Напред към Хондурас и Утила
Пристигаме в Хондурас една късна вечер след смъртоносен 15-часов път с рейс. Отдавна се е стъмнило, когато слизаме на автогарата в Ла Сейба, третия по величина град в Хондурас. Тук ще останем една вечер, а на идващия ден ще потеглим към остров Утила. Намираме си такси и даваме адрес на хостела, който сме си харесали в интернет – Guacamayos. На фотосите наподобява прелестен: хубави кревати, непорочност, двор, шарени папагали. Докато пътуваме натам, си бленувам за удобна нощ и отмора. Таксито завива в квартална улица, осеяна с дупки и едвам забележими следи от асфалт. Спира: „ Това е. “ Намираме се пред дребна къщурка, която явно е в ремонт. Казваме на водача, че се е объркал. Той е безапелационен, че това е мястото. В двора на къщичката има захабен диван, на който седят момче и момиче. Виждат ни и излизат усмихнати. Само момчето приказва британски. Убеждава ни, че това е хостелът ни. Нито наподобява като на фотосите, нито има табела с името. Хрумва ми, че може да сме жертва на някаква машинация, и със боязън престъпвам прага на къщичката. Има няколко стаи, дребна кухня и рецепция. Добре. Поне е ясно, че е хостел.
Успокоявам се. Настаняват ни в стая с баня, което е премиум разкош. Само дето банята е безусловно неизползваема, тъй като е в ремонт. Можем да разполагаме вероятно с мивката. Искам да запаля лампата в стаята, само че не намирам ключ. Излизаме да попитаме. Ключът за осветлението бил до входната врата на хостела. Значи, преди да си легнем, би трябвало да излезем на открито. Е, нищо. Тук сме за една нощ. Тъй като в стаята няма какво да вършим, тъй като вътре има само голи стени, четири кревати и баня, в която не можем да се изкъпем, излизаме в дворчето при момчето и момичето. Сядаме на дивана. Към компанията към този момент са се включили и една по-възрастна жена и малко момченце. Започваме да си приказваме с младежа, който приказва британски. Гладни сме и си поръчваме пица по телефона. Поръчката идва бързо. Разделяме пицата с всички и стартира да ни става все по-приятно.
Пред хостела стопира бял джип, от който слизат мъж и жена. Това са притежателите. Не приказват британски, само че са ужасно благи и приятни. След десетина минути идва техен другар, който приказва британски съвършено. Приказваме си, описваме от кое място идваме и накъде отиваме. Пита ни дали ни се излиза. Собствениците желали да ни разведат из 1-2 места, в случай че не сме доста изморени. Ами изморени сме. Обаче пред алтернативата да се приберем в миришещата на багра стая решаваме да се съгласим на вечерен тур из Ла Сейба. Качваме се на джипа и потегляме.
Първото място, на което отиваме, е бар на плажа на име Jaguar. По стичане на събитията аз съм облечена с леопардово-ягуаров чеп. Това горе-долу ми е най-дебелата дреха, която употребявам, когато пътуваме, защото в рейсовете е ужасно студено и климатиците работят непрестанно на най-ниска тeмпература. В своя отбрана към по-долната фотография мога да кажа, че клинът си го бях купила от един секънд хенд за Burning Man, където си бях супер настояща.
Ето ме мен с моя леопардов чеп в бар Jaguar в Хондурас. Искам да споделя, че мястото е фантастично. Всички коктейли и напитки се вършат от естествени съставки. Говорим си със притежателите на хостела благодарение на превода от страна на техния другар. Вдигаме тостове, смеем се, поръчваме си други напитки. Изкарваме си ужасно. Разбираме, че сега ремонтират хостела, с цел да го приготвят за високия сезон. Имат хрумвания да го развиват и разпространяват. Просто още са първоначално.
Следващата спирка е улично заведение вид шатра със сковани пейки и няколко клиента. Тук сме, тъй като нашите нови другари желаят да си купим дрифити — местно алкохолно пиво или по-точно тукашната текила. Разказват ни, че дрифитито е и панацея за разнообразни типове заболявания и стомашни разстройства. Удряме по един шот на предния похлупак на джипа. Купуваме си половин литър дрифити, с цел да си имаме, в случай че ни се наложи незабавно да се лекуваме, и тръгваме.
След 20 минути сме на терасата на идващия бар. Това бил най-хубавият рок бар в Ла Сейба. Влизаме на ария на Metallica, което постоянно е добър знак. Освен нас в бара няма никой различен, тъй като е работен ден. Тук оставаме към час, като обсъждаме разпалено и умело рок музиката и теченията в рока.
В дребните часове на нощта притежателите на хостела ни прибират и се сбогуваме. Може и още да нямат положителни условия за настаняване, само че със своето отношение и гостоприемност ни печелят вечно. Със Слав дълго си приказваме за тях, за това какъв брой сме впечатлени и очаровани. Накрая заспиваме.
