За особеностите на българския нрав, с думите на известния наш

За особеностите на българския манталитет, с думите на известния наш държавник и създател в периодическия щемпел от началото на предишния век, назаем от публикацията му „ Половата затвореност на българина като основа на неговия темперамент ” 

(Стефан Гидиков)

Лесно е да се разбере за какво българинът е прозорлив, спестовен и прекомерно реалист. И за какво е огромен рационалист: всичко желае да подведе под разумни уравнения, да го смели с мозъка си и да бъде интелектуално явен и сигурен върху действителността. Той е отличен математик, инженер, монтьор, естественик, само че като художник, актьор, музикален гений, стихотворец, книжовник и мъдрец като че ли не му доближава, даже в мощно надарените прояви, необятният размах на това замайващо ентусиазъм и просветление, което блика нестеснено и мощно от дълбочините на необмислено унесената душа. В най-поетичните си мечти, в най-фантастичните си видения, в най-романтичните си увлечения вродената му и първична затвореност работи като разхладителен и въздържащ фактор и не му разрешава да отскочи доста високо.

Българският натурализъм е прекомерно приземи и в същото време (или по-добре – таман затова) прекомерно доверчив. Когато българинът каже: това е действително, позитивно, факт, а изключително „ позитивен факт “, той има убеденост, че има отсреща си нещо, което е с явна и безспорна доказаност и не търпи несъгласие. На неговото схващане надтежава непосредствената брутална сетивност и тя му се постанова като само научно доловима и неопровержима истина. Липсва му интуицията за двусмисленото, неопределеното, преливното и неуловимото, което не може да се пипне, отграничи, фиксира и мери, само че е непрекъснато в процеса на разрастващите се събития и изкълчва изчисленията и предвижданията. От това произтичат наивност, дребнавост и принципност в схващанията и разбиранията и те в комплицирания публичен, политически и интернационален живот ни доведоха до недомислия, неточности и произшествия.

Българинът се вчепква доста елементарно в внезапните и отсечени формули, в опростотворените до глупост тези, в отчетливо разголените и разграничени обекти, гдето увереността на неговия недоверчив разум може да си отдъхне сигурно. Сложното и неопределеното му вдъхва боязън, колкото и да е съблазнително. Всичко, което изисква от него дълго душевно напрежение, огромна еластичност и комплицирана пригодливост, с цел да го разбере, усвои или отблъсне, сформира за него загадъчна и рискова област, в която не е убеден за силите си. Той се стреми да бъде начисто с непосредствените данни на средата и битието си, с това, което сформира реалистичното му възприятие за здрава и явна опора на живот. Всичко това, което го мами като сексапил и екзалтираност и му дава обещание безкрайни хоризонти на превъзходни, само че неопределени миражи, го кара да се свива в себе си и да се затваря още по-плътно в тесните рамки на всекидневните си навици.

Свитият човек не е самоуверен, няма необятен размах нито в копнежите, нито в замислите си. Той не рискува до дъно, не рискува на неуспеха. Най-малките спънки го карат да се отдръпва внимателно и отначало да захваща отново изначало. Тази стремглава непримиримост в дребните достижения и опасности, без необятен взор в общото развиване на нещата сформира така наречената дребнавост и е пригодна за столетия на безшумно стопанско и обществено битие, само че е напълно безсилна при огромните завои на историята, гдето всичко открито се разклаща и обърква.

Който се затваря в черупката си от боязън да се впусне в безбрежното море на опциите, той създава в себе си индивидуализмът, от жилаво и настойчиво в действителност естество, само че който не мери прекомерно високо и няма великодушния и мощен жест на огромните подвизи. Същевременно в свитата и честолюбива душа на подобен тесногръд и затворен в себе си индивидуалист се подхранва черна злоба и злопаметност към непознати триумфи: щом не можем да се издигнем по-високо, дано съборим ония, които са се издигнали и желаят да ни затъмнят.

