Живях с мъжа си почти 10 години и го обичах

Живях с мъжа си съвсем 10 години и го обичах бясно. Но един ден разбрах, че ми изневерява и го напуснах. Той се ожени наново, стана татко, а аз останах сама.

Преди време разбрах, че някогашният ми брачен партньор е умрял. Оказа се, че е оставил цялото си имущество на мен, а не на децата и жена си. Когато разбрах за какво го е направил, бях шокирана.

Близо 10 години той беше освен това от сътрудник за мен – той беше моята половинка, мой сподвижник, индивидът, с който дружно изградихме нашия дребен свят.

Но всичко рухна за момент. Разбрах, че ми изневерява. Болката се стовари върху мен като тежко задължение на изменничество – освен поради самото изменничество, само че и поради осъзнаването, че нашият свят, нашата идеална система от полезности се оказаха заблуда.

Тръгнах си. Окончателно и окончателно. Шест месеца по-късно разбрах, че се е оженил за същата жена, поради която беше унищожил всичко посред ни.

Но ориста беше подготвила непредвиден поврат за мен. Срещнах различен мъж, влюбихме се. Година след началото на новата връзка разбрах, че съм бременна. Тази вест прекатурна живота ми, провокира доста страхове и подозрения, само че в последна сметка я одобрих като подарък.

Бившият ми обаче не можеше да се помири с предишното. Изпращаше ми известия на празници и рождени дни – студени, дистанцирани, само че въпреки всичко изпълнени с подтекст. Оставих ги без отговор.

Но когато разбра, че съм родила щерка, тонът му се промени. Сега известията му съдържаха освен съжаления, само че и обвинявания. Нарече ме лъжкиня. Не отговорих. Последното му писмо беше изпълнено с яд и възмущение, само че за мен това беше краят.

Край.

Няколко месеца по-късно получих вест, която ме шокира: тогавашната ми огромна любовв бе починала в автомобилна злополука.

Тази вест разсъни в мен усеща, които смятах, че са от дълго време заровени. Спомените изплуваха един след различен.

Но историята не свърши дотук. По-късно с мен се свърза юрист. Оказа се, че в наследството си той ми е оставил по-голямата част от имуществото си, а на фамилията си дребни дялове.

Бях зашеметена. Защо го бе направил?

Тайната на наследството беше разкрита, когато получих писмо, което той бе написал преди гибелта си. В него ми искаше амнистия. Признаваше, че новият му брак не е съюз от обич, а сръчен капан.

Определяше брачната половинка си като изкусна манипулаторка.

Той съжаляваше за избора си и се надяваше, че даже и след всичко, ще мога да намеря щастието.

Наистина не знаех какво да мисля…

След това настъпи същински безпорядък. Семейството му, щом научи за наследството, започна  да звъни, да желае, да моли. Обвиниха ме, пробваха се да притиснат съвестта ми, само че аз знаех, че това няма нищо общо с любовта и справедливостта.

Дълго мислих дали да приема наследството. Изглеждаше като последния му жест – жест, който имаше по-голямо значение от просто някакви пари. В последна сметка взех решение да го приема.

Не като амнистия, не като самопризнание за виновността си, а като опция да осигуря бъдещето на щерка си.

Не отидох на погребението му. Но един ден, месеци по-късно, пристигнах на гроба му.

Докато си тръгвах, в главата ми имаше единствено един въпрос: ами в случай че всичко се беше случило по различен метод? Но може би този въпрос в никакъв случай няма да получи отговор.