Часът е 5:30 сутринта. Ставаме, тъй като би трябвало да бързаме към пристанището, с цел да хванем корабчето за остров Утила. Това корабче е по-различно от това, с което пътувахме към Белиз. Клати се извънредно доста. Пътят е единствено към час, само че на мен ми става неприятно още на 15-ата минута. Струва ми се, че продължава цяла безкрайност. Около нас девойки повръщат, хора пребледняват, радостните диалози стопират. Живо изтезание ми е това корабче. Най-сетне слизаме на кея в Утила. Това, което авансово знам, е, че тук всички, но в действителност всички се гмуркат.
Успокоявам се. Настаняват ни в стая с баня, което е премиум разкош. Само дето банята е безусловно неизползваема, тъй като е в ремонт. Можем да разполагаме вероятно с мивката. Искам да запаля лампата в стаята, само че не намирам ключ. Излизаме да попитаме. Ключът за осветлението бил до входната врата на хостела. Значи, преди да си легнем, би трябвало да излезем на открито. Е, нищо. Тук сме за една нощ. Тъй като в стаята няма какво да вършим, тъй като вътре има само голи стени, четири кревати и баня, в която не можем да се изкъпем, излизаме в дворчето при момчето и момичето. Сядаме на дивана. Към компанията към този момент са се включили и една по-възрастна жена и малко момченце. Започваме да си приказваме с младежа, който приказва британски. Гладни сме и си поръчваме пица по телефона. Поръчката идва бързо. Разделяме пицата с всички и стартира да ни става все по-приятно.
Пред хостела стопира бял джип, от който слизат мъж и жена. Това са притежателите. Не приказват британски, само че са ужасно благи и приятни. След десетина минути идва техен другар, който приказва британски съвършено. Приказваме си, описваме от кое място идваме и накъде отиваме. Пита ни дали ни се излиза. Собствениците желали да ни разведат из 1-2 места, в случай че не сме доста изморени. Ами изморени сме. Обаче пред алтернативата да се приберем в миришещата на багра стая решаваме да се съгласим на вечерен тур из Ла Сейба. Качваме се на джипа и потегляме.
Първото място, на което отиваме, е бар на плажа на име Jaguar. По стичане на събитията аз съм облечена с леопардово-ягуаров чеп. Това горе-долу ми е най-дебелата дреха, която употребявам, когато пътуваме, защото в рейсовете е ужасно студено и климатиците работят непрестанно на най-ниска тeмпература. В своя отбрана към по-долната фотография мога да кажа, че клинът си го бях купила от един секънд хенд за Burning Man, където си бях супер настояща.
Ето ме мен с моя леопардов чеп в бар Jaguar в Хондурас. Искам да споделя, че мястото е фантастично. Всички коктейли и напитки се вършат от естествени съставки. Говорим си със притежателите на хостела благодарение на превода от страна на техния другар. Вдигаме тостове, смеем се, поръчваме си други напитки. Изкарваме си ужасно. Разбираме, че сега ремонтират хостела, с цел да го приготвят за високия сезон. Имат хрумвания да го развиват и разпространяват. Просто още са първоначално.
Следващата спирка е улично заведение вид шатра със сковани пейки и няколко клиента. Тук сме, тъй като нашите нови другари желаят да си купим дрифити — местно алкохолно пиво или по-точно тукашната текила. Разказват ни, че дрифитито е и панацея за разнообразни типове заболявания и стомашни разстройства. Удряме по един шот на предния похлупак на джипа. Купуваме си половин литър дрифити, с цел да си имаме, в случай че ни се наложи незабавно да се лекуваме, и тръгваме.
След 20 минути сме на терасата на идващия бар. Това бил най-хубавият рок бар в Ла Сейба. Влизаме на ария на Metallica, което постоянно е добър знак. Освен нас в бара няма никой различен, тъй като е работен ден. Тук оставаме към час, като обсъждаме разпалено и умело рок музиката и теченията в рока.
В дребните часове на нощта притежателите на хостела ни прибират и се сбогуваме. Може и още да нямат положителни условия за настаняване, само че със своето отношение и гостоприемност ни печелят вечно. Със Слав дълго си приказваме за тях, за това какъв брой сме впечатлени и очаровани. Накрая заспиваме.
Часът е 5:30 сутринта. Ставаме, тъй като би трябвало да бързаме към пристанището, с цел да хванем корабчето за остров Утила. Това корабче е по-различно от това, с което пътувахме към Белиз. Клати се извънредно доста. Пътят е единствено към час, само че на мен ми става неприятно още на 15-ата минута. Струва ми се, че продължава цяла безкрайност. Около нас девойки повръщат, хора пребледняват, радостните диалози стопират. Живо изтезание ми е това корабче. Най-сетне слизаме на кея в Утила. Това, което авансово знам, е, че тук всички, но в действителност всички се гмуркат.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