Притча за майчината любов и съда
Момче се разболяло тежко. Майка му седяла доста нощи край леглото му, молейки Бог за помощ.
В една от най-тежките нощи чула шумоленето на крилата на ангела на гибелта.
– Не взимай сина ми! – възкликнала майката. – Моето момче още не е пораснало и не е познало най-важното – любовта.
– На небето той ще срещне всичко по-хубаво от това, което е на земята – прошепнал ангелът.
– Но какво ще вземе със себе си? Позволи му да му събера най-малко няколко капки обич и ще го пусна на небето! – примолила се майката.
– Добре. Нека бъде по този начин, както искаш. Когато този напръстник се изпълни с капки обич, ще долетя още веднъж за него – произнесъл ангелът и сложил пред майката златен напръстник.
Когато момчето оздравяло, майката разказала всичко на сина и помолила:
– Не забравяй, сине, за нашата сделка и не бързай да обичаш.
Но можеш ли да заповядаш на сърцето. Сърцето на момчето умеело да обича и той с благотворителност раздавал този подарък на околните си.
Майката с паника очаквала момента, когато чашата ще се изпълни. Минали години, синът пораснал.
Той обичал фамилията си, своята работа и другари. С деликатност се грижел за майка си и татко си, а напръстникът по този начин и не се пълнел.
Майката видяла още веднъж ангела на гибелта, едвам когато сама отишла на небето
– Ти ме надхитри, майко – засмял се ангелът. – Нито един съд не събира в себе си повече от размера си, само че съдината на любовта е бездънна!
