Алън Уотс е познат като интерпретатор на Дзен будизма в

Алън Уотс е прочут като тълковник на Дзен будизма в западното общество и по-специално на индийската и китайската философия. Автор е на 20 огромни труда върху философията и логиката на психиката на религията, което му печели репутацията на един от най-влиятелните философи на 20-ти век.

Вярвам, че в случай че сме почтени със себе си, най-значителният въпрос, който ни занимава на света е „ Кой съм аз? “. Какво мислите, какво чувствате, когато кажете думата „ Аз “? „ Аз “, „ себе си “. Не мисля, че съществува по-пленително занятие от това, заради своята тайнственост и  неуловимост. Защото това, което сте, вашето съкровено създание, ви бяга по-същия метод, по който не можете да видите личните си очи, без да употребявате огледало, не можете да захапете личните си зъби, не можете да вкусите личния си език и не можете да докоснете върха на пръста си със същия пръст. Ето за какво постоянно го има детайлът на дълбока тайнственост в казуса „ Кой съм аз? “

Много е забавно по какъв начин използваме думата „ Аз “, когато просто се придържаме към ежедневната тирада. Не е признато да споделяме: „ Аз съм тяло “, а споделяме: „ Имам тяло “; не споделяме: „ Бия сърцето си “, по същия метод, по който споделяме: „ Аз ходя “, „ Аз мисля “, „ Аз споделям “. Казваме, че сърцето ни единствено бие и това няма доста общо с „ аз “-а. С други думи, не свързваме „ аз “, „ аз, самият “ като идентични с целия си физиологичен организъм. Свързваме го с нещо вътрешно и множеството хора от западното общество локализират егото си в главите си. Те са някъде сред очите си, сред ушите си, като множеството от тях се олюляват сред тези насочни точки.

Когато да вземем за пример китайците и японците локализират центъра на „ аз “-а си, те показват гръдния си панер. Някои хора показват слънчевия сплит, само че болшинството от нас показват мястото сред очите и ушите, като че ли някъде вътре в черепа имаме малко дребосъче, което има слушалки, през които получава известия от ушите ни, има екран пред себе си, от който приема информацията от очите ни, както и разнообразни електроди, които се намират на всички места към тялото ни, които му дават сигнали от ръцете ни, от кожата ни. Това дребосъче има надзорен панел пред себе си с всевъзможни копчета и бутончета, посредством които управлява тялото, само че то не е част от него, тъй като аз съм този, който управлява волевите дейности, а неволевите дейности на тялото просто ми се случват. Подмятан съм по всички страни от тях, само че в известна степен и аз мога да подхвърлям тялото си на където си желая.

Забележете метода, по който децата, повлияни от нашата културна среда, задават въпроси: „ Мамо, аз кой щях да съм, в случай че татко ми беше някой различен? “ Детето е приело концепцията, че майка му и татко му са му дали тяло, в което то е натикано в избран миг. Това демонстрира, че живеем с концепцията, че сме душа, духовна есенция от някакъв тип, заключена в тяло, от което следим света на открито като непознат за нас. От там нататък ние се „ сблъскваме с действителността “, „ изправяме се пред обстоятелствата “. Изразяваме се по този начин, като че ли сме пристигнали на този свят, като цялата психика, която сме е някакво островче схващане, заключено в торба кожа. От нея следим света, който е безусловно непознат за нас, с чувството, че това, което е „ отвън мен, не е мен “.

Това построява фундаментално чувство за неприязън и отчуждение сред нас и така наречен „ външен свят “. От там се стартира и желанието ни да „ подчиним природата “, да „ завладеем космоса “, озовавайки се посред нещо като полесражение, воювайки със света, който е отвън нас.

Абсурд е да твърдим, че сме пристигнали НА този свят. Не сме. Ние сме пристигнали ОТ света. Да предположим, че светът е дърво. Какво сте вие? Листата по клоните или птици, инцидентно кацнали на остаряло мъртво дърво? Всичко, което знаем за живите организми от позиция на науката, ни споделя, че ние „ израстваме “ ОТ света. Че всички ние можем да се назовем „ симпоми “ на положението на вселената като цяло. Но това не е част от общоприетото мислене.

Западният човек, в продължение на доста епохи, е под въздействието на два огромни мита – огромни хрумвания, посредством които човек се пробва да си изясни смисъла на света. Първият е да се гледа на света като на артикул – като масата на дърводелеца или гърнето, направено от грънчаря. В Генезис се изяснява по какъв начин индивидът е фигура, направена от тиня от всемогъщия господ, който му вдъхнал живот. Така че цялата западна мисъл е повлияна от концепцията, че всички неща, всички събития, всички хора, всички планини, всички звезди, всички цветя, всички скакалци, всички червеи, всичко това са артикули. И те са били направени, по тази причина е и обикновено за западното дете да попита майка си: „ Как се вършат бебетата? “ или „ Как съм изработен? “  Това би бил изкуствен въпрос за китайско дете, защото китайците не мислят за природата, като за нещо направено, а за нещо, което пораства и се развива, а тези два процеса са напълно разнообразни. Когато правиш нещо, ти го сглобяваш, свързваш елементи, или издълбаваш фигура от дърво или камък, работиш извън във вътрешността. Но когато наблюдаваш по какъв начин нещо пораства – това е безусловно противоположен развой – то се уголемява от вътрешната страна, последователно се усложнява, уголемява се на открито, като разцъфващата пъпка, като семенцето, превръщащо се в растение.

Но в нашето мислене е заложена концепцията, че светът е артикул, изработен и подложен тук от небесен проектант, дърводелец, създател, който е наясно по какъв начин се вършат тези неща. В известната теология, господ е уредникът, който знае всичко и един ден като отидем при него, ще ни го изясни. През цялото време сме следени от всевечен арбитър. Навсякъде е божието око, което те следи и съди и ти в никакъв случай не си самичък, остарелият благородник те гледа строго и усърдно си записва всичко в черно тефтерче.

