Непознатото лице на българския архитектурен брутализъм
Изложбата Stefka Georgieva 1923 – 2004. Architektin im staatlichen planungswesen in Bulgarien / " Стефка Георгиева 1923 – 2004 ". Една архитектка в системата на държавното обмисляне в България " е част от сериите Architektur im Ringturm " във Виена, Wiener Ringturm, 27 юни – 27 септември 2019.
" Дневник " препечатва текста на Анета Василева от " К – Вестник за рецензия, диспути и културни удоволствия " с разрешението на редакцията. Оригиналното заглавие е " Стефка Георгиева и непознатото лице на българския архитектурен брутализъм ", а авторката участва на откриването на изложбата като съавтор в каталога към нея и в ролята си на български архитектурен историк и откривател на архитектурата на XX век.
Изложбата " Стефка Георгиева 1923 – 2004 ", която се откри на 26 юни във виенската изложба " Рингтурм " / Ringturm, е първа най-малко в 3 неща. Това е първата интернационална галерия, отдадена на съответен български проектант. Това е и първата интернационална галерия, отдадена на съответен български проектант – жена. А също и първата интернационална галерия, отдадена на проектант от интервала на социализма у нас.
Това обаче не е първата българска галерия, която се открива в галерията под високата офисна постройка " Рингтурм " на брега на Донау канал във Виена. През 2007 там беше подредена огромната обзорна галерия " България. Архитектурни фрагменти ", която се опита да направи общ обзор на българската архитектура от Възраждането до строителния взрив и премиите " Визар " (с всички опасности от подобен упорит обхват). Куратори и на двете изложения са българката Анета Булант-Каменова, която от дълго време живее и проектира във Виена, и австриецът Адолф Щилер, който провежда архитектурните събития и изложения в галерията към този момент повече от 20 години.
Какво е " Рингтурм "?
За да разберем в какъв подтекст попада новата галерия за проектант Стефка Георгиева във Виена, първо би трябвало да си изясним какво е " Рингтурм ". 73-метровата офисна кула е издигната през 1955 на мястото на постройка, разрушена от бомбардировки по време на Втората международна война. И до през днешния ден това е втората най-висока постройка в границите на виенския " Ринг " след катедралата " Свети Стефан ". Архитектурата на " Рингтурм " е характерен международен растерен модернизъм, а постройката става знак на следвоенното възобновяване на Виена.
" Рингтурм " е и централата на една от най-големите застрахователни компании в Австрия и Европа – Wiener Städtische/Vienna Insurance Group, която развива дейна културна политика, обвързвана със страните, където оперира – главно Австрия и Централна и Източна Европа. Във входното предверие на постройката се намира архитектурната изложба Architektur im Ringturm, в която от 1998 до през днешния ден кураторът Адолф Щилер прави най-малко по 3 архитектурни изложения на година. А от 2006 фасадата на високото тяло на постройката се опакова всяко лято от друг актьор, трансформирайки се по този начин за 3 месеца в гигантско арт-платно от над 4000 квадратни метра.
И по този начин стигаме до 2019, когато в края на юни " Рингтурм " беше по едно и също време опакована от българската художничка Даниела Костова с ретроутопичната творба " Мечти за бъдещето ", а в архитектурната изложба беше открита изложбата за Стефка Георгиева.
© "К - вестник за рецензия, диспути и културни удоволствия "
Кадър от изложбата в " Рингтурм "
Коя е Стефка Георгиева?
Стефка Георгиева е едно от лицата на българския архитектурен брутализъм и е проектирала някои от най-впечатляващите здания от втората половина на XX век у нас. В същото време тя е и едно от най-непознатите имена в българската архитектура.
Учила е в Мюнхенската политехника (1942 – 1944), преди Втората международна война да я принуди да се завърне в България. Завършва архитектура в Държавната политехника в София през 1947. Започва работа в " Главпроект " (тогава ЦАПО – Централна архитектурно-проектантска организация) през 1948 и незабавно е въвлечена в " строителството на нова България ". В края на 40-те проектира детски градини, а през 50-те и 60-те – хотели за бурно развиваните по това време черноморски курорти. Още през цялото време тя е част от екипа, който основава курортен комплекс Слънчев бряг под управлението на арх. Никола Николов, поради което получава и Димитровска премия през 1960. От 1973 Стефка Георгиева е началник на ателие в " Главпроект ", където остава до 1981 година. Последната й държавна месторабота е в " Софпроект ".
