради всичко казано до момента. Проблемът му е, че в случай че се задоволи с президентския пост, Радев на процедура се отхвърля от всички искания да „ промени системата ” – нещо, за което приказва и упорства от толкоз години. От президентството няма по какъв начин да го направи, лостовете на властта са в Народното събрание и Министерския съвет.А може би „ огромната смяна ” просто не е същинският му приоритет. Какъв различен извод може да се направи?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