Видният романист, есеист и историк Амин Маалуф за ключовото понятие

Видният романист, есеист и историк Амин Маалуф за основното разбиране еднаквост, прегледано през призмата на предишното и „ вятъра “ на глобализацията. За бъдещето и историята, които са такива, каквито ги създадат хората.

Гибелни идентичности

Днес знаем, че Историята в никакъв случай не следва пътя, който й предначертаваме. Не че по природа е непостоянна или непроницаема, или пък необяснима, не че убягва на човешкия разсъдък, а тъй като историята е такава, каквато я създадат хората, тъй като е цялост от всичките им самостоятелни и групови дейности, от всичките им думи, от обмена сред тях, от конфликтите сред тях, от страданията им, от ненавистта им, от влеченията им. Колкото по-многобройни и по-свободни са актьорите на историята, толкоз по-сложна, сложна за схващане и неподчинима на опростенческите теории е производната големина от техните дейности.

Във всеки един миг човешката история напредва по безпределно доста пътища. Следва ли въпреки всичко някаква посока? Ще разберем това едвам когато достигнем до „ финиша ”, каквото и да значи тази дума.

Какво ще забележим в бъдещето - осъществените си очаквания или най-страшните си кошмари? Свобода или иго? Какво ще бъде науката в последна сметка - инструмент за спасението ни или инструмент за гибелта ни? Какви ще сме станали - въодушевени помощници на Съзидателната мощ или най-обикновени чираци на унищожителното магьосничество? Накъде отиваме - към по-добър свят или към „ най-хубавия от всички светове “? И на първо време, във връзка с близкото бъдеще, какво ни готвят идващите десетилетия? „ Война на цивилизациите ” или спокойствието на „ световното село ”?

Моето надълбоко разбиране е, че бъдещето не е записано на никое място, бъдещето ще бъде такова, каквото го създадем.

А ориста? - ще попитат някои с многозначително мигане, предопределено за ориенталеца, какъвто съм аз. Имам навика да давам отговор, че за индивида ориста е това, което е вятърът за платноходката. Кормчията не може да реши от кое място ще духа вятърът, нито с каква мощ ще духа, само че може да насочи платната в вярната посока. А това от време на време има голямо значение. Същият оня вятър, който би погубил неопитния, необмислен или невдъхновен моряк, би отвел другиго до избавителния бряг.

Ще се отнася до „ вятъра ” на глобализацията, който сега духа в целия свят, би могло да се каже съвсем същото нещо. Абсурдно би било да се опитваме да го спрем. Но в случай че сме сръчни навигатори, в случай че държим добре посоката и заобикаляме подводните скали, ще можем да достигнем до „ избавителния бряг ”.

И въпреки всичко метафората с мореплаването е лимитирана и не ме задоволява. Струва ми се належащо да обясня нещата по-ясно: няма смисъл да си задаваме въпроса дали невижданият технологически прогрес, който в последните години от ден на ден и повече набира скорост и който надълбоко промени живота ни, по-специално в региона на връзките и достъпа до познанието, е нещо „ положително ” или „ неприятно ” за нас. Това не е план, подложен на всенародно допитване, а действителност. И въпреки всичко методът, по който той ще повлияе на бъдещето ни, зависи значително от нас.

Някои ще понечат да отрекат всичко изведнъж и гордо да наметнат „ идентичността ” си, нахвърляйки се с възторг и отвращение против „ глобализацията ”, хегемонията на Запада и непоносимата Америка. Други, наобратно, ще бъдат подготвени да одобряват всичко, да „ обхванат ” всичко без разлика, до момента в който стигнат до такава степен, че да не могат да кажат кои са и какви са, накъде отиват, нито пък накъде върви светът! Два диаметрално противоположни метода, които в последна сметка си наподобяват по това, че и за двата е особено примирението. И двата - и вгорченият и сладникавият, и ядосаният и глуповатият се базират върху предпоставката, че светът върви напред като трен по релси и че нищо не може да го отклони от посоката.

Моето възприятие е друго. Струва ми се, че „ вятърът ” на глобализацията би могъл фактически да ни води до най-лошото, само че също по този начин и до най-хубавото. Ако новите средства за връзка, които прекомерно бързо ни приближават едни до други, ни принуждават в последна сметка да утвърждаваме разликите си като ответна реакция, те ни карат също по този начин и да осъзнаем общата си орис. Което ме кара да мисля, че актуалното развиване би могло в по-далечно бъдеще да провокира появяването на нова визия за понятието еднаквост. Идентичност, възприемана като общ брой от всичките ни такъми и в границите на която принадлежността към човешката общественост би ставала все по-важна и по-важна, до момента в който един ден се трансформира в главната ни принадлежност, без освен това да заличава множеството характерни такъми. Разбира се, няма да стигам до такава степен да настоявам, че „ вятърът ” на глобализацията ще ни понесе безусловно в тази посока, само че ми се коства, че той улеснява основаването на сходна визия. И в същото време я прави нужна.

