Наложи се да родя дете за сестра ми. И сега се чувствам просто ужасно…
Скоро ще навърша 30 години. Имам свое семейство – брачен партньор и две деца. Сестра ми е с 5 години по-голяма от мен, само че е бездетна.
През всичките години тя се занимаваше с градене на кариера. Наскоро се омъжи за повторно. Първият брачен партньор напусна Вики, когато разбра, че тя е болна от рак.
Но сестра ми съумя да пребори тази ужасна болест. Едва в този момент тя към този момент знае сигурно, че не може да има деца.
Вторият брак на Вики може да се назова по-успешен. Но брачният партньор й също по този начин мощно като нея искаше деца. Първоначално бяха решили да осиновят бебе, само че тогава на сестра ми х хрумнала друга концепция.
Преди болестта си тя бе замразила яйцеклетки, при положение, че реши да ражда в по-напреднала възраст. И тогава остана единствено един проблем – да се откри жена, която да се съгласи на сурогатно майчинство.
Сестра ми се обърна към мен с такава молба, само че аз й отхвърлих. Виктория обаче не се отхвърли и непрекъснато намираше нови причини за какво би трябвало да й оказа помощ.
Майка ми също ме притискаше, казвайки, че щастието на сестра ми зависи от мен. И че, в случай че примерно не се съглася на това премеждие, вторият й брачен партньор също ще я напусне.
Те повлияха и на моя брачен партньор. И най-после той към този момент съумя да ме убеди. Колко скърбя, че се съгласих на това! Това беше моята най-голяма неточност.
Нямаше проблеми с ембриотрансфера. Бременността беше лека, както и предходните две. Но психически се усещах доста зле.
По време на ултразвука обърнах очи от екрана, с цел да не рева. Виктория и брачният партньор й се засмяха и не можеха да бъдат по-щастливи. Казаха им, че ще се роди момче.
Когато започнаха първите придвижвания ми стана още по-трудно. Разбрах, че не желая да дам бебето, което нося под сърцето си.
Бях на ръба през цялата бременност. Всички го отдаваха на хормоните. Само аз обаче знаех повода.
Родих прелестно момче в точния период. Дори си мислех да избягам от болничното заведение с него. Ако не бяха личните ми деца, щях да постъпя тъкмо по този начин.
Виктория изиска да го кърмя. Но беше прекомерно за мен.
Днес се срещам с Виктория и нейния наследник всеки ден. Живеем в съседство, тъй че е невероятно да избегнем тези срещи. Ивайло пораства, а мочето майчинско сърце страда. Не мога да приема обстоятелството, че ме назовава вуйна, а не мама.
Нарочно ги навестявам постоянно, с цел да виждам по какъв начин пораства. В такива моменти не желая да му пущам ръката…
Опитах се да кажа на сестра ми какво усещам, само че тя не ме разбра.
Мислите в главата ми по никакъв начин не са положителни. Улавям се, че желая сестра ми още веднъж да се сблъска с заболяването и аз да мога да си взема детето. Разбирам, че постепенно обезумявам, само че не мога да направя нищо.
