Чувството за семейна общност се ражда в малките истории, разказани между нас
Всяка година на рождения ми ден майка ми звъни рано сутринта и ми споделя за деня, в който съм се родила. За бурята, която провалила концерта на „ Смоуки ” и по какъв начин къщата се озовала, цялостна с разочаровани, пийнали мъже, приятелите на татко ми, и една раждаща жена, която сe чудела кое по-напред да стори. Всяка година чувам тази история, знам я наизуст, само че в никакъв случай не ми омръзва и гласът на мама постоянно трепери, към този момент 32 години.
Моите деца обожават да слушат от бабите и дядовците си истории за нашето детство, а и на тях като че ли не им омръзва да ги разправят, с все по-пикантни детайлности. Разказите от баба на внуче, от татко на наследник, от далечните и околните родственици са невидимата тъкан, която ни прави семейство, жанр. Знание, което получаваш вечер на заспиване, на празничната маса или когато просто вършим нещо дружно. Знание, което ти споделя кой си и от къде идваш. Как тези преди теб са оформили живота ти в този момент, какъв е бил техният живот.
“Разкази за война, женитба, крадене на булки и мъчно родени деца – по-добри от всяка написана приказка, по-важни от всяка алегория и вековна мъдрост. Разкази, от които блика живот. ”
Не всеки има шанса да има огромно семейство с доста родственици или с повече от две генерации. Или, в случай че го има, дали го прави оценка? Живеем отделени, виждаме се рядко, езиците, на които приказваме, към този момент ни отдалечават. Границите сред поколенията са все по-дълбоки, само че тази връзка продължава да ни липсва и да ни тегли вътрешно към някакъв корен, който да припознаем. Защо споделяме толкоз доста притчи и митове от целия свят в обществените мрежи, картинки с дзен цитати или от Ошо, Руми, Ганди – това е повикът ни към духовно семейство, към център на душата ни.
Вместо към тях, дано се обърнем към нашето лично семейство.
Възрастните хора вършат една доста огромна неточност в опита си да намерят път към младите генерации: не поглеждат от тяхната позиция. Историите им от време на време звучат архаично, назидателно, прекомерно морално, което като се изключи че отблъсква, демонстрира, че духът им е стар, че гледат на живота като нещо ясно, задоволително, приключено. Но това не е по този начин: Животът се трансформира и тъкмо децата са методът да се променяме и ние по отношение на него. Затова – дано отворим очите си и да не бързаме да махаме с лека ръка: „ Едно време ние – ехее! А днешните млади... ”
Затова погледът от гледната точка на децата, постоянно има резултат те да слушат и възприемат нашите истории, да ги припознават и като свои, а освен като част от предишното. Наблюдавайте децата, какво се случва с тях, и свързвайте вашите истории с техния живот, като пренебрегвате разликите поради годините, а се концентрирайте върху главното, което ще „ проговори ” и на тях.
Добрите планове са в основата. Защо другояче да описваме нещо, в случай че то не е да помогне, да развесели или да разкрие непозната част от фамилната история. Ако виждаме, че тинейджърът страда, то тематиките нормално са две – обич или другари, белким тези тематики не са вълнували и нас? Ако виждаме, че е подтиснат, може би имаме някоя хумореска за него, която да го разсее. Семейните сбирки на Коледа или Великден са идеални, в кръга на доброжелателната смешка, да се разкрият пикантни детайлности за някой член на фамилията и всички да се посмеем дружно. Случки, които за разказвани от егоцентризъм, за наставление или за самовъзвеличаване не са забавни и мощно отблъскват който и да е слушател.
Винаги с възприятие за самоирония. Възрастните, които се вземат прекомерно на съществено, считат, че са видели и претърпели всичко и това ги е качило на прекомерно висока камбанария, не могат да стигнат до децата си. Подрастващите изключително са чувствителни към престижите и желаят да бъдат независими. Самомнителната мъдрост няма да ги притегли, даже в противен случай, те желаят сами да стигат до истините си. Но възрастен, който се майтапи със себе си, който признава, че има недостатъци и е правил неточности, и въпреки всичко - се е отърсил и е траял нататък, е образец, който може да бъде следван, тъкмо тъй като е наличен за техния витален опит.
Ако сме в другата позиция – на търсещи историите, търсещи своя фамилен корен и мъдрост, на която да се облегнем, постоянно сме в обстановка, в която не знаем по какъв начин да попитаме, да разположим по-възрастните. Те все бързат или са се отдръпнали толкоз обратно в предишното, че стават недосегаеми за нас.
Кои въпроси са едно положително начало:
Какъв беше като дребен? Кой ти беше обичаният преподавател? Какво беше твоето учебно заведение? – нещата от всекидневието
Как се срещна с дядо? Каква беше сватбата ви? Само него ли си обичала през целия си живот? – нещата за любовта
Как празнувахте Коледа, мама като беше дребна? Какво дете беше тя? Кога доста те е ядосала? – за нашите родители.
Винаги можем да стартираме от неутрални тематики за обществото, традициите, порядките и да преминем към персоналните. Хубаво би било да записваме историите, да вършим тези дребни карти на нашето семейство, които ни белязват и през нашия живот, да създадем родословие. Разплитането на остаряла преживелица, някоя мистерия или тръгването по следите на забавна персона от рода може да е началото на освен това от приятна вечер. Нека не изпуснем да зададем тези въпроси, тъй като никой не знае какъв брой дълго сме на тази земя.