Въпреки че има дълга кариера като проектиращ проектант (Стефка Георгиева работи интензивно до 1994, което прави над 47 години интензивна архитектурна дейност), тя приключва своите емблематични здания през 60-те и 70-те в границите на едвам 15 години. Сред тях са вила " Магнолия " в " Евксиноград ", покритата тенис зала " София " в Борисовата градина, трите високи дипломатически блока на ул. " Жолио Кюри " в столичния кв. " Изток ", хотелската група " Фрегата " в Слънчев бряг и, несъмнено, хотелът (или Дом 2) в резиденция " Бояна ".
Трябва да бъдат подчертани три неща:
– Стефка Георгиева е де факто немски ученик. Тя е учила 2 години при известния немски проектант Ханс Дьолгаст в Мюнхенската политехника, а това не е за подценяване;
– Стефка Георгиева е притежател на Димитровска премия, освен това я получава много рано и в точния момент. Позиция, която й разрешава да пътува елементарно и освен в Източния блок;
– Стефка Георгиева е била омъжена за един от най-хубавите български конструктори, инж. Левчо Маноилов. Той е бил всекидневен неин съветник и най-вероятният мотор зад смелите градивни решения, които дефинират работите от най-силния й интервал (1960 – 1976).
В резултат тя създава главните правила, които ще станат водещи при проектирането на всички нейни значими здания:
– модулът;
– разумната, естетически издържана структура като основа за разумно формообразуване и спестовна декорация;
– тектоничните заемки от така наречен обичайната българска архитектура (обикновено възрожденска);
– забележимият бетон и " честните " материали като цяло.
Именно отношението към структурата и материалите вършат постройките на Стефка Георгиева искрено бруталистични и толкоз характерни. В трите високи дипломатически блока на ул. " Жолио Кюри " в София, да вземем за пример, тя довежда до прекаленост преекспонирането на структурата – забележимите стоманобетонни греди и колони, които се пресичат на кръст и интерпретират дървената сглобка в обичайна балканска къща от
Възраждането, само че в бруталистичен прочит. В тенис зала " София " цялата комбинация е построена към осемте едри и изявени триъгълни рамки от забележим бетон, които по едно и също време преодоляват сериозното подпорно разстояние, обезпечават нужната височина и основават присъщия контур на постройката. Именно зала " София " е определена за лице на изложбата и участва във всички плакати и рекламни материали към нея.
Тук е моментът да въведем като термин и архитектурния брутализъм – жанр, който умее да разсънва мощна обич и също толкоз мощна ненавист и който сигурно е една от образно най-впечатляващите модификации на следвоенния модернизъм.
Що е то архитектурен брутализъм?
През 50-те години на предишния век първо в Англия, а след това и в други страни набира скорост едно ново и смело архитектурно придвижване, също толкоз смело наречено " нов брутализъм ". Дали името идва от забележимия бетон (béton brut), който бруталистите всеобщо употребяват, дали от това, че брутално отхвърлят статуквото, има малко значение. Бруталистите стачкуват против традиционализма в британското строителството, против дребното обуржоазяване на британската следвоенна архитектура, обременени са от комплексите на войната и руините и се пробват да открият нов, обществено виновен облик за изчерпания типичен модернизъм на Баухаус и CIAM.
Всъщност историята, и то историята на модернизма, играе съществена роля при образуването на брутализма. Той е правоприемник на " героичния " модернизъм, въпреки да му се противопоставя; той е и опит за формулиране на една нова модерност. Бруталистите издигат в идол етиката, моралната проблематика, с която би трябвало да бъде наситена архитектурата. Въстават против самоцелната хармония. Привърженици са на " честните материали ", които оформят облика на постройката с действителните си, неестетизирани в допълнение характерности. Харесват забележимите съоръжения и неприкритата от нищо структура.
