„Господ ме пази“, казва 73-годишната Тамара. Тя е един от

„ Господ ме пази “, споделя 73-годишната Тамара. Тя е един от дребното хора, които са останали в град Константиновка, Източна Украйна.

„ Ако има потребност, Господ ще ме избави. Ако не - прибавя тя с повдигане на плещи - това е, което е. "

Тамара живее в един апартамент през последните 40 години. Синът й, който е наркоман, споделя тя нехайно, е в Русия. Съпругът й умрял от дълго време. Сега са единствено тя и нейната котка.

Константиновка е на 22 километра, на към 13,5 благи западно от град Бахмут, сцена на едни от най-интензивните боеве във войната.

Тамара чака рейс за у дома, седнала на счупена дървена скамейка на площада, който служи и като основна спирка на такситата в града.

В този ден има единствено едно такси с надпис на предното стъкло, предлагащ транспорти до Днепър, на четири часа път с кола на запад, надалеч от фронтовата линия.

От време на време въздухът се раздрусва от далечни детонации.
Бездомни кучета обикалят центъра на площада, търсейки остатъци. През януари, когато бях тук за финален път, те се навъртаха към магазините за сандвичи и кебап. Сега всички магазини са затворени.

На земята до Тамара има пазарска чанта, съдържаща нейната чанта и няколко хранителни артикули. Тя споделя, че не може да оцелее с месечната си пенсия, възлизаща на към петдесет $. Тя го добавя с храна, споделена от бойци, минаващи през града. Когато всичко друго се провали, тя споделя, тя моли.

Тамара носи протрити и мръсни бели маратонки с развързани връзки. Краката й не стигат до земята.

По-рано тази седмица ракети удариха жилищна постройка в Константиновка, убивайки шестима души.

Докато чака рейса, Тамара бързо се прекръства.

Градовете и селата наоколо до боевете са значително изоставени. Докато боевете в Бахмут не престават – борбата продължава повече от седем месеца – съветски снаряди и ракети падат в обитаеми места, надалеч от фронтовите линии.

Това, което минава за естествен живот, тук е минало. Много от прозорците на къщи и жилищни блокове в Константиновка са издухани. Останалите жители заковават найлоново фолио върху рамките на прозорците, с цел да предпазят от студа.

Течащата вода и електричеството в най-хубавия случай са с спирания.

В двора на рушащ се жилищен блок от руската ера, 72-годишната Нина оглежда останките към себе си. Приближаваща ракета удари заслон, раздробявайки дървета, хвърляйки накърнени железни листове във всички направления, разпръсквайки шрапнели по близките стени.

„ В последния мирис съм на оцеляване “, въздъхва тя. „ На ръба съм да нуждая се от психиатър. “

Това, което я поддържа рационална, споделя тя, са нейните квартиранти – пет кучета и две котки.

„ На пазара ми споделят, че би трябвало да се храня сама, а не котките и кучетата си “, споделя тя и усмивка плъзва по набръчканото й лице.

Докато беседваме, друга стара жена в изцапано зимно палто се промъква, влачейки вързоп клончета, с цел да отоплява дома си.

Зловещо железно скърцане отеква в двора, до момента в който младо момиче, може би на 10 или 11 години, се люлее на ръждясала люлка. Лицето й е празно. Повече от половин час тя върви напред-назад, напред-назад, напред-назад.

Малко след началото на войната преди повече от година украинските управляващи приканиха жителите на общности наоколо до най-тежките борби да се изтеглят на по-безопасно място.

Мнозина се вслушаха в апела, само че постоянно възрастните, немощните и бедните упорстват да останат. И колкото и да се пробват да убедят неуверените, държавното управление няма работна мощ и запаси, с цел да ги изгони принудително.

В град Сиверск, североизточно от Бахмут, съвсем нито една постройка не е останала неповредена. На основния път идващите артилерийски снаряди са оставили зейнали дупки, в този момент цялостни с вода.

На входа на жилищен блок Валентина и нейната съседка, също на име Нина, дишат малко чист въздух. Не обръщат внимание на паркирания до постройката против тях бронетранспортьор от руско време.

Всяка вечер, а постоянно и съвсем всеки ден, Нина и Валентина би трябвало да се скупчат в мазето си, което служи и като бомбоубежище. Съпругът на Нина е неработоспособен и в никакъв случай не излиза от мазето.

Тук няма течаща вода, няма електричество, няма интернет, тъй че мобилен сигнал. Намерих единствено един дребен магазин отворен.

Валентина се бори да огледа от положителната страна. „ Добре е “, дава отговор тя със мощен, убеден глас, когато я запитвам по какъв начин е. „ Търпим всичко! “

„ Какво усещаме? “ – дава отговор Нина с трептящ глас. „ Болка. болежка. Когато видиш нещо унищожено, плачеш. Ние плачем. Ние плачем.”

Маската на Валентина пада, тя кима и очите й се пълнят със сълзи.