След раждането ми се прибрах сама вкъщи: съпругът ми не

След раждането ми се прибрах сама у дома: брачният партньор ми не беше подготвен за близнаци и избяга.

Никога не съм мислила, че ще се върна от родилния дом сама. Особено след секцио, с две мънички бебета, когато всяка клетка на тялото те боли, а главата ти се върти от отмалялост и недоспиване. Но тъкмо това се случи.

Съпругът ми избяга.

Това се случи безусловно няколко дни преди раждането. Беше до мен през цялата бременност, макар че постоянно беше нервозен и се оплакваше, че не е подготвен. А аз? Кой въобще е подготвен за нещо сходно?

Когато на ехографа ни споделиха, че ще имаме близнаци, видях боязън в очите му. След това той единствено кимна безмълвно и не сподели нищо повече за това.

И тогава, няколко дни преди раждането, той изчезна. Просто си потегли, оставяйки записка на масата:

„ Съжалявам. не мога. Не ми е по силите “. 

Препрочитах го десетки пъти, без да разбирам по какъв начин това въобще е допустимо. Как можеш да си тръгнеш в подобен миг? А белким аз не се опасявах?

Но животът не пита дали си подготвен или не. Просто се случва. И ето ме в този момент в отделението, държа малкие си синове, а вътре в мен е празнина. Чувам гласа му в главата си, обещанията му, ръката му, с която ме галеше по корема и споделяше, че може да се оправи.

Но него го няма.

Изписването беше малко. Другите дами излязоха в коридора, където ги посрещнаха техните съпрузи, родители и баби с цветя и балони. А аз? Просто хванах момчетата си, стиснах устни и постепенно потеглих към изхода.

Бях поръчала такси авансово. Шофьорът ми оказа помощ да със столчетата, само че всичко друго направих сама. През целия път гледах през прозореца, борейки се със сълзите. Не тъй като се самосъжалявах, а тъй като ми предстоеше огромна неустановеност. Как ще се оправя?

Шофьорът спря пред дома ми и ми оказа помощ с нещата. Взех едното бебе на ръце, второто в люлката и крачка по крачка ходя към вратата.

Не съм сама. Имам тях.

И мога да се оправя. Защото съм им майка.

Стоях пред вратата на жилището си, дишайки тежко. Реалността изглеждаше непоносима, само че знаех, че би трябвало да вляза, да прекрача този предел и да стартира нов живот.

Ключовете издрънчаха в треперещите ми пръсти, ключалката щракна и аз отворих вратата.

Апартаментът миришеше познато, само че беше ням и празен. Струваше ми се, че всеки миг ще се появи отговорен, с скрупули в очите и ще каже, че не е прав, че го е боязън, само че схванал, че имаме потребност от него.

Но никой не се появи.

Поставих бебетата на леглото и като затворих вратата след себе си, постепенно се свлякох на колене. В главата ми към момента тракаха гумите на таксито, гласът на сестрата от родилния дом: „ Всичко ще бъде наред, мамче! “ и последната му записка.

Зарових лице в дланите си, пробвайки се да вдишвам по-дълбоко. Не, нямаше сълзи. Трябваше да продължа напред.

Изправих се, скърцайки със зъби от болката в шевовете, и постепенно, само че несъмнено започнах да разопаковам нещата на децата. Бебетата спокойно хъркаха, без да знаят, че татко им не може да одобри тяхното битие.

Истинският тест стартира през нощта. Единият стартира да плаче, след това другият. Втурнах се сред тях, пробвайки се да ги нахраня, предрешвам и клатя. Треперех от отмалялост, ръцете ми не ме слушаха, само че от вътрешната страна ме изгаряше едно възприятие – отговорност.

На сутринта се разсъниха от някой, който звънеше на вратата.

Сърцето ми се сви. Може би мъжът ми се е върнал?

Отвори. На прага стоеше майка ми.

— Дори не ми се обади? – погледна ме тя с упрек. – Мислиш ли, че ще те оставя сама?

Не устоях повече и избухнах в сълзи.

…Минаха три месеца.

Майка ми ми помагаше всеки ден. Не бих могла да се оправя без нея. Но най-удивителното бе, че се почувствах щастлива. Истински. Обичах бебетата си по този начин, както в никакъв случай не съм обичала никого.

Мъжът ми по този начин и не се появи. Един ден събрах храброст и му писах. Нямаше отговор.

И знаете ли какво? Не чаках подобен.

Аз се бях справила. Без него. Защото съм мощна. Защото имам двамата най-скъпи хора, за които съм подготвена на всичко.

А той… той просто се оказа непотребен в историята ни.

Мина една година.

Погледнах синовете си, които щъкаха из стаята, държейки се за мебелите. Те се смееха, очите им блестяха и в този миг осъзнах: през цялото това време на вятъра се опасявах.

Ние не просто се справихме – станахме същинско семейство.

Мама беше до мен, поддържаше ме всяка минута, не ми позволяваше да изпадна в обезсърчение. Научих всичко: по какъв начин да променям памперси за секунди, по какъв начин да храня и двете по едно и също време, по какъв начин да намеря сили в себе си, даже в случай че съм спала единствено три часа.

И към този момент не мислех за него.

Един ден дойде писмо. Нямаше име на графата „ адресант “.

„ Прости ми. Бях простак. Страхувам се, че няма да можеш да ми простиш, само че бих желал най-малко да ги видя. Ако ми позволиш. “

Гледах тези редове дълго време, прехвърляйки в главата си всички тези нощи, когато люлеех бебетата сама, всички тези моменти, когато желаех най-малко нечия поддръжка, само че я нямаше.

Не отговорих.

Излязох на открито и вдишах чист въздух. Синовете ми седяха в количката и гледаха с приятност гълъбите. Единият пляскаше с ръце, другият се опитваше да стигне птиците и се смееше.

— Справихме се, момчета – прошепнах аз и на сърцето ми стана леко.

Нямах потребност от мъж, който ме съобщи в най-важния миг. Нямах потребност от съжалението му.

Бяхме щастливи.