Стилът се популяризира всеобщо през 60-те и 70-те години в целия свят и се употребява за всевъзможни потребности. Строят се бруталистични учебни заведения, университети, музеи и жилищни структури, държавни комплекси и представителни административни здания, концертни зали и църкви. Като разследване от прецизния си етически код обаче бруталистите доближават до извънредно присъща хармония, а точно тя трансформира брутализма от яростно придвижване на младите английски архитекти в стилистично направление, което стартира да се повтаря, рециклирайки няколко ефектни, заучени похвати и детайли. Това му печели доста критици и натоварва бруталистичните здания с отчетливо отрицателно публично отношение. Факт е, че и до през днешния ден на всеобщата необятна аудитория й е мъчно да одобри впечатляващо нападателните бетонни статуи на архитектурните бруталисти.
Брутализъм и България
Свикнали сме да одобряваме българската социалистическа архитектура за релативно затворена система, изолирана от непознати въздействия като се изключи тези от политическия център Москва. И това значително е по този начин. Външни въздействия обаче има, освен това освен от формалния " социалистически " център, само че и от голям брой " буржоазен " източници от Западна Европа, Америка и Азия. Често те не идват в точния момент, съвсем в никакъв случай не се ползват в чист тип, само че наличието им е налице.
В България естетиката на брутализма идва, пречупена през локалния подтекст. И точно там някъде, на границата, преди регионализирания, национално преосмислен модернизъм от опит да се трансформира в факсимиле, намираме работите на проектант Стефка Георгиева.
Не би трябвало да забравяме, че Стефка Георгиева е изрично държавен проектант. Все отново, тя не е общоприет архитект, а пожеланият проектант на Пето ръководство на Държавна сигурност по " Безопасност и защита " (УБО), освен това, без да развива особена партийна интензивност. Проектирала е държавни резиденции, частни къщи за членове на Политбюро, представителни жилищни кооперации. Всичко това й разрешава да прави здания във все по-отчетлив " прозападен " жанр с все по-формално цитиране на българската строителна традиция. И макар че нейните здания са тълкувани или като автентичен прочит на същата тази традиция (единственото допустимо пояснение по това време), или са били подложени на критика като самоцелен педантизъм, през днешния ден те остават измежду най-ярките образци за универсалния архитектурен език, който са употребявали архитектите през втората половина на XX век, без значение от коя страна на Желязната завеса са работили. Парадоксално, само че точно събарянето на Берлинската стена и рухването на режима докара до отчетливи разлики в архитектурния език, говорен у нас и в чужбина, и това за повече от десетилетие се трансформира в комплекс, с който към момента се борим.
Защо Стефка и за какво тъкмо в този момент?
В България към момента няма постройка, издигната след 1945, която да има статут на недвижимо културно завещание. А подобен статут заслужават множеството здания на Стефка Георгиева, показани в изложбата във виенския " Рингтурм ".
Азбучна истина е, че сполучливо запазване на културното завещание се случва тогава, когато има построено публично схващане за полезността на обекта. А опазването на архитектурното завещание на ХХ век (и изключително на наследството от по-спорната му втора половина) е надпреварване с времето. Докато разсъждаваме дали имаме задоволително времева отдалеченост, до момента в който се занимаваме с естетически и политически разногласия, доста от постройките от златния интервал на българския следвоенен модернизъм (60-те и 70-те) търпят неудачни реконструкции с топлоизолиран забележим бетон, заменена дограма, нови пристройки и унищожени елементи. Няма значение дали приказваме за ремонта на НДК, за ликвидирания забележим бетон на зала " София " или за санирана металопластика на калкана на някоя детска градина. Въпросът е кой ще изпревари – дали неприятните реконструкции или напъните на тези, които се пробват постепенно да градят публично схващане за полезност.
Ето за какво виенската галерия е значима. Не единствено тъй като демонстрира добре изглеждаща българска архитектура " за експорт ". И освен тъй като сега архитектурният свят преоткрива както архитектурния брутализъм, по този начин и ролята на дамите в архитектурната история и просвета. Важна е най-много, тъй като през Виена в България има късмет да се върне, преоткрита, една забравена, а за доста хора през днешния ден и тотално непозната част от историята на българската архитектура. Сега, за какво още веднъж през чужбина би трябвало да преоткриваме личната си архитектура, е противен въпрос и начало на доста дълъг диалог за професионалното самочувствие, изследователската безпристрастност и историческата мъдрост към нас.