„ Хората са повече синове на своето време, в сравнение с своите татковци ” - написа историкът Марк Блок. Това безспорно е било постоянно правилно, само че в никакъв случай толкоз правилно, колкото през днешния ден. Необходимо ли е още веднъж да подсещаме какъв брой бързо стартира да се развива всичко през последните десетилетия? Има ли съвременник, който понякога да не изпитва възприятието, че за една-две години претърпява промени, които в предишното биха станали за цялостен век? По-възрастните измежду нас даже ще би трябвало много да под напрежение паметта си, с цел да си спомнят метода, по който са мислели на млади години, и да се абстрахират от навиците, които са придобили, от средствата и продуктите, без които към този момент им е невероятно да живеят. Колкото до младите, те постоянно изобщо нямат визия за това, което е бил животът на дядовците и бабите им, да не приказваме за поколенията преди тях.

Всъщност ние всички сме доста по-близо до съвременниците си, в сравнение с до прадедите си… Не единствено във външния тип, в облеклото и в държанието, освен в метода на живот, в работата, в виталната среда и нещата, които ни заобикалят, само че също и в моралните концепции, в навиците на мислене. Както и във вярванията. Може и да се назоваваме християни, мюсюлмани, евреи, будисти или индуисти, само че визията ни за света, както и за отвъдното, към този момент няма нищо общо с тази на едноверците ни отпреди петстотин години. За болшинството от тях Адът е бил също по този начин съответно място, както и Мала Азия или Абисиния, обитаемо с дяволи с раздвоени копита, които бутали грешниците във безконечния огън като в апокалиптичните картини. Днес към този момент никой или съвсем никой не вижда нещата по този метод. Тук избрах най- карикатурния облик, само че това е еднообразно годно за всички наши схващания, без значение за коя област става дума. Много държания, които през днешния ден са изцяло възможни за един набожен, биха били немислими за „ едноверците ” му отпреди. Отново сложих тази дума в кавички, тъй като предците ни не са изповядвали същата вяра като нас. Ако живеехме измежду тях с днешното си държание, щяха до един да ни пребият с камъни по улицата, да ни хвърлят в тюрма или изгорят на клада като неверници, грешници, еретици или магьосници.

Накратко казано, всеки от нас носи в себе си две наследства: едното „ отвесно ”, което идва от предците му, от традициите на народа му, от религиозната му общност; другото „ хоризонтално ”, идващо от епохата и от съвременниците му. Струва ми се, че точно последното е определящото. И с всеки изминат ден то става все по-определящо. Но тази действителност не се отразява на схващането ни за самите нас. Ние търсим себе си не в „ хоризонталното ”, а в другото завещание.

Ще си разреша да повторя още веднъж, само че става дума за значим аспект, обвързван с възгледите за идентичността в наши дни: от една страна съществува това, което сме в действителността, и това, в което се трансформираме под въздействие на културната глобализация, а точно, в хора, изтъкани от всички вероятни влакна, споделящи с огромната общественост на съвременниците си главната част от своите ориентири, главната част от държанията си, главната част от вярванията си. От друга страна, съществува това, което мислим, че сме, това, което претендираме, че представляваме, а точно членове на тъкмо избрана общественост, изповядващи тъкмо избрана религия. Тук не става въпрос да отхвърляме значимостта на религиозните, националните или другите си такъми. Не става въпрос да отхвърляме постоянно решителното въздействие на „ отвесното ” ни завещание. Става въпрос по-скоро, на този етап, да подчертаем обстоятелството, че има цяла бездна сред това, което сме и което мислим, че сме.

Всъщност в случай че подчертаваме по този начин уверено разликите сред нас, то е тъй като ставаме все по-малко разнообразни. Въпреки споровете, които ни разделят, макар вековните ни вражди с всеки изминат ден разликите ни лека-полека се заличават, а приликите ни лека-полека се усилват.

Това като че ли ме радва. Трябва ли в действителност да сме удовлетворени, че хората стават все по-подобни един на различен? Не вървим ли към един неопределен свят, в който в скоро време всички ще приказват единствено на един език, всички ще изповядват единствено няколко съществени религиозни постулата и всички ще гледат по малкия екран едни и същи американски сериали, до момента в който дъвчат едни и същи сандвичи?

Като оставим настрани този шаржиран облик, въпросът си заслужава да бъде прегледан най-сериозно. Ние в действителност живеем в много комплицирани времена, в които за мнозина глобализацията наподобява не като превъзходна и обогатяваща амалгама от култури, а като обедняващо уеднаквяване и опасност, против която би трябвало да се борим, с цел да запазим личната си просвета, идентичността си, полезностите си.

Из: „ Гибелни идентичности “, Амин Маалуф, изд. Меридиани, 2009 година
Снимка: Amin Maalouf by Claude Truong-Ngoc, 2013, CC BY-SA 3.0