Препечатваме текста от Няма никакво значение дали снимката от 6

Препечатваме текста от

Няма никакво значение дали фотографията от 6 септември на клекналия български президент в скута на дипломат Митрофанова (този път в бяло за контраст) е резултат от подло премислен мизансцен или случайност. (Лично аз бих заложил на първото.) Сигурно е, че тя ще го преследва до края на втория му мандат, по всяко време той. Обяснението е просто. В актуалния свят обликът е доста по-въздействащ от словото. Бил Гейтс със спринцовка сред зъбите влияе по-силно от всички рационални причини, че чипирането с ваксина е нелепост.

При президента Радев, обаче, обликът се яви като илюстрация на държанието му през последните шест месеца. Оттам и поразяващата му мощ.

След съветското навлизане в Украйна като че ли някой подмени българския президент. Липсата на ясна пронатовска и проевропейска позиция смъкна много от политическото му тегло. Продължи да олеква около тематиката „ Македония “, а свалянето на държавното управление, в което безспорно имаше роля, задълбочи още повече политическото му смаляване. Явно се опитваше непременно да замаже „ провиненията “ на кабинета „ Петков “ пред Русия. Провиненията бяха: 1. На шантажа на Газпром със прекъсването на доставките отговори с бързо и прагматично решение до идната пролет с вероятност да бъде трайно и 2. Изгони 70 съветски шпиони. Иначе казано, счупи парадигмата на обичайните българо-руски връзки – „ Курица не птица, Болгария не заграница “. Тъкмо проявеното национално достолепие стана причина държавното управление да падне.

Енергичните, дълбинни и някак прекомерно нервни промени в държавната администрация, които служебното държавно управление направи, пораждат логически въпрос – какво в действителност желае президентът Радев? Защото държанието на служебния кабинет издава очакване (или надежди) за по-дълго ръководство от оставащите три седмици до 2 октомври и към месец по-късно. А и тези министри са просто негови служители. (За разлика от предходни служебни кабинети.) Те първо оповестиха всичко направено от Петков за безпорядък и евентуална злополука, за което звук даде Радев. После доста бързо съумяха да основат същински безпорядък към газовите доставки. Провалиха оставено готово решение със седемте танкера и пробваха с процедурни измами да провалят и гръцкия конектор. С приказване на нелепости и други дейности съумяха да злепоставят България при възможен арбитраж за нарушавания контракт. С унизителни действия пробваха да възстановят доставките от Газпром и откакто получиха оттова прекрасен ритник, се заеха да правят още веднъж това, което предходният кабинет беше приключил. Така мнимият безпорядък, завещан от Петков и Василев, се трансформира същински цирк. В трите най-гледани малките екрани всевъзможни самоуки газолози се втурнаха да изясняват, че без Газпром не може. Изобщо газовият дискурс създаде гъста осведомителна мъгла: за какво Петков го спря, но по какъв начин, те руснаците го стопираха, те го стопираха, но той е отговорен, не е отговорен и има газ от други снабдители, да, но е безценен, ми той и съветският е безценен, не е безценен, по-евтин е, да но е на ниска цена, когато го няма, а като го има, е безценен, и Путин го стопира по кефа си, газ има, но няма слотове, по какъв начин да няма като има, и да има, той и този газ отново ще е съветски и така нататък В газовата раздумка отсъстваше елементарният факт, че съветски е единствено газът, който не стига до България. Всеки различен не е съветски, даже и да е бил.

В паниката президентът Радев прескочи до Абу Даби, май да договаря за газ, и се върна с жизнен роман за зелен водород, който България може в миналото да създава. Като командирован от сп. „ Космос “. (Преди две години държавен аероплан отново върви до такава степен за нещо и се върна с фурми. Сега единствено с хрумвания.) После одобри новите шефове на „ Лукойл “, без да е ясно за какво, и похвали служебното си държавно управление за свалените котировки на петрола на международните тържища – тарикатлък от политическия боеприпас на Борисов.

Та какво тъкмо желае Радев? Да завоюва изборите? И работи за резултат, който да го сложи в най-изгодна позиция? Т.е. резултат, с който не може да се сформира държавно управление, още веднъж да ръководи той посредством служебно и по този начин да натрупа легитимност оттатък Конституцията, само че наложена от условия. На които самичък оказва помощ. И което в вероятност да компрометира парламентарната народна власт и да направи някаква форма на президентска република допустима. Този мач е игран през 1934 година и резултатите са известни. Това е и песента на двата президентски славея – Слави Василев и Слави Трифонов. Това е и ролята, която умишлено или не, ще изпълнят Има Такъв Народ, партията на ген. Янев и „ Възраждане “. В президентския тим този път са също ГЕРБ и Движение за права и свободи без значение от предизборната им реторика. За ГЕРБ думите в никакъв случай не са имали някакво значение, а за Движение за права и свободи всичко е въпрос на пазарлък.

Поведението на президента може да е движено и от различен претекст. Да отмъсти на Петков и Василев, че отхвърлиха да блестят с неговата светлина, а потеглиха по собствен път, защитавайки хрумвания и стратегия, поради които бяха приели да влязат в предходни служебни държавни управления. Иначе казано, честолюбива реакция, която не прави чест на един президент.

