Имате тийнейджър и се чувствате самотни? Има причина за това
На близо 40 години съм и имам два типа приятелки. Едните са моите остарели приятелки, които изчакаха кариера, ипотека и устойчиво семейство с изживени оптимално първи години на връзката. За съпоставяне, родих децата си млада, с дребна разлика посред им и зад тила ми е другарски бракоразвод с татко им. Другият вид приятелки са майките, с които съм се срещнала около децата - детски градини, учебни заведения, извънкласни занимания. И до момента в който едните не ме схващат, тъй като са на тематика учене към гърне, никнене на зъби, частни забавачки и обилни рождени дни с бюджет на дребна женитба, с другите са толкоз заети колкото мен и съвсем не се виждаме.
“И по този начин, обградена от прелестни дами, без сериозна връзка на хоризонта, родителството на две момчета младежи се оказа извънредно самотно занятие. ”
Но в случай че изляза от моя случай и от диалози с другите майки в редките ни засичания по наставнически срещи (на цигара на крайник след срещата), футболни мачове (там най-малко имаме задоволително време да говорим) и мъчно уговорени излизания на открито в кварталните кафета, тъй като за нещо по-изискано няма време, се оказва, че не съм сама. И стигнахме до заключения, които, имам вяра, че биха помогнали и на други майки.
Защо се усещаме самотни?
Нещата, които споделяме за децата си, стават все по-малко. Да, едно е да кажеш на всички майки в парка с горделивост, че си захранила детето с картоф и си е изяло цялата купичка, друго е да споделиш, че детето ти има двойка на класното, че съвсем не приказва с теб и че не знаеш дали е предписание секс към този момент. Нито знаеш по какъв начин да питаш, нито кое към този момент е редно и кое - не, за дете на тази или онази възраст.
Майките, които са загрижени, отдадени на децата си, слагат себе си постоянно не на втори, а на -найсети проект. Децата заемат голяма част от деня, мислите, личността ни. Когато те от ден на ден нямат потребност от нас, ние се усещаме празни и безполезни. Загърбили сме занимания, другарства...Внезапно се оказваме с време, само че няма с кого да го споделим и нямаме вътрешен повод да се върнем към себе си.
Единствените, с които искаш да споделяш - време, паники, размишления за растящите деца в тези времена, са също толкоз изтощени и изхабени, колкото теб. Някои от тях в действителност не са същински другари по силата на химията, с която то поражда, а по силата на сближаващи условия. Реално те схващат защо приказваш, когато има проблем в учебно заведение, с треньора по футбол, само че не схващат теб, не те познават същински и от задоволително време.
Приятелки със фамилии споделят, че не намират поддръжка в мъжете си, колкото и положителни сътрудници и татковци да са. Мъжете нямат тази мощ да се отдават, да се жертват (не са и длъжни да са като нас и не всички дами се отдават и жертват). Бащите са тези, които поддържат отдалеченост, които са отсъждащи, сериозни и късат по-лесно връзки с подрастващите си деца - нещо, което на нас ние мъчно да приемем. Да пуснем децата си да порастват.
Може да е рецесия на междинната възраст, може да е нещо субективно и сигурно има майки, които се радват на щастливо родителство на младежи. Мислили сме за това, чели сме всякакви публикации, говорила съм с майки на огромни деца. Млади хора с обособен живот.
Вярвам, че е допустимо, в случай че:
В никакъв случай не слагаме децата непрекъснато преди всичко. Да, в друга възраст те имат в друга степен потребност от нас и това е част от това да си майка - да си там, когато порастват във всяко отношение. От напълно ранна възраст би трябвало да слагаме граници между тях, с цел да ги учим на автономия, това едно, само че и да запазим възприятието за лична значителност. За да избегнем обезличаването. За да запазим заниманията, да имаме усамотението, които ни съхранява.
Трябва да поддържаме другарствата си осъзнато, да се грижим за тези хора, които застават до нас във всеки миг, даже когато не ни схващат изключително. Трябва да намираме време да се виждаме с тези, с които споделяме общи неща около децата, тъй като това са хората, които с малко схващат доста. Просто с цел да излизат от нас всички паники и мисли. Не е нужно с тях да споделяме всичко или в действителност персонални неща, само че за децата би трябвало да има с кого да приказваме.
Мъжете ни са неотделима част от порастването на децата. И в случай че желаеме присъствени татковци в тийн годините на децата, които може да са тестване и за брака, освен за родителството, бащите би трябвало да участват от ден първи и да са наясно с всичко, което става с децата. Те не би трябвало да са непознати и в зареждането, и в детската градина, и в първи клас. Защото да се включиш в живота на детето си, когато то е на 14-16 години и искаш да е пълноценно, с целия си престиж, може и да е късно. За това виновност ние майките нямаме с изключение на тази да държим мъжете си надалеч от децата, когато те са напълно дребни.
Нашите лични родители може да се окажат невероятна помощ тъкмо в този миг. Защото те са тези, които същински ни схващат. Освен че са минали с нас по този път, те може да споделят и своите лични неточности и дребни победи. Да, в подобен миг сме в положение изцяло да разберем претекстовете на родителите си, когато като тийнове ни се е коствало, че са били гадни и неразбиращи, скучни и ограничаващи, те, към този момент разбираме, са поставяли граници, давали са ни уроци. Просто би трябвало да се обърнем към тях и да беседваме.