" Дневник " препечатва текста на Анета Василева от " К – Вестник за рецензия, диспути и културни удоволствия " с разрешението на редакцията. Оригиналното заглавие е " Стефка Георгиева и непознатото лице на българския архитектурен брутализъм ", а авторката участва на откриването на изложбата като съавтор в каталога към нея и в ролята си на български архитектурен историк и откривател на архитектурата на XX век.
Изложбата " Стефка Георгиева 1923 – 2004 ", която се откри на 26 юни във виенската изложба " Рингтурм " / Ringturm, е първа най-малко в 3 неща. Това е първата интернационална галерия, отдадена на съответен български проектант. Това е и първата интернационална галерия, отдадена на съответен български проектант – жена. А също и първата интернационална галерия, отдадена на проектант от интервала на социализма у нас.
Това обаче не е първата българска галерия, която се открива в галерията под високата офисна постройка " Рингтурм " на брега на Донау канал във Виена. През 2007 там беше подредена огромната обзорна галерия " България. Архитектурни фрагменти ", която се опита да направи общ обзор на българската архитектура от Възраждането до строителния взрив и премиите " Визар " (с всички опасности от подобен упорит обхват). Куратори и на двете изложения са българката Анета Булант-Каменова, която от дълго време живее и проектира във Виена, и австриецът Адолф Щилер, който провежда архитектурните събития и изложения в галерията към този момент повече от 20 години.
Какво е " Рингтурм "?
За да разберем в какъв подтекст попада новата галерия за проектант Стефка Георгиева във Виена, първо би трябвало да си изясним какво е " Рингтурм ". 73-метровата офисна кула е издигната през 1955 на мястото на постройка, разрушена от бомбардировки по време на Втората международна война. И до през днешния ден това е втората най-висока постройка в границите на виенския " Ринг " след катедралата " Свети Стефан ". Архитектурата на " Рингтурм " е характерен международен растерен модернизъм, а постройката става знак на следвоенното възобновяване на Виена.
" Рингтурм " е и централата на една от най-големите застрахователни компании в Австрия и Европа – Wiener Städtische/Vienna Insurance Group, която развива дейна културна политика, обвързвана със страните, където оперира – главно Австрия и Централна и Източна Европа. Във входното предверие на постройката се намира архитектурната изложба Architektur im Ringturm, в която от 1998 до през днешния ден кураторът Адолф Щилер прави най-малко по 3 архитектурни изложения на година. А от 2006 фасадата на високото тяло на постройката се опакова всяко лято от друг актьор, трансформирайки се по този начин за 3 месеца в гигантско арт-платно от над 4000 квадратни метра.
И по този начин стигаме до 2019, когато в края на юни " Рингтурм " беше по едно и също време опакована от българската художничка Даниела Костова с ретроутопичната творба " Мечти за бъдещето ", а в архитектурната изложба беше открита изложбата за Стефка Георгиева.
© "К - вестник за рецензия, диспути и културни удоволствия "
Кадър от изложбата в " Рингтурм "
Коя е Стефка Георгиева?
Стефка Георгиева е едно от лицата на българския архитектурен брутализъм и е проектирала някои от най-впечатляващите здания от втората половина на XX век у нас. В същото време тя е и едно от най-непознатите имена в българската архитектура.
Учила е в Мюнхенската политехника (1942 – 1944), преди Втората международна война да я принуди да се завърне в България. Завършва архитектура в Държавната политехника в София през 1947. Започва работа в " Главпроект " (тогава ЦАПО – Централна архитектурно-проектантска организация) през 1948 и незабавно е въвлечена в " строителството на нова България ". В края на 40-те проектира детски градини, а през 50-те и 60-те – хотели за бурно развиваните по това време черноморски курорти. Още през цялото време тя е част от екипа, който основава курортен комплекс Слънчев бряг под управлението на арх. Никола Николов, поради което получава и Димитровска премия през 1960. От 1973 Стефка Георгиева е началник на ателие в " Главпроект ", където остава до 1981 година. Последната й държавна месторабота е в " Софпроект ".
