Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации. 

„ Той ми замязя на митичен воин — цяла глава по-висок от мене, плещест и жилав… със… свободно развята тъмна коса. Понеже го съзерцавах, без да помръдна или проговоря той клекна, та изравни лицето си с моето. Тогава забелязах, че то било хубаво: малко коси черни очи, прав нос, едвам смугла кожа, подчертани устни, брадичка, която издаваше оригиналничене. “ Това е сантименталния облик на създателя на българската страна, построен от писателката Вера Мутафчиева в романа й „ Предречено от Пагане “. Скоро след написването му той оживява и на огромния екран в трилогията на акад. Людмил Стайков – „ Хан Аспарух “. Сценарият на кино лентата е дело на самата Вера Мутафчиева, а основната роля е поверена на артиста Стойко Пеев, който по това време е едвам третокурсник във ВИТИЗ. Филмът е считан за най-мащабният и амбициозният план на българската кинематография и е осъществен във връзка 1300 годишнината от основаването на българската страна. Бойните подиуми, масовките и мощната актьорска игра придвижват в един радикално друг свят.

За разлика от креативната небивалица, действителността е нито толкоз добре позната, нито по този начин идилична. От странни теории за сакрални цифри скрити в „ Именника на българските ханове “ до исторически писания като “История на българската страна през междинните епохи ” на проф. Васил Златарски, и до през днешния ден не престават да пораждат нови и нови полемики измежду историографите. Въпроси като по кое време е роден хан Аспарух; какъв е бил като персона или коя е точната дата на основаването на страната ни към момента нямат безапелационен отговор. За този интервал от историята има непокътнати нищожен брой извори, измежду които водещи са трудовете на византийските хронисти Теофан Изповедник и Патриарх Никифор. Голямо значение имат също по този начин домашните извори като “Именник на българските ханове “ (ІХ в.)  и “Българска апокрифна летопис ” (ХІ в.). Този интервал от историята буди интерес още през XVIII в., а по-късно е обсъждан от историци като проф. Марин Дринов, проф. Петър Мутафчиев, проф. Миляна Каймакамова, Стивън Рънсиман, Георги Острогорски и др. 

Точната рождена дата на Аспарух е незнайна. Смята се, че името му има тюркски генезис и евентуално значи „ приятел вълк “, „ сокол “ или „ бял конник “. В „ Именник на българските ханове “ е записано „ Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем. “ Той е третият наследник на хан Кубрат, който е лидер на племето уногондури, едно от трите прабългарски племена. Баща му е създател на Стара Велика България, която е обхващала земите на дн. Украйна и Южна Русия. Според сведенията, дадени от Теофан Изповедник, преди гибелта си хан Кубрат поучава петимата си сина Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек (б.а. има разнообразни тези за имената на последните двама) да не се разделят. Оттук се ражда и легендата за снопа пръчки. Тя гласи, че малко преди гибелта си хан Кубрат събрал синовете си и сложил пред тях вързоп пръчки. Когато вадел една по една пръчките, елементарно ги чупел, само че когато те били крепко вързани дружно, било съвсем невероятно да се пречупят, с което им посочил, че останат ли единни, ще могат да се опълчат на враговете, които ги заобикалят. Каквато и доза истина да се съдържа в тази легенда, факт е, че скоро след гибелта му, когато Стара Велика България е нападната от хазарите, страната се разпокъсва и братята поемат по разнообразни пътища.  

Така под натиска на Хазарския хаганат,  през 60-те години на VІІ в. племето оногондури, отпред с хан Аспарух, след няколкогодишно напредване се открива на нова територия, известна с името Онгъл. Нейният център е огромният укрепен лагер при с. Никулицел в Северна Добруджа (дн. Румъния). Според сведенията той  е предвождал към 10 000 воина, като включително не влизат дамите и децата. Макар първоначално връзките на Аспаруховите българи с Византия да са мирни, това не значи, че Константинопол приема с необятно разтворени прегръдки новите съседи. Точно противоположното, само че това, което възпира император Константин IV Погонат (668 – 685) да предприеме по-сериозни дейности против новите заселници, е продължителната война, която води с арабите на изток. По това време по-голямата част от византийските територии в централна, южна и югозападна Мала Азия са окупирани от арабите, които на няколко пъти се пробват да завладяват и самата столица на империята. 

Балканите, към 680

Тежката военна обстановка, в която е изпаднала Византия е добре пристигнала за хан Аспарух, който взема решение да не губи време, а да усили териториите си с плодородните земи на юг. Той подхваща нападения в региона на Долна Мизия (дн. Добруджа), която е от основно значение за Константинопол. Първи под ударите на прабългарите падат крепостите по крайбрежието на р. Дунав. Веднага щом съумява да отблъсне арабската опасност, император Константин IV взема решение да се заеме с българския въпрос и да ликвидира нашествениците. Той провежда огромен поход по суша през старопланинските походи и по вода – към устието на р. Дунав. Последвалите дейности на българите – да се отдръпват в укрепленията си, са разказани от византийските хронисти като нерешителност и боязън пред мощта на императорската войска, а от българските откриватели – като тактичност от страна на хана, който желал да причака съперника си и да има стратегическо преимущество. От позиция на последвалите дейности на императора, по-логична е констатацията на историографите, защото вместо да предприеме взлом, напълно ненадейно за всички Константин IV отпътувал за Месемврия  (дн. Несебър) да се лекува. 