В фамилията всички сме страни и всички сме медиатори един на различен. Стига да имаме предпочитание и вътрешната потребност да завъртаме колелото на поколенията си, да усещаме приемствеността и грижата, да разпространяваме любовта. Защото тя е цвете, за което всеки поотделно би трябвало да се погрижи, само че когато го вършим дружно – то прераства в градина.
Моите деца обожават да слушат от бабите и дядовците си истории за нашето детство, а и на тях като че ли не им омръзва да ги разправят, с все по-пикантни детайлности. Разказите от баба на внуче, от татко на наследник, от далечните и околните родственици са невидимата тъкан, която ни прави семейство, жанр. Знание, което получаваш вечер на заспиване, на празничната маса или когато просто вършим нещо дружно. Знание, което ти споделя кой си и от къде идваш. Как тези преди теб са оформили живота ти в този момент, какъв е бил техният живот.
“Разкази за война, женитба, крадене на булки и мъчно родени деца – по-добри от всяка написана приказка, по-важни от всяка алегория и вековна мъдрост. Разкази, от които блика живот. ”
Не всеки има шанса да има огромно семейство с доста родственици или с повече от две генерации. Или, в случай че го има, дали го прави оценка? Живеем отделени, виждаме се рядко, езиците, на които приказваме, към този момент ни отдалечават. Границите сред поколенията са все по-дълбоки, само че тази връзка продължава да ни липсва и да ни тегли вътрешно към някакъв корен, който да припознаем. Защо споделяме толкоз доста притчи и митове от целия свят в обществените мрежи, картинки с дзен цитати или от Ошо, Руми, Ганди – това е повикът ни към духовно семейство, към център на душата ни.
Вместо към тях, дано се обърнем към нашето лично семейство.
Възрастните хора вършат една доста огромна неточност в опита си да намерят път към младите генерации: не поглеждат от тяхната позиция. Историите им от време на време звучат архаично, назидателно, прекомерно морално, което като се изключи че отблъсква, демонстрира, че духът им е стар, че гледат на живота като нещо ясно, задоволително, приключено. Но това не е по този начин: Животът се трансформира и тъкмо децата са методът да се променяме и ние по отношение на него. Затова – дано отворим очите си и да не бързаме да махаме с лека ръка: „ Едно време ние – ехее! А днешните млади... ”
Затова погледът от гледната точка на децата, постоянно има резултат те да слушат и възприемат нашите истории, да ги припознават и като свои, а освен като част от предишното. Наблюдавайте децата, какво се случва с тях, и свързвайте вашите истории с техния живот, като пренебрегвате разликите поради годините, а се концентрирайте върху главното, което ще „ проговори ” и на тях.
Добрите планове са в основата. Защо другояче да описваме нещо, в случай че то не е да помогне, да развесели или да разкрие непозната част от фамилната история. Ако виждаме, че тинейджърът страда, то тематиките нормално са две – обич или другари, белким тези тематики не са вълнували и нас? Ако виждаме, че е подтиснат, може би имаме някоя хумореска за него, която да го разсее. Семейните сбирки на Коледа или Великден са идеални, в кръга на доброжелателната смешка, да се разкрият пикантни детайлности за някой член на фамилията и всички да се посмеем дружно. Случки, които за разказвани от егоцентризъм, за наставление или за самовъзвеличаване не са забавни и мощно отблъскват който и да е слушател.
Винаги с възприятие за самоирония. Възрастните, които се вземат прекомерно на съществено, считат, че са видели и претърпели всичко и това ги е качило на прекомерно висока камбанария, не могат да стигнат до децата си. Подрастващите изключително са чувствителни към престижите и желаят да бъдат независими. Самомнителната мъдрост няма да ги притегли, даже в противен случай, те желаят сами да стигат до истините си. Но възрастен, който се майтапи със себе си, който признава, че има недостатъци и е правил неточности, и въпреки всичко - се е отърсил и е траял нататък, е образец, който може да бъде следван, тъкмо тъй като е наличен за техния витален опит.
Ако сме в другата позиция – на търсещи историите, търсещи своя фамилен корен и мъдрост, на която да се облегнем, постоянно сме в обстановка, в която не знаем по какъв начин да попитаме, да разположим по-възрастните. Те все бързат или са се отдръпнали толкоз обратно в предишното, че стават недосегаеми за нас.
Кои въпроси са едно положително начало:
Какъв беше като дребен? Кой ти беше обичаният преподавател? Какво беше твоето учебно заведение? – нещата от всекидневието Как се срещна с дядо? Каква беше сватбата ви? Само него ли си обичала през целия си живот? – нещата за любовта Как празнувахте Коледа, мама като беше дребна? Какво дете беше тя? Кога доста те е ядосала? – за нашите родители. Винаги можем да стартираме от неутрални тематики за обществото, традициите, порядките и да преминем към персоналните. Хубаво би било да записваме историите, да вършим тези дребни карти на нашето семейство, които ни белязват и през нашия живот, да създадем родословие. Разплитането на остаряла преживелица, някоя мистерия или тръгването по следите на забавна персона от рода може да е началото на освен това от приятна вечер. Нека не изпуснем да зададем тези въпроси, тъй като никой не знае какъв брой дълго сме на тази земя.
В фамилията всички сме страни и всички сме медиатори един на различен. Стига да имаме предпочитание и вътрешната потребност да завъртаме колелото на поколенията си, да усещаме приемствеността и грижата, да разпространяваме любовта. Защото тя е цвете, за което всеки поотделно би трябвало да се погрижи, само че когато го вършим дружно – то прераства в градина.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