Откъде идват приказките?
Постепенно окото се приспособява към фона и нещата стартират да получават облик. В картата на приказките има още хиляди пътища, като този на „ Приказки от хиляда и една нощ “. Огромни водопади бълват персонажи и знаци, а реките напояват почвата на въображението, която ражда историите.
Пристанища, пазари и бърлоги – Венеция, Неапол, Генуа, Сицилия, цяла Италия въобще – стартират да се прокрадват зад обраслите с мъх стволове на дърветата. На север родната на Ханс Кристиян Андерсен Дания изпраща сигнали, стигащи чак до полярния кръг. А когато стигнем до края на Андерсеновото въздействие, към този момент се намираме в нови полета, озвучавани от Уолтър Скот (в Шотландия), Александър Афанасиев (в Русия) и други разказвачи. Северното полукълбо изобилства от приказки, от крайбрежията на Бретон във Франция до степите и горите на Русия в Централна Азия.
Тази карта на приказките съдържа доста непознати и неразучения места, които биха могли да провокират интереса на разнородната необятна аудитория. Приказките са един от най-важните жанрове в детската литература. Днес те към този момент не носят единствено белезите на отминали столетия, а получават нов статут, изключително в последните 20 години. Те са ентусиазъм за литературата въобще, за масите и не на последно място, за развлекателната промишленост. Тематиката, структурата и описа в приказките не престават да притеглят актуалните създатели. А митовете и легендите постоянно са в основата на най-устойчивите сюжети. Именно приказките са свързващата тъкан сред античните легенди и митове и сегашното.
На първо място това е късият роман, от време на време даже по-кратък от една страница, от време на време малко повече. Но в никакъв случай както преди доста епохи, с дължина на разказ. На последващо място, приказките съдържат познати истории. Такива, които се описват и предават от генерации на генерации или такива, в които читателят или слушателят може да се сложи. Жанрът на класическата приказка спада към необятното поле на фолклора и заради тази причина доста от приказките за наричани „ фолклорни приказки “. Те потеглят като разкази от уста на уста и от незнаен създател, известни са не измежду елита, а измежду бедното население, представляващо най-голяма част от обществото.
В приказките е събрана мъдростта на поколенията, или най-малко това е бил смисълът на първите томове. Изследователите на приказките вършат разлика сред фолклорни приказки и литературни приказки. Първите са основно анонимни и безвременни, вторите имат явен създател и дата, само че историята е по този начин построена, че надскача епохата на издаване.
Третата характерност е естествено продължение на устната традиция и известността на историите: това е комбинацията от познати сюжети, герои и облици. Редица сюжети за деца от викторианската литература, да вземем за пример, съдържат приказни детайли. Автори като Дикенс, Джордж Елиът и Толкин не пишат приказки в класическия смисъл, а приспособяват познати детайли – летящи килими, вълшебен пръстени, говорещи животни. От приказни детайли, тези майстори на описа основават връзка сред легендите и публиката, посредством всички приказни кодове.
На последващо място идва езикът: главната форма на разпространяване на всеки роман. Но тук става въпрос и за езикът на знаците. Приказките съдържат избрани типажи (мащехи и принцеси, елфи и великани) и избрани предмети (ключове, ябълки, огледала, пръстени, вълшебен пръчки). Символиката оживява и предава съответните послания на читателя, отличаващи се с помощта на контрастите сред обособените детайли. Понякога даже самото звучене на думите подухва избрани асоциации, при струпване на доста гласни или съгласни на едно място да вземем за пример.
В британският език има два термина за класическата приказка. Най-популярният е „ fairytale “, само че различният му и по-архаичен вид е „ wondertale “, който съгласно някои улавя по-точно фолклорния темперамент на приказките. Причината за това е, че в думата „ wonder “ (чудо) се съдържа магическия темперамент на историите.
Чудесата са главен драматургически прийом в този род. Те са изходът от тежките обстановки, които непроменяемо участват. Накрая с помощта на тях е постижима успеха над мизерията, злото и потисничеството.
Следващият знаков белег за приказките е щастливият край. Действието се развива във мислена територия, където героят или героинята среща трудности, изправя се пред ужаси и бедствия. Светът, въпреки и да носи известна аналогия с действителния свят, действа по-различен метод, тъй че да води към мястото, където чудесата са процедура, а всяко благородно предпочитание – изпълнимо.
Шестата характерност произтича от практиката за щастливия край. Приказката дава вяра. Носителите на чудесата и вярата са разнообразни съгласно географския обсег и в доста случаи зависят от локалната традиция. Тази традиция може да се състои в използването на типични за мястото мислени детайли или пък исторически препратки: феи и гномове на едно място, мащехи и феи кръстници на други. Именно обещанието за вярата придвижва действието напред. Разбира се, всички знаем сюжети, които не приключват добре за основния персонаж като „ Червената шапчица “ на Шарл Перо. Но това са по-скоро отклонения от нормата. Най-често в сюжета се намесва фигурата на Героя, било той татко, ловджия или друго.
Традиционната приказка не може да мине за произведение за деца по редица параграфи, само че тя продължава да бъде знак на детската литература, въпреки и в своя приспособен вид. А през днешния ден е най-подходящият миг да се обърнем към голямото поле от такива произведения, тъй като 2 април е Международният ден на детската книга.
