Мальовица е името на връх в северозападната част на планина

Легендата за връх Мальовица

Мальовица е името на връх в северозападната част на планина Рила. Върхът е висок 2729 м. Името на върха е обвързвано с Мальо челник – герой против поробителите, умрял съгласно преданието нейде в Мальовишката котловина. Друго съмнение е, че името произлиза от Малите езера, както планинците назовават езерата в североизточното подножие на върха. На най-старите карти върхът е маркиран с името Малевица…

Легендата за нос Калиакра

Легендата за кралица Сююмбике

Покрит със сняг, затулен в мъгли или окъпан от слънце, гордо изправя каменното си чело в небето красивия връх на Рила – Мальовица. Такъв горд, не скланящ глава под турски ятаган бил Мальо челник, чието име носи върхът. В едно от селата край Искъра бил роден Мальо. Но напук на името си израснал строен и прекрасен левент. И пръв кавалджия бил между овчарите. Когато засвирел, селяните захвърляли сърповете, а сърцето на Босилка, най-хубавата мома в този край, се разтваряло като цвят, глезен от топли лъчи. Това лято единствено за нея свирел той.

Един ден Мальо отишъл със остарялата си майка в селската черквичка. Искал да възпламени свещ на Св. Георги, с цел да пази светецът стадото му от вълци и турци. Там видял Босилка, лицето й греело като слънце. Вечерта, когато при кладенчето Мальо й разказал за любовта си и изискал да се оженят, тя му дала отговор: „ Да чакаме есента ”. Но когато през есента Мальо се върнал, Босилка не излязла радостно да го посрещне. Селяните му разказали, че Емин паша, който пристигнал с войската си да усмири разбунтуваните въглищари, я видял и отмъкнал. „ Харема ми ще краси ” – споделил той на чорбаджиите. Мъка свила сърцето на Мальо, забягнал той в планината и станал хайдутин. Неуловим и бърз като вятър, отпред на дребна чета смелчаци, прелитал от село на село, с цел да мъсти на поробителите. Мнозина паши и бейове починали от острия му нож. Турците зашепнали името му със боязън, българите с вяра. Една августовска вечер четата почивала на Меча поляна. С ръце под главата, върху папрат, до хайдушка барака, лежал Мальо.

– Войводо, доближил се към него четникът Спас – доста паши и бейове наказахме, единствено за Босилка нищо не сме сторили. Да създадем проект за спасяването й. Да слезем на следващия ден, войската няма да е в града. Само това споделил и си отишъл.

Цяла нощ мислил Мальо за Босилка. Сравнявал най-едрите звезди с очите й, най-тънкостройните ели със снагата й. А в зори с дълги златни коси, спуснати върху тънкия й стан, се явила тя в съня му: „ Много есени дойдоха и си отпътуваха, а ти не пристигна. Нима и тази, десетата, няма да дойдеш? ” На сутринта Мальо и Спас се спуснали към града. Планината била притихнала. Долините тънели в мрак, горите мълчали.

– Войводо, аз ще се отбия до кладенчето да пийна водица, а ти ме почакай до моста – прошепнал Спас.

Мальо траял край Искъра и си мислел за Босилка. Неочаквано припукали пушки и нещо го парнало в гърдите. Там, скрити в гората, го причакали фамилните на Емин паша. На него го бил предал Спас. Разбрал измяната Мальо, само че нямало що да стори. С простреляни гърди вървял той, а заедно с капките кръв, които багрели тревата след него, гаснели и последните искрици живот. Когато стигнал Меча поляна, сетните сили го напуснали и като прострелян сокол паднал на тревата. Там го намерили четниците. На гърдите му зеела огромна рана, а очите му гледали жадно върха. Погребали го на поляната, а върха над нея нарекли Мальовица.