Седмици наред едно момиченце от дома отсреща ми махаше ден

Седмици наред едно момиченце от вкъщи насреща ми махаше денонощно. Не можех да се отърва от потискащия взор в очите й. Когато най-сетне взех решение да схвана коя е тя, не бях квалифициран за сърцераздирателната истина, която ме очакваше зад онази врата…

Всяка вечер гледах това момиче от прозореца си. Тя постоянно беше там, мъничка фигура, на не повече от пет години, стоеше до прозореца и дребната й ръка ми махаше. Очите й, вперени в моите, бяха толкоз напрегнати, че тръпки побиха по гърба ми. Коя е тя? Какво желае от мен?

Обърнах се към брачната половинка ми Наталия, която седеше на дивана с книга.

— Наталия, тя отново е там. Момичето, за което ти приказвах.

Наталия подвигна взор от страницата и се намръщи.

— Тази, която ти маха от самото начало?

Кимнах, изпитвайки чудноват блян.

— Да. Има нещо в очите й… Не знам по какъв начин да го обясня. Сякаш се пробва да ми каже нещо.

Наталия затвори книгата и отиде до прозореца.

— Не мога да обясня, Наталия. Имам възприятието, че това е освен това от привет. Сякаш ме вика.

Наталия ме стисна по-силно за рамото.

— Александър, плашиш ме. Това е просто дете. Не се напрягай ненужно, става ли?

Отдръпнах се от прозореца с изпитание и се насилих да се усмихна.

— Права си. Вероятно пресилвам.

Но до момента в който спусках завесите, имах възприятието, че се откликвам от нещо значимо.

Тази нощ ме преследваха кошмари. В сънищата ми момичето плачеше, протягайки ръце към мен.

— Не ме оставяй — изхлипа тя. — Моля те, не си отивай.

Събудих се облян в студена пот, а Наталия се беше надвесила обезпокоена над мен.

—  Добре ли си? Говореше в съня си.

Изправих се, сърцето ми биеше интензивно.

— Не знам. Онова момиче… Плачеше в съня ми.

Очите на Наталия се разшириха от паника.

— Може би би трябвало да поговориш с някого? С психолог?

Поклатих глава.

— Не, Наталия. Трябва самичък да схвана става. Не мога да го подцени.

Тази заран се разсъниха с възприятие на безсилие. Главата ми се разцепваше след кошмарите. От кухнята се носеше миризма на пресни палачинки, само че даже обичаната ми храна не повдигна настроението ми.

Когато слязох долу, видях Наталия да ми сервира чай и паница с горещи палачинки.

— Тежка нощ?

Кимнах, отпивайки глътка парещ чай.

— Да, кошмарите не ме оставиха.

Щом свърших да хапвам, още веднъж бях привлечен към прозореца. Сърцето ми се сви, когато още веднъж видях момичето да стои там. Щом очите ни се срещнаха, тя още веднъж ми помаха.

Малката й ръка като че ли ме дърпаше към себе си, като нощна пеперуда към светлина.

Оставих чашата внезапно.

— Край. Отивам да приказвам с родителите й. Не мога да отсрочвам повече.

Очите на Наталия се разшириха.

— Сигурен ли си?

Кимнах, без да отронвам взор от отсрещната къща.

— Да. Трябва да знам истината, Наталия. Тя ме зове. Нещо не е наред тук.

Наталия ме прегърна.

— Само внимавай, става ли? Обади ми се, в случай че усетиш нещо неправилно.

Обърнах се и я целунах по челото.

— Обещавам.

Пътят през улицата ми се стори безпределно дълъг. Сърцето ми биеше бясно, когато се приближих до вратата и звъннах на звънеца на жилището, от чийто проозрец момичето ми махаше.

Последва пауза, след което от домофона се чу женски глас.

— Кой е?

— Здравейте, споделям се Александър. Живея насреща. Бих желал да приказвам с вас за щерка ви.

Тишина. Дълга. Сетне вратата се отвори с тракване.

Пред мен стоеше изтощена жена. Замръзнах.

— ЕЛЕНА? – прошепнах, не вярвайки на очите си.

Тя кимна с блеснали от сълзи очи.

— Здравей, Александър. Отдавна не сме се виждали.

Преди да съумея да кажа нещо, дребна фигура се появи до Елена. Момиченцето, Тя ме погледна, очите й бяха цялостни с вяра.

– ТАТКО?! — радостно възкликна тя.

Светът се замъгли пред очите ми. Хванах рамката на вратата, с цел да не падна.

— Какво… какво сподели тя?

Елена се отдръпна настрана и ме пусна да вляза.

— Влез. Трябва да поговорим.

Отпуснах се на износения диван, главата ми се завъртя. Елена седна насреща, очите й бяха цялостни със сълзи.

— Спомняш ли си оня уикенд на вилата? Преди шест години?

Кимнах, спомените нахлуха.

— Последният ни уикенд дружно преди…

—  Преди да се разделим – приключи тя. — Това, което не знаех тогава… че към този момент съм била бременна.

Вдигнах внезапно глава.

— Какво?! Но как… Защо не ми сподели?

Елена изхлипа.

— Опитах, Сашо. Наистина, пробвах. Но ти се реалокира в различен град и си смени номера. Ти просто изчезна.

— Имах право да знам — гласът ми трепереше.

— Знам. Но ме беше боязън. А след това минаха толкоз доста години… Мислех, че е прекомерно късно.

Момичето – името й беше Лиза – седеше безмълвно в ъгъла, вперила взор в мен.

Моята щерка.

Тези думи прогърмяха в главата ми.

Няколко седмици по-късно държах резултатите от ДНК теста в ръцете си.

**99,99% възможност за бащинство.**

Сълзи се стичаха по бузите ми. Погледнах към Наталия.

— Вярно е, Наталия. Тя ми е щерка.

— С теб съм, Александър.

Наталия ме прегърна.

Същата вечер, когато още веднъж видях Лиза на прозореца, за първи път не изпитах боязън.

Махнах й в отговор и лицето й блестна от наслада. А моето сърце се извърши с обич.

Не планирах да ставам татко по този начин… само че в този момент знаех, че е писано да стане.

Понякога животът ни сервира непредвидени изненади. Но гледах щерка си и разбирах, че тя е моят подарък от ориста.