3 значителни момента в историята на танците
1. Tрадиция?
Елегантният валс, прочут ни с изискаността си, поражда в действителност в края на 18 век като многолюден селски танц. Въпреки че е мощно известен бален танц през днешния ден, той не постоянно се е считал за подходящ; когато валсът, в който мъжете и дамите през съвсем цялото време са в близък контакт, се появява за първи път измежду обществото през Регентския интервал във Англия, гледката на танцьори, стиснали се един различен в ръцете си, кара мнозина да осъдят немския танц като блудствен.
Балното танго, еволюира от малко по-интимното аржентинско танго – танц, който се появява в кварталите на работническата класа в Аржентина и Уругвай в края на 19 век. С бързите си придвижвания между партньорите той постоянно е оприличаван на съблазняване сред куртизанка и гаучо (аржентински конник). Даниел Тренър, преподавател по танго, който изнася лекции по историята на танца, споделя по какъв начин в началото тангото е танцувано от двойки мъже, които упражняват дружно, „ с цел да могат да впечатлят една жена, когато му пристигна времето “.
„ Еротичният детайл, който прави тангото друго от другите танци, е да поставите крайници си сред краката на колегата “, споделя Тренър. „ Тангото е техният метод да изразят това, което биха желали да вършат с девойките, само че не можеха да го създадат. “
Танците от дълго време са обвързани с разнообразни морални вярвания. Джон Калвин, френски модернизатор от 16 век, жигосва танцуването като „ подбудителство към блудничество “. А по-късно Уилям Прин, изтъкнат пуритан в средата на 17 век, написа Histriomastix (1632) – гневна рецензия против доста неща, които смята за греховни; те включват: дълга коса, спектакъл, Коледа и танците.
Прин подлага на критика и британската традиция да танцува към Майското дърво, потвърждавайки, че много добри и млади мъже и дами са отишли „ да танцуват по дяволите “, тъй като са взели участие в тази активност.
Чарлстон поражда през 20-те години в Америка и символизира джаз епохата. Той постоянно се асоциира със свободни жени с подстригана коса, къси поли и сякаш по-блед морал, а придвижванията са френетични, с доста премятания на въпросните дами. Танцът с две думи е съставлява протест и загуба на задръжки.
Следвайки нововъведенията в чарлстона, суингът експлодират през 30-те и 40-те години с известни разклонения като джайв, линди хоп и джитърбъг. Последното е изключително абсурден танц, защото „ джитър “ постоянно се употребява в джаз културата като диалект за някой, привързан към алкохола. Популяризирани в Европа от американските въоръжени сили по време на Втората международна война, доста от тези танци произлизат най-вече от афроамериканските джаз клубове в региони като Харлем, Ню Йорк.
Американският просветител и публицист Дан Гилбърт през 1942 година осъжда суинга като „ умислен в пъкъла и роден в обществения дом “.
Във кино лентата на Сидни Полак от 1969 г. „ They Shoot Horses, Don’t They? “ се демонстрира призрачен танцов маратон от ерата на Голямата меланхолия, в който няколко участници се състезават кой ще танцува най-дълго, до момента в който не изпопадат мъртви. Може би необикновен сюжет, само че същинските танцови маратони, които въодушевяват кино лентата, са същински и изтощителни.
Изключително известни през 1920 година в Америка, тези надпревари са героизъм на издръжливост; първият известен победител в такова съревнование е Алма Къмингс през 1923 година, която танцува в балната зала Audubon в Ню Йорк в продължение на 27 поредни часа, с шест разнообразни колегата. В преследване на непрестанно възходящите парични награди – някои стигат и до 5000 $ – двойките стоят и се люлеят часове наред, гледани от аудитория, която пък преследва развлечение в ерата на Депресията.
Скоро обаче е изразена угриженост за близкия физически контакт, изискван от двойките, а има и свидетелства за състезатели, които получават халюцинации от безсилие и припадат на дансинга. Много събития имат на място лекарски екип, който да се оправя с припадащите танцьори или пострадвания.
През февруари 1932 година длъжностни лица във Вашингтон не разрешават танцовите маратони или „ всевъзможни танци или надпревари, в които обещано лице ще взе участие повече от общо 12 часа в поредни 24 часа “ като след това забраната се приема от още градове и щати, с претекста, че са нездравословни за здравето.
Един публицист от The Washington Post стига до заключението, че събитието е нездравословно още през 1910 г.: „ Маратонният танц е най-новата форма, която изродява виновните хора в дребните и огромните градове, написа създателят. „ Битките за премия са наказани и неразрешени в доста градове – да вземем за пример, боевете с петли и с бикове. Маратонните танци обаче не престават да се провеждат безпроблемно. “
В последна сметка историята демонстрира, че танците могат да бъдат смъртоносни…