Тук настава огромния поврат в събитията. В своята Хроника, Теофан Изповедник разказва събитията по следния метод: „ Конниците (ромеи) обаче популяризирали слуха, че императорът бяга, и обзети от боязън, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, почнали да ги преследват подире им и множеството погубили с меч, а мнозина наранили “. Каквато и да е била действителната причина за смяната на курса на Константин IV, хан Аспарух не е чакал повторна опция, а се е възползвал от по този начин създалата се обстановка. Голямата победа, която българите удържат води до установяването им на юг от р. Дунав. От стратегическа позиция мястото е идеално защото от едната страна е реката, от другата – Черно море, а от трета – има теснини и мъчно налични места. Тези територии се обитават от славянски племена. Когато българите идват те подписват контракт с тях – давайки им правото да запазят своето самоуправление и автономия, само че в границите на българската страна. Една от значимите клаузи в съглашението е за по-добра взаимна отбрана от Византия. През идващите месеци Аспарух последователно укрепва границите, като старопланинските проходи са оставени на грижата на северите и построява основите на новата страна. 

Възползвайки се от отслабването на Византия, Аспарух освен гради държавната конструкция, само че и подхваща нови походи против империята на юг, в Тракия. По това време Константин IV не може да се опълчи на българската инвазия и той губи цитадела след цитадела. Така той опира до дипломацията и взема решение да подписа контракт с хан Аспарух, който се счита за срамно леке в политическия живот на империята. Или както Теофан Изповедник отбелязва „ императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им заплаща годишен налог за позор на ромеите поради многото ни грехове “. Хан Аспарух освен съумява да сътвори нова страна на Балканския полуостров, само че и с дейностите си принуждава византийците да му заплащат годишен данък.

Монограмата на Аспарух

Така се слагат основите на българската страна. Спорен обаче остава въпросът през коя година действително се е случила борбата и обединяването сред славяни и прабългари. Изпъкват трие водещи теории за 679 година, 680 и 681 година Проблемът се състои в това кое събитие би трябвало да се одобри за начало на държавния живот. Становището на Васил Златарски е за 679 година, само че то се дължи на погрешно разчитане на Теофановата  “Хронография ”. Историографи като проф. Александър Бурмов и Петър Петров одобряват за начална датата – 680 година Те смятат изградения  тогава съюз сред славяни и българи за основополагащ за основаването на страна. За публична е призната 681 година, от когато датира мирът с Източната Римска империя – Византия, т.е. от действителното признание на страната от политическия, набожен и културен център на средновековна Европа по това време.. Същата година името на българската страна за първи път е и публично упоменато по време на VІ Вселенски събор в Константинопол (9.VIII.681 г.).

След като си обезпечава мир на юг, хан Аспарух обръща внимание на вътрешното устройство на новосъздадената страна. Основното териториално ядро на новосъздадената страна са земите на някогашната римска провинция Мизия (дн. Северна България), а на север, териториите й включвали и елементи от някогашната римска провинция Дакия (дн. Румъния). Водещи в ръководството на страната са прабългарите, които образуват локалната аристокрация. Те постановат своя метод на живот и ръководство в новите земи. Държавата е разграничена на три елементи – център, ляво и дясно крило. В центъра е учредената столицата Плиска, където резидира хана, а ръководството на другите две елементи е поверено на едни от най-близките му помощници. Важните решения се взимат по време на национални събори.

Във външнополитически проект, през идващите години главното направление на българските походи е на север, против аварите. До 685 година хан Аспарух уголемява границите на страната и причислява към нея славянското племе – тимочани. През 688 година новият византийски император Юстиниан II (685 – 695/705 – 711) нарушава мирния контракт с българите и подхваща военни дейности против тях. Войските му обаче претърпяват тежко проваляне и през останалите години, границите на юг са спокойни и мирът сред двете страни е удължен. След този поход липсва подробна информация за развиването на българската страна. Смята се, че откакто побеждава аварите и византийците, ханът се заема със идната огромна мощ в региона – хазарите. Вероятно към 700/701 година той умира в борба край р. Дунав по време на поход против Хазарския хаганат. 

Името на Аспарух и неговата значимост за българската страна, го трансформират в жива легенда. Говори се, че още от раждането си, въпреки и трети по ред, той е бил съдбоносен за велики каузи. Наред с това, че е ловък пълководец, за което свидетелстват множеството му победи, хан Аспарух е и предвидлив общественик с визия за бъдещето, който укрепва своите граници и съюза си с локалното славянско население.