Колкото до самите деца, имам вяра с целия си опит, сърце и мисъл, че същински положителните връзки с порастващите деца се коренят в това да сме почтени с тях. Нищо не укрепва повече доверието и нищо няма да ни се отблагодари повече в бъдеще от това да се усещаме свободни да беседваме (но не като приятели), да ги одобряваме (но да не ги лишаваме от напътствия) и да споделяме (но не всичко). Този, който одобри себе си за последна инстанция, той ще има самотно родителство в тийн на годините на децата си, това е повече от несъмнено, тъй като това е, което отблъсква освен децата му.
“И по този начин, обградена от прелестни дами, без сериозна връзка на хоризонта, родителството на две момчета младежи се оказа извънредно самотно занятие. ”
Но в случай че изляза от моя случай и от диалози с другите майки в редките ни засичания по наставнически срещи (на цигара на крайник след срещата), футболни мачове (там най-малко имаме задоволително време да говорим) и мъчно уговорени излизания на открито в кварталните кафета, тъй като за нещо по-изискано няма време, се оказва, че не съм сама. И стигнахме до заключения, които, имам вяра, че биха помогнали и на други майки.
Защо се усещаме самотни?
Нещата, които споделяме за децата си, стават все по-малко. Да, едно е да кажеш на всички майки в парка с горделивост, че си захранила детето с картоф и си е изяло цялата купичка, друго е да споделиш, че детето ти има двойка на класното, че съвсем не приказва с теб и че не знаеш дали е предписание секс към този момент. Нито знаеш по какъв начин да питаш, нито кое към този момент е редно и кое - не, за дете на тази или онази възраст. Майките, които са загрижени, отдадени на децата си, слагат себе си постоянно не на втори, а на -найсети проект. Децата заемат голяма част от деня, мислите, личността ни. Когато те от ден на ден нямат потребност от нас, ние се усещаме празни и безполезни. Загърбили сме занимания, другарства...Внезапно се оказваме с време, само че няма с кого да го споделим и нямаме вътрешен повод да се върнем към себе си. Единствените, с които искаш да споделяш - време, паники, размишления за растящите деца в тези времена, са също толкоз изтощени и изхабени, колкото теб. Някои от тях в действителност не са същински другари по силата на химията, с която то поражда, а по силата на сближаващи условия. Реално те схващат защо приказваш, когато има проблем в учебно заведение, с треньора по футбол, само че не схващат теб, не те познават същински и от задоволително време. Приятелки със фамилии споделят, че не намират поддръжка в мъжете си, колкото и положителни сътрудници и татковци да са. Мъжете нямат тази мощ да се отдават, да се жертват (не са и длъжни да са като нас и не всички дами се отдават и жертват). Бащите са тези, които поддържат отдалеченост, които са отсъждащи, сериозни и късат по-лесно връзки с подрастващите си деца - нещо, което на нас ние мъчно да приемем. Да пуснем децата си да порастват. Може да е рецесия на междинната възраст, може да е нещо субективно и сигурно има майки, които се радват на щастливо родителство на младежи. Мислили сме за това, чели сме всякакви публикации, говорила съм с майки на огромни деца. Млади хора с обособен живот.
Вярвам, че е допустимо, в случай че:
В никакъв случай не слагаме децата непрекъснато преди всичко. Да, в друга възраст те имат в друга степен потребност от нас и това е част от това да си майка - да си там, когато порастват във всяко отношение. От напълно ранна възраст би трябвало да слагаме граници между тях, с цел да ги учим на автономия, това едно, само че и да запазим възприятието за лична значителност. За да избегнем обезличаването. За да запазим заниманията, да имаме усамотението, които ни съхранява.
Трябва да поддържаме другарствата си осъзнато, да се грижим за тези хора, които застават до нас във всеки миг, даже когато не ни схващат изключително. Трябва да намираме време да се виждаме с тези, с които споделяме общи неща около децата, тъй като това са хората, които с малко схващат доста. Просто с цел да излизат от нас всички паники и мисли. Не е нужно с тях да споделяме всичко или в действителност персонални неща, само че за децата би трябвало да има с кого да приказваме.
Мъжете ни са неотделима част от порастването на децата. И в случай че желаеме присъствени татковци в тийн годините на децата, които може да са тестване и за брака, освен за родителството, бащите би трябвало да участват от ден първи и да са наясно с всичко, което става с децата. Те не би трябвало да са непознати и в зареждането, и в детската градина, и в първи клас. Защото да се включиш в живота на детето си, когато то е на 14-16 години и искаш да е пълноценно, с целия си престиж, може и да е късно. За това виновност ние майките нямаме с изключение на тази да държим мъжете си надалеч от децата, когато те са напълно дребни.
Нашите лични родители може да се окажат невероятна помощ тъкмо в този миг. Защото те са тези, които същински ни схващат. Освен че са минали с нас по този път, те може да споделят и своите лични неточности и дребни победи. Да, в подобен миг сме в положение изцяло да разберем претекстовете на родителите си, когато като тийнове ни се е коствало, че са били гадни и неразбиращи, скучни и ограничаващи, те, към този момент разбираме, са поставяли граници, давали са ни уроци. Просто би трябвало да се обърнем към тях и да беседваме.
Колкото до самите деца, имам вяра с целия си опит, сърце и мисъл, че същински положителните връзки с порастващите деца се коренят в това да сме почтени с тях. Нищо не укрепва повече доверието и нищо няма да ни се отблагодари повече в бъдеще от това да се усещаме свободни да беседваме (но не като приятели), да ги одобряваме (но да не ги лишаваме от напътствия) и да споделяме (но не всичко). Този, който одобри себе си за последна инстанция, той ще има самотно родителство в тийн на годините на децата си, това е повече от несъмнено, тъй като това е, което отблъсква освен децата му.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