Как да се измъкнем от капана на социалните мрежи?
В днешно време обществените мрежи са тези, които основават визията на младежите за красиво, съвременно, за триумф и за прекрасен живот. Според последното на Изследователски център „ Тренд “ над 50% от младежите в България от 18 до 29 години считат, че инфлуенсърите налагат критериите за хубост . Данните също по този начин демонстрират, че с понижаване на възрастта на интервюираните процентът се усилва, което води до обоснованото съмнение, че при малолетните той е още по-висок. Всичко това нямаше да бъде проблем, в случай че не се получаваше резултатът на сменената действителност.
Социалните мрежи като погрешно огледало на действителността
В множеството случаи облиците, които виждаме в обществените мрежи и в частност Инстаграм - на красиви хора, граничещи със съвършенство, зашеметяващи естествени гледки и съвършено подредените домове, са „ усъвършенствани “ посредством специфични филтри и по този метод трансформират визията за действителността . И защото изпитваме натурален блян да се съпоставяме, „ съвършените “ облици, постоянно налагани от водачите на мнение с хиляди почитатели, карат някои хора да считат, че животът им не е толкоз прекрасен и че те не се оправят задоволително добре.
Стремежът към съвършенството, сходно на това в обществените мрежи, е като усилието на хамстера, който върти колелото – няма край. Това разяснява пред БНР психологът Виктория Дякова.
„ В днешно време огромна част от хора се съпоставят с това, което виждат в обществените мрежи и по-специално в Инстаграм. Там доста огромна част от наличието има подправена нотка – филтрите, фотосите на красиви места, на които не всеки може да си разреши да отиде, телата, които могат да бъдат поправени с всевъзможни стратегии и целият този облик, който се основава и бива интроектиран в младежите като нещо, което би трябвало да бъде реализирано. Подчертавам думата „ би трябвало “, което води след себе си огромни последици, тъй като когато съм си сложила един облик блян, който желая да доближи и се стремя към него и влагам ежедневни старания, малко се получава като хамстера, който върти колелото – няма край, тъй като тези облици не са действителни “.
В Инстаграм всички споделят най-хубавите си моменти
„ Ние качваме фотоси, запечатваме моментите, които са прелестни и по този метод сътворяваме една неверна, химерна визия, че всичко в живота е единствено положително или че единствено към положителното би трябвало да се стремим. Разбира се, никой не желае да има проблеми, спорове, заболявания, само че те са неизбежна чат от живота. (...) Животът е дуален. Няма по какъв начин да има единствено хубави моменти и няма по какъв начин да няма спорове, това значи, че единият си премълчава. Но никой няма в този миг да си направи видео по какъв начин се кара “, уточни Виктория Дякова.
При доста хора и изключително при по-младите първата работа заран е да влязат в обществените мрежи, където имат профил, и да ревизират какво ново е качено там, получили ли са следващ лайк на тяхна фотография или видео. Пристрастяването към обществените мрежи не е класифицирано като психическо заболяване от Световната здравна организация, само че това не значи, че към този момент не се виждат признаци, присъщи за зависимостите, като непрестанно предпочитание за сърфиране, демонстрация на тревога при отделяне за по-дълго време от обществената платформа, непрестанно шерване на фотоси за приемане на непознато утвърждение.
С всеки един лайк ние отделяме хормони на щастието. Какво обаче можем да създадем, с цел да излезем от клопката на зависимостта от непознатото утвърждение?
„ Ако просто се опитаме да си наложим някакви рестрикции времево какъв брой време прекарваме в обществените мрежи, по-скоро ще дадем аналгин, ще приспим главоболието, само че аргументите ще си стоят. Има две съществени аргументи. Едната е вроденото ни възприятие за непълноценност и второто нещо е държанието ни, което доста постоянно е обществено желателно и ние имаме потребността от това да бъдем одобрявани.
С всеки един лайк, с всеки един знак, че сме харесвани и одобрявани, първо, освобождаваме хормони на щастието, в това време потвърждаваме на себе си още веднъж, че ние ставаме, т.е. вървим „ срещу “ възприятието си за непълноценност. Колкото по-харесван си, толкоз повече това ти носи вътрешно задоволство, което те кара да влизаш в тази серпантина - да качваш още постове, да събираш още лайкове “.