Свитостта и скритостта вървят паралелно. Успоредно с тях върви и тая съсредоточена, напрегната сила, подготвена за битка, за нахлуване, за отпор, само че най-вече за противопоставяне от твърдоглавост, от дебелоглав, с цел да отмъсти на другите за своята недоволна, свита и скрита душа. Погледнете единствено в конгреси и конференции тия опнати, здрави и набити лица, постоянно със подписани вежди, с взор мрачен, начумерен, деятелен, който те наподобява съмнително и във всеки човек търси зложелател, с цел да се нахвърли, една странна подготвеност да открие фронт наляво и надясно, само че така някак си потайно, като от засада. В осъществение на своите задания, в отбрана и битка за своето самолюбие, даже в догонването на възвишени и всемирен хрумвания свитият и прикрит човек избира и е мощен в единичните, подземните, тайните дейности и действия, а отбягва непохватно ония, в които се изисква да издържи умерено и продължително обществено съревнование, изложено на всички погледи и преценки. Колкото самонадеян и непреклонен в тесния кръг на своите връзки със съселяни, съграждани и сънародници, толкоз сбитият и скритият издребнява в намалено самочувствие пред непознати хора и измежду непознати положения.

Въобще българинът няма жест, той се свени да даде искра и шир на своето съществуване, да се изяви самонадеяно, гордо, охолно. Често пъти чужденците повече го ценят, в сравнение с той самичък себе си. Той има принизено самочувство и в никоя интернационална конференция не блещи. Понякога дори се унижава повече, в сравнение с действителното състояние изисква. При подписването на позорния Ньойски контракт нашите делегати („ парламентарните тигри “) не откриха в душата си храброст най-малко за един политически жест на митинг. Който се стеснява за себе си, той се стеснява и при отбраната на своя личен народ. Бием се като лъвове, а в конференции и конгреси се трансформираме в мишки.

Колко сме сприхави и нетолерантни между тях, в тесния кръг на нашите вътрешни разправии, толкоз сме „ хрисими “ и скромни измежду чужденците и към чужденците. Нашата огромна приемливост към другите народности е учредена на известна вродена добрина, а също и на тая податливост на свитата душа да има принизено схващане за личното си достолепие.

Ние сме народ, който най-вече се самоосмива и самокритикува и минимум цени своето. Понякога даже се червим за нашите най-хубави и способни хора, за същинските наши добродетели, за най-светлите страници от нашата история. Българинът няма пиетет, почитание и страхопочитание към кумири и великани, изключително към своите първи хора, към своето минало и към полезностите, които вековете са ни завещали. Който няма религия и почитание към себе си, той е податлив да сведе всичко в близост си в тинята на присмеха, клеветата и обезценението, с цел да оправдае своето лично изтощение и принижение.

Скритият и сгънат човек не го бива за пазарлъци, за дълги и сложни изчаквания резултатите на една битка, на едно съревнование, гдето би трябвало да прояви най-голяма душевна еластичност и устойчивост. Затуй сме неприятни търговци и още по-лоши дипломати. Свитият и прикрит човек е непосредствен, бърз, отсечен, желае или всичко, или нищо и за един момент може да провали напъните на цели генерации. Той е незаместим воин, когато, обладан от безкористна и възвишена, само че едностранна концепция, се вплете в някой героизъм, гдето е заложена единствено неговата персонална храброст и непосреден риск. Там той демонстрира удивителна героизъм и може да се жертва, без да му мигне око. Но тоя отличен воин на засадата, на конспирацията, на протеста, на атентатите, на тъмните и кървави вакханалии, отрупани със съблазнителното и обаятелно рухо на революцията и терора, губи незабавно героизъм и хладнокръвие, щом го изправиш на зелената маса да отстоява пред културни хора своите хрумвания и тежнения или дилемите на своя народ. Там принижението, малодушието, даже раболепието като последица от вродената затвореност на душата вземат връх.

От „ Половата затвореност на българина като основа на неговия темперамент ”, 1934, сп. „ Философски обзор ”