Прословутият преход е поливалентен термин; значи какво ли не в

Прословутият преход е поливалентен термин; значи какво ли не в другите глави, т.е. значи всичко. А което значи всичко, постоянно значи и нищо. Все отново, в случай че би трябвало да му подирим най-сериозната характерност, то тя е обвързвана с прехождането на собствеността от държавни ръце в частни, само че и с още нещо – безапелационната невъзвратимост на този развой, юридическото му оправдание. Независимо от престъпния или полукриминалния темперамент на това прехождане би трябвало да признаем - то стана.

Да признаем и друго - тя, собствеността т.е., рядко в историята

 

не е прехождала престъпно.

 

Достатъчно е да изчетем сведенията за огромните аристократи земевладелци през Средновековието и преди него, с цел да се убедим – огромното имане е завладявал най-якият, най-безскрупулният. Едва сетне е идвало правото да рамкира новото статукво, или, казано в унисон с римската му класика: „ Което е мое, е мое, и да му се протяга ръка е нелегално “. Само вижте какви бранители на правото през днешния ден са някои от вчерашните охотни негови извършители, така наречен „ мутри “, и този ход на придвижване – от придобивките към правото и морала, ще ви потвърди и актуалната си, и евентуално бъдещата си обществена жизнеспособност.

Тази тематика обаче е чепкана напоително, от време на време преднамерено, а постоянно и скучно, та няма да се причисля към нея още веднъж. Ще ви обърна внимание на друго, по-скоро положително нещо. Част от въпросния преход е и конвергенцията на мисленето, изглаждането на манталитетните, бодящи очите разлики сред западния и социалистическия деец. Не споделям жител или хайлайф, а точно деец. Защото елитите – и на Запад, и на Изток, постоянно са с неизпълнена отговорност, понасят и по-висока кармична виновност, по-грешни са откъм манипулативност и лицемерие; с тях в този момент няма да се занимавам.

Но разликата сред западния и източния деец беше голяма! Да, имаше такива неща като обществена сигурност у източния, имаше си той и опазване на здравето, имаше си и национална горделивост и обичан тим – това да. Обаче – при среща със западния си еквивалент, колкото и рядко да се случваше това, нашият заемаше комплицирана, шизофренична позиция. От една страна – да не покаже, че е по-долу – т.е. и по дреха, и по гозба, и идеологически спор гледаше да е конкурент на ниво. От друга страна, нашият се потискаше от джунджуриите на оня, от улиците му, от магазините му, от списанията му, от влаковете и колите му. Ала имаше още едно нещо, което потискаше най-вече. То е, че на оня, западния, някак не му пукаше кой го следи и по какъв начин ще го пояснява, не му пукаше за усещането, което създава върху нашия, а произвеждаше. На нашия му пукаше. Тъкмо заради възпитанието и идеологическите догмати – „ този е зложелател, би трябвало да му покажа предимство. Но пустите му дънки, уискита и цигари, изобилстващи тук по този начин безгрижно, доста пречат на равнопоставеността “.

С две думи, нашият гледаше западния отдолу нагоре, силейки се погледът в доклада да е с противоположен вектор. Общение не че нямаше, не че не се завързваха и другарства, само че като цяло, в областта на бита, потреблението и удобствата нашият деец усещаше по

 

противен метод непознатото предимство

 

А тези неща – обичай, ползване и улеснения, доста вълнуваха нашия, нищо че учебниците му твърдяха по какъв начин тези неща не са толкова значими, и в ярко бъдеще ще разцъфтят. Тези разлики създаваха комплекси.  Източният човек искаше да покаже идейно предимство, най-малко за пропагандата, в това време надълбоко в себе си усещаше унизеност от по-некачествения си обичай и артикули, както и от по-репресивната си политическа система. Искаше да се хареса на западния, а за оня, учтив в откровената и по-честна, въпреки също грозновата система на крайния утилитаризъм и облагата, това не беше значимо.

Бивал съм очевидец на доста възторг за дружба и какво ли не при срещи от страна на нашите, и на неразбиране кой заплаща за тия неща и за какво са нужни, в края на краищата, от страна на западняците. Двайсетина години това се трансформираше мъчно – нашите изгубиха Студената война, само че щампите не изчезнаха изведнъж. Източните говореха повече за царе, мафия и история, а гледаха заплати и магазини. Онези не говореха толкова – гледаха да се възползват от хаоса и евтинията.

Това е на път, и то е хубаво – да завърши. Сега имаме комисари от Литва, Чехия, България, младите ни фрагменти приказват езици, обикалят офисите или хостелите на света на равна нога, и общо взето – ги гледат с почитание.

Оня ден зърнах още едно доказателство за общественост и заличаване на разликите. В Поморие има едно езеро, от което се копае тиня и се организира калолечение. Калта се счита за полезна и тъй като е бадява, освен роми, само че и българи, и руснаци пълнят пластмасови бутилки и си я носят у дома – за мазане ли, за продажба ли – кой както... Напразно докторите поучават да не се прави това, тъй като 1) калта не е потребна след 24 часа, 2) не трябва да се маже на всички места, тъй като може да навреди, и също така при някои болести е противопоказна. 3) мирише неприятно – като я отнесеш в стаята си, усмърдяваш я.

 

Хората си я копаят – без пари е тъй като

 

Е, видях освен чехи, само че и немци, па и англичани да го вършат. Като видиш всичките черни като судански негри – и източен, и западен, и наш, и непознат – разбираш – същинското тъждество е при бадявато и страха от гибелта.

Та, преходът свърши, под калта се вижда това най-добре.

Обаче и ние посвършваме някак – етнически имам поради.