Тази доктрина му е пристигнала допълнително на западния човек, защото е потисническа. И той я замества с нов мит – за изцяло механичната галактика. Измислен е в края на 18-ти век, става извънредно съвременен през целия 19-ти, с цел да се трансформира в нормалното мислене през днешния ден. Много малко хора през днешния ден в действителност имат вяра в господ, даже и тези, които споделят, че имат вяра, те единствено се надяват да има господ, а в действителност нямат религия в него. Ще им се да има подобен, само че концепцията за остарелия космат благородник, към този момент не е правдоподобна. И не тъй като някой го е потвърдил, а тъй като някак си не се връзва с необятната безконечност на галактиките и голямата в светлинни години отдалеченост сред тях.

И това се трансформира в мода. И не е нищо повече от мода. Вярването, че вселената е инцидентна, глупава, а интелигентността, полезностите, любовта и възприятията се намират само на върха на човешкия епидермис, и отвън това, нещата са просто безредни, безсмислени, взаимоотношение на слепи сили. Вярването, че коренът на съществуването е силата, а тази сила е сляпа и тотално глупава, а нашата просветеност е злополучен случай от някакъв чудноват номер на еволюцията. Случило се е инцидентно да бъдем чувствителни и рационални същества, повече или по-малко рационални, и това е било някаква неточност, тъй като – ето ни нас във Вселена, която няма нищо общо с нас. Тя нито споделя ползите ни, нито я е грижа за нас и ние сме просто космически случай и единственият ни късмет е да победим и подчиним тази ирационална галактика. Да я завладеем, да я управляваме.

Всичко това е безусловно идиотско. От една страна имате мита за остарелия благородник, който прави каквото желае с вас съгласно волята си, въпреки това имате мита, че действителността не има никаква просветеност изобщо. Е, това най-малко ще ви отърве от дъртото чучело в небесата. В подмяна на концепцията за свят, който е безусловно малоумен.

В тези хрумвания няма никакъв смисъл. Особено във втората. Защото няма по какъв начин да произлезе образован организъм, какъвто е човешкото създание, от неинтелигентна галактика.  В Новият завет се споделя, че смокините не порастват от репи, нито гроздето от шипки, и това важи за света. Не може да намериш образован организъм да живее в неинтелигентна среда. Ако има дърво в градината и всяко лято то създава ябълки, го назоваваме ябълково дърво, защото дава ябълки. Това е, което прави. Ето ви и Слънчева система в вселена, в която най-малко една от планетите създава хора. По същия метод по който ябълковото дърво дава ябълки. Може би преди два милиона години, някой е пристигнал от друга вселена на галактически транспортен съд, погледнал е към Слънчевата система, повдигнал е плещи и си е споделили: „ нищо друго, с изключение на скали “ и си е тръгнал. Малко по-късно, да вземем за пример два милиона години по-късно, отново е наминал, погледнал е още веднъж и си е споделил: „ О, извинете, мислех, че това единствено скали, само че то създава хора. Живо е в последна сметка, и прави нещо разумно “.

Защото, разбирате ли, ние растем от този свят по същия метод, по който ябълките порастват от дървото. Ако еволюцията значи нещо – значи това!

Но е доста забавно по какъв начин го извъртаме. Казваме – първоначално не е имало нищо друго с изключение на газове и скали. След което се е случило да възникне интелигентността, като някаква мухъл или плесен по повърхността на всичко това. И започваме да разсъждаваме по метод, който откъсва интелигентността от камъните. Но по скалите един ден се е появил живот, хора са ги изкачвали, единствено въпрос на време е, също както е въпрос на време жълъдът да се трансформира в дъб, защото носи този капацитет в себе си. Скалите не са мъртви.

Въпросът е по какъв начин желаете да гледате на света – в случай че желаете да го принизите, за вас е единствено доста геология, нелепост, и някак си се е случило нещата да се изродят и да се появи схващане. Тази позиция възприемаш, когато се опитваш да убедиш другите, че си готин, че си реалист, че разчиташ на обстоятелствата и не се влияеш от фантасмагории. Дори в интелектуалния свят има фешън трендове.

От друга страна, в случай че се чувстваш благосклонен към вселената, заявяваш, че да, скалите са схващане, само че доста примитивна форма на схващане. По същия метод, по който, когато почукате кристала, той звъни, вие отговаряте на цветове, звуци, хрумвания, мисли. Просто едното е по-примитивно от другото.

Винаги се пробвам научно да обясня, че когато изследваме индивида или който и да е организъм, чувството ни за себе си като изолирани същества, заключени в торба кожа, е илюзия. Абсолютно откачено е, тъй като когато описваш човешкото държание или това на мишката, плъха, пилето или на който и да било, разбирате, че в случай че желаете да опишете държанието правилно, се постанова също да опишете държанието на средата му. Ако ходя и вие желаете да опишете акта на моето ходене, не можете да пропуснете пода, върху който ходя. Ако се опитате да го извършите, ще описвате вървенето на някой, който си мята краката в празно пространство. Така че, с цел да опишете вървенето ми, би трябвало да опишете мястото, в което ме виждате. Не можете да ме видите, без да видите и заобикалящата ме среда – това, което е зад мен. Ако аз съм единствено до границите на моята кожа, вие въобще няма да можете да ме видите.

Най-важното нещо, което би трябвало да знаете, с цел да разберете най-дълбоките метафизични секрети е, че всяко на открито си има вътре и всяко вътре има своето на открито. И въпреки да са разнообразни, вървят дружно.

Снимки: hs.fi, lifehack.org