Въпреки че има дълга кариера като проектиращ проектант (Стефка Георгиева работи интензивно до 1994, което прави над 47 години интензивна архитектурна дейност), тя приключва своите емблематични здания през 60-те и 70-те в границите на едвам 15 години. Сред тях са вила " Магнолия " в " Евксиноград ", покритата тенис зала " София " в Борисовата градина, трите високи дипломатически блока на ул. " Жолио Кюри " в столичния кв. " Изток ", хотелската група " Фрегата " в Слънчев бряг и, несъмнено, хотелът (или Дом 2) в резиденция " Бояна ".
Трябва да бъдат подчертани три неща:
– Стефка Георгиева е де факто немски ученик. Тя е учила 2 години при известния немски проектант Ханс Дьолгаст в Мюнхенската политехника, а това не е за подценяване;
– Стефка Георгиева е притежател на Димитровска премия, освен това я получава много рано и в точния момент. Позиция, която й разрешава да пътува елементарно и освен в Източния блок;
– Стефка Георгиева е била омъжена за един от най-хубавите български конструктори, инж. Левчо Маноилов. Той е бил всекидневен неин съветник и най-вероятният мотор зад смелите градивни решения, които дефинират работите от най-силния й интервал (1960 – 1976).
В резултат тя създава главните правила, които ще станат водещи при проектирането на всички нейни значими здания:
– модулът;
– разумната, естетически издържана структура като основа за разумно формообразуване и спестовна декорация;
– тектоничните заемки от така наречен обичайната българска архитектура (обикновено възрожденска);
– забележимият бетон и " честните " материали като цяло.
Именно отношението към структурата и материалите вършат постройките на Стефка Георгиева искрено бруталистични и толкоз характерни. В трите високи дипломатически блока на ул. " Жолио Кюри " в София, да вземем за пример, тя довежда до прекаленост преекспонирането на структурата – забележимите стоманобетонни греди и колони, които се пресичат на кръст и интерпретират дървената сглобка в обичайна балканска къща от
Възраждането, само че в бруталистичен прочит. В тенис зала " София " цялата комбинация е построена към осемте едри и изявени триъгълни рамки от забележим бетон, които по едно и също време преодоляват сериозното подпорно разстояние, обезпечават нужната височина и основават присъщия контур на постройката. Именно зала " София " е определена за лице на изложбата и участва във всички плакати и рекламни материали към нея.
Тук е моментът да въведем като термин и архитектурния брутализъм – жанр, който умее да разсънва мощна обич и също толкоз мощна ненавист и който сигурно е една от образно най-впечатляващите модификации на следвоенния модернизъм.
Що е то архитектурен брутализъм?
През 50-те години на предишния век първо в Англия, а след това и в други страни набира скорост едно ново и смело архитектурно придвижване, също толкоз смело наречено " нов брутализъм ". Дали името идва от забележимия бетон (béton brut), който бруталистите всеобщо употребяват, дали от това, че брутално отхвърлят статуквото, има малко значение. Бруталистите стачкуват против традиционализма в британското строителството, против дребното обуржоазяване на британската следвоенна архитектура, обременени са от комплексите на войната и руините и се пробват да открият нов, обществено виновен облик за изчерпания типичен модернизъм на Баухаус и CIAM.
Всъщност историята, и то историята на модернизма, играе съществена роля при образуването на брутализма. Той е правоприемник на " героичния " модернизъм, въпреки да му се противопоставя; той е и опит за формулиране на една нова модерност. Бруталистите издигат в идол етиката, моралната проблематика, с която би трябвало да бъде наситена архитектурата. Въстават против самоцелната хармония. Привърженици са на " честните материали ", които оформят облика на постройката с действителните си, неестетизирани в допълнение характерности. Харесват забележимите съоръжения и неприкритата от нищо структура.
