„Имате ли малко хляб“, попита ме момиченцето и разбрах – няма случайни неща…
Отглеждам сина си сама. Той към този момент е на 13 години.
Дълги години работих в една компания като счетоводител, само че по-късно прегорях. Не можех да устоявам на напрежението. Реших да си намеря работа в кафене, тъй като този тип работа ми харесваше повече.
Тъй като живеем отвън града, би трябвало да отивам на работа много рано. Ставам преди зазоряване, с цел да не изпусна първия рейс.
Един ден дойдох пръв в кафенето и започнах да класифицирам нещата. Когато се приближих до една от масите, чух детски глас.
Беше момиченце. На забележима възраст към 5 години.
— Лельо, имате ли самун?
Не разбрах по какъв начин момичето се е озовало тук и за какво е единствено.
— Какво правиш тук? – попитах.
— Търся храна за себе си и за брат ми. Клиентите постоянно хвърлят останки под масата.
— Какво ще кажат родителите ти за това?
— Живеем с баба. Тя обаче е доста остаряла – даже не става от леглото. Ако имате самун, апелирам, дайте го, че брат ми е гладен у дома.
Помолих за няколко часа отмора от работа, купих хранителни артикули и отидох с момичето до дома й.
Когато прекрачих прага, дъхът ми замръзна. В жилището цареше неразбория и миришеше неприятно. На леглото лежеше полумъртва бабичка, а наоколо си играеше двегодишно момченце. Баба беше като в делириум, тъй че даже не ме видя.
Закарах старата жена в болничното заведение и взех децата с мен. Синът ми ги одобри добре и ги гледаше до момента в който бях на работа. За една седмица ги охранихме и измихме.
Седмица по-късно разбрах, че бабата, единственият им родственик, е умряла.
Наистина не желаех да адресирам децата си в детски дом. През това време съумях доста да се влюбя в тях. Затова взех решение да стана техен аставник.
Днес имам три деца. И знаете ли, аз съм толкоз, толкоз щастлива. На остарели години несъмнено няма да съм самотна!