Това, което ти мислиш за себе си, е доста по-важно от това, което другите мислят за теб , уверена е психологът Виктория Дякова:
„ Когато осъзнаеш, че ти няма по какъв начин да си харесван от всички хора и че нямаш потребността действително от това всеки един човек да те утвърди, всеки един човек да те одобри, тъй като ние сме толкоз самостоятелни, толкоз разнообразни... И когато имаш стабилната самокритика и вярваш в себе си, своите умения и качества, тогава това, че някой не те харесва, не може да те бутне. Когато осъзнаеш този развой, че влизаш в тази серпантина, че си харесван, че утвърждението на постовете ти ти носи утвърждението на другите и те кара те да се чувстваш важен... Трябва да го разграничиш от това, че в действителност си важен поради това, това и това, а освен поради обществените мрежи. И когато се почувстваш задоволително сигурен в себе си, няма да имаш тази потребност да продължаваш по този метод или не с концепцията да събираш лайкове. “
Интервюто с психолога Виктория Дякова можете да чуете в звуковия файл.Снимки: Unsplash
Социалните мрежи като погрешно огледало на действителността
В множеството случаи облиците, които виждаме в обществените мрежи и в частност Инстаграм - на красиви хора, граничещи със съвършенство, зашеметяващи естествени гледки и съвършено подредените домове, са „ усъвършенствани “ посредством специфични филтри и по този метод трансформират визията за действителността . И защото изпитваме натурален блян да се съпоставяме, „ съвършените “ облици, постоянно налагани от водачите на мнение с хиляди почитатели, карат някои хора да считат, че животът им не е толкоз прекрасен и че те не се оправят задоволително добре.
Стремежът към съвършенството, сходно на това в обществените мрежи, е като усилието на хамстера, който върти колелото – няма край. Това разяснява пред БНР психологът Виктория Дякова.
„ В днешно време огромна част от хора се съпоставят с това, което виждат в обществените мрежи и по-специално в Инстаграм. Там доста огромна част от наличието има подправена нотка – филтрите, фотосите на красиви места, на които не всеки може да си разреши да отиде, телата, които могат да бъдат поправени с всевъзможни стратегии и целият този облик, който се основава и бива интроектиран в младежите като нещо, което би трябвало да бъде реализирано. Подчертавам думата „ би трябвало “, което води след себе си огромни последици, тъй като когато съм си сложила един облик блян, който желая да доближи и се стремя към него и влагам ежедневни старания, малко се получава като хамстера, който върти колелото – няма край, тъй като тези облици не са действителни “.
В Инстаграм всички споделят най-хубавите си моменти
„ Ние качваме фотоси, запечатваме моментите, които са прелестни и по този метод сътворяваме една неверна, химерна визия, че всичко в живота е единствено положително или че единствено към положителното би трябвало да се стремим. Разбира се, никой не желае да има проблеми, спорове, заболявания, само че те са неизбежна чат от живота. (...) Животът е дуален. Няма по какъв начин да има единствено хубави моменти и няма по какъв начин да няма спорове, това значи, че единият си премълчава. Но никой няма в този миг да си направи видео по какъв начин се кара “, уточни Виктория Дякова.
При доста хора и изключително при по-младите първата работа заран е да влязат в обществените мрежи, където имат профил, и да ревизират какво ново е качено там, получили ли са следващ лайк на тяхна фотография или видео. Пристрастяването към обществените мрежи не е класифицирано като психическо заболяване от Световната здравна организация, само че това не значи, че към този момент не се виждат признаци, присъщи за зависимостите, като непрестанно предпочитание за сърфиране, демонстрация на тревога при отделяне за по-дълго време от обществената платформа, непрестанно шерване на фотоси за приемане на непознато утвърждение.
С всеки един лайк ние отделяме хормони на щастието. Какво обаче можем да създадем, с цел да излезем от клопката на зависимостта от непознатото утвърждение?
„ Ако просто се опитаме да си наложим някакви рестрикции времево какъв брой време прекарваме в обществените мрежи, по-скоро ще дадем аналгин, ще приспим главоболието, само че аргументите ще си стоят. Има две съществени аргументи. Едната е вроденото ни възприятие за непълноценност и второто нещо е държанието ни, което доста постоянно е обществено желателно и ние имаме потребността от това да бъдем одобрявани.
С всеки един лайк, с всеки един знак, че сме харесвани и одобрявани, първо, освобождаваме хормони на щастието, в това време потвърждаваме на себе си още веднъж, че ние ставаме, т.е. вървим „ срещу “ възприятието си за непълноценност. Колкото по-харесван си, толкоз повече това ти носи вътрешно задоволство, което те кара да влизаш в тази серпантина - да качваш още постове, да събираш още лайкове “.
Това, което ти мислиш за себе си, е доста по-важно от това, което другите мислят за теб , уверена е психологът Виктория Дякова:
„ Когато осъзнаеш, че ти няма по какъв начин да си харесван от всички хора и че нямаш потребността действително от това всеки един човек да те утвърди, всеки един човек да те одобри, тъй като ние сме толкоз самостоятелни, толкоз разнообразни... И когато имаш стабилната самокритика и вярваш в себе си, своите умения и качества, тогава това, че някой не те харесва, не може да те бутне. Когато осъзнаеш този развой, че влизаш в тази серпантина, че си харесван, че утвърждението на постовете ти ти носи утвърждението на другите и те кара те да се чувстваш важен... Трябва да го разграничиш от това, че в действителност си важен поради това, това и това, а освен поради обществените мрежи. И когато се почувстваш задоволително сигурен в себе си, няма да имаш тази потребност да продължаваш по този метод или не с концепцията да събираш лайкове. “
Интервюто с психолога Виктория Дякова можете да чуете в звуковия файл.Снимки: Unsplash
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