Стилът се популяризира всеобщо през 60-те и 70-те години в целия свят и се употребява за всевъзможни потребности. Строят се бруталистични учебни заведения, университети, музеи и жилищни структури, държавни комплекси и представителни административни здания, концертни зали и църкви. Като разследване от прецизния си етически код обаче бруталистите доближават до извънредно присъща хармония, а точно тя трансформира брутализма от яростно придвижване на младите английски архитекти в стилистично направление, което стартира да се повтаря, рециклирайки няколко ефектни, заучени похвати и детайли. Това му печели доста критици и натоварва бруталистичните здания с отчетливо отрицателно публично отношение. Факт е, че и до през днешния ден на всеобщата необятна аудитория й е мъчно да одобри впечатляващо нападателните бетонни статуи на архитектурните бруталисти.
Брутализъм и България
Свикнали сме да одобряваме българската социалистическа архитектура за релативно затворена система, изолирана от непознати въздействия като се изключи тези от политическия център Москва. И това значително е по този начин. Външни въздействия обаче има, освен това освен от формалния " социалистически " център, само че и от голям брой " буржоазен " източници от Западна Европа, Америка и Азия. Често те не идват в точния момент, съвсем в никакъв случай не се ползват в чист тип, само че наличието им е налице.
В България естетиката на брутализма идва, пречупена през локалния подтекст. И точно там някъде, на границата, преди регионализирания, национално преосмислен модернизъм от опит да се трансформира в факсимиле, намираме работите на проектант Стефка Георгиева.
Не би трябвало да забравяме, че Стефка Георгиева е изрично държавен проектант. Все отново, тя не е общоприет архитект, а пожеланият проектант на Пето ръководство на Държавна сигурност по " Безопасност и защита " (УБО), освен това, без да развива особена партийна интензивност. Проектирала е държавни резиденции, частни къщи за членове на Политбюро, представителни жилищни кооперации. Всичко това й разрешава да прави здания във все по-отчетлив " прозападен " жанр с все по-формално цитиране на българската строителна традиция. И макар че нейните здания са тълкувани или като автентичен прочит на същата тази традиция (единственото допустимо пояснение по това време), или са били подложени на критика като самоцелен педантизъм, през днешния ден те остават измежду най-ярките образци за универсалния архитектурен език, който са употребявали архитектите през втората половина на XX век, без значение от коя страна на Желязната завеса са работили. Парадоксално, само че точно събарянето на Берлинската стена и рухването на режима докара до отчетливи разлики в архитектурния език, говорен у нас и в чужбина, и това за повече от десетилетие се трансформира в комплекс, с който към момента се борим.
Защо Стефка и за какво тъкмо в този момент?
В България към момента няма постройка, издигната след 1945, която да има статут на недвижимо културно завещание. А подобен статут заслужават множеството здания на Стефка Георгиева, показани в изложбата във виенския " Рингтурм ".
Азбучна истина е, че сполучливо запазване на културното завещание се случва тогава, когато има построено публично схващане за полезността на обекта. А опазването на архитектурното завещание на ХХ век (и изключително на наследството от по-спорната му втора половина) е надпреварване с времето. Докато разсъждаваме дали имаме задоволително времева отдалеченост, до момента в който се занимаваме с естетически и политически разногласия, доста от постройките от златния интервал на българския следвоенен модернизъм (60-те и 70-те) търпят неудачни реконструкции с топлоизолиран забележим бетон, заменена дограма, нови пристройки и унищожени елементи. Няма значение дали приказваме за ремонта на НДК, за ликвидирания забележим бетон на зала " София " или за санирана металопластика на калкана на някоя детска градина. Въпросът е кой ще изпревари – дали неприятните реконструкции или напъните на тези, които се пробват постепенно да градят публично схващане за полезност.
Ето за какво виенската галерия е значима. Не единствено тъй като демонстрира добре изглеждаща българска архитектура " за експорт ". И освен тъй като сега архитектурният свят преоткрива както архитектурния брутализъм, по този начин и ролята на дамите в архитектурната история и просвета. Важна е най-много, тъй като през Виена в България има късмет да се върне, преоткрита, една забравена, а за доста хора през днешния ден и тотално непозната част от историята на българската архитектура. Сега, за какво още веднъж през чужбина би трябвало да преоткриваме личната си архитектура, е противен въпрос и начало на доста дълъг диалог за професионалното самочувствие, изследователската безпристрастност и историческата мъдрост към нас.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