Съществува и трета вероятност, най-често коментираната. Влизайки в политиката да е получил оферти, на които да не може да откаже и да е поел задължения, които не може да не извърши. Което Митрофанова месеци наред като че ли се стреми да удостовери. Ако Радев в действителност е съветски сътрудник, въпреки всичко наподобява необичайно, че Русия по този начин жестоко го злепоставя. Всъщност не е необичайно. Снимката с клекналия президент пред бялото костюмче е обръщение към тези посланици, които не отидоха в Пловдив. Посланието е: „ България е наш протекторат, без значение къде членува. Преглътнете го и свиквайте “.
Грубичко, по путински.

А може и трите аргументи да са годни по малко, както постоянно се случва.

Основното съмнение е, че президентът дружно с откровените съветски проксита работи за смяна в геополитическата орбита на страната. И идните избори са повратна точка за превръщане на държавния курс.

Да се тласка страната към съветската орбита и то тъкмо в този момент, когато Русия е пред злополука, наподобява меко казано неуместно. И безконтролно. Пък и оттатък пълномощията на президента.

Русия не може да завоюва войната, която Путин й отвори. Това стана ясно още напролет, откакто замисленото като блицкриг навлизане не съумя. Докато цивилизованият свят е против него и поддържа Украйна, няма по какъв начин да победи. Още по-малко може да наложи фантасмагории като Евразия и „ Руский мир “ на Европа. Путин сега е почти там, където е бил Хитлер към края на 1943 година По-вероятно е след войната от Русия да се отделят и други нейни спътници. Путин е в края на пътя си и какво ще стане след него, е въпрос, който занимава целия свят. И в тази обстановка да се привързва политически българската баржа към съветския транспортен съд, без да е ясно дали ще плава, докога и накъде, наподобява неуместно, че и незаконно.

На Русия й следва да се качи на по-висок етаж на културата и цивилизацията. На руснаците им следва да видят и да осмислят това, което са създали със своите братя в Украйна, следва им дълго да носят позора, в който Путин и неговото обграждане ги въвлякоха. Предстои им да живеят с Каиновия грях.

Това няма нищо общо с съветската просвета, с която захласнати от сантиментално русофилство хора опитваха да притулят съветското безчовечие. Чехов и Чайковски нямат нищо общо, само че имат общо тези 70 или 80 % руснаци, които безвъпросно поддържат Путин и живеят безусловно зомбирани от формалната съветска агитация, въздигаща някаква въобразена съветска изключителност по-високо даже от живота като най-великото свещенодействие на вселената. („ Защо ни е свят без Русия! “).

И всичко това безусловно поради нищо – поради маниакалното предпочитание на един дребен човек да наподобява като популярен общественик. Прищя му се да е Петър I, а се получи Иван Грозни. Да се твърди, че „ тази война е събитие с философски темперамент “, което множеството хора не разбирали (Я. Дачков), е претенциозна интелигентска дивотия.

На Русия й следва да престане да граничи с Бога (според красивата и нищо незначеща фраза на Рилке) и откакто види пъкъла, който сама сътвори за Украйна и за себе си, да се прибере в своите действителни исторически и морални граници.

Какво следва от всичко това за България?

Трите десетилетия на така наречен преход създадоха две водещи електорални настройки. Условно може да се нарекат и генерации, въпреки че не тъкмо възрастта чертае границата сред тях. В първата са хора с консервативна настройка, към този момент примирени с живота, който им се сервира, посвикнали с нищетата си, с лимитирани житейски упования и цели като сдържан битов разцвет, без фантазии и без въображение за изпуснатите благоприятни условия (лични и общностни) заради мафиотското ръководство. Хора без ясна визия по какъв начин тъкмо корупцията създава къдрави автомагистрали и всеобща беднотия, само че завистливо взиращи се в чекмеджетата, които тя цялостни. За тях власт и спекулация са синоними, а Баце и Слави несъмнено ги кефят като държание и като облици на триумфа.

В консервативната полоса са и българските русофили-путинисти. Тяхното безкористно русофилство (користното е обособена тема) е някаква религиозна обсесия, характерно български прочувствен атавизъм. Наследено от Възраждането, то не е рационално стимулирано, само че пък е живо. То е увереност, че Русия,(„ туй име свято, родно, благо. То бива в мрака нам величие “) е права, даже когато се отнася безчовечен с най-близкия си народ.

На другия полюс са хора, които въпреки и в зрелост търсят някакъв реванш за ограбената част от живота им. И имат вяра, че страната не би трябвало да излиза от коловоза на модерните и цивилизовани страни, каквато Русия на Путин несъмнено не е. Това са също младежи, които живеят с ритъма на западния свят, учат или са учили в чужбина, знаят по един или повече езици, хора с различен нрав и по-друга просвета, изпитващи нетърпимост към тарикатския примитивизъм и към политическото кредо „ аз съм елементарен и вие сте елементарни “. Хора, опитващи се да живеят с насладите на чистата съвест, приличието и честността.

Разбира се, има и трета огромна група, най-голямата, на негласуващите. Но този път е допустимо и значимо тя да се смали.

Въпреки десетките партии, изборите оферират две други възможности. Песимистичната е България да продължи да живее като мързелива провинциална външна страна, обладана от корупция, официално принадлежаща към Европейски Съюз и НАТО, само че без Шенген, (или напълно отвън тези структури) все по този начин бедна, гледана с съмнение от своите сътрудници, с политически хайлайф тайно или намерено обслужващ съветски ползи.

Оптимистичната опция е да избере свободния и цивилизован свят, към който, въпреки и с ангажименти и известна нерешителност, тя въпреки всичко принадлежи. Да се модернизира, да реформира (т.е. да декриминализира) институциите си и най-много правосъдната система и последователно да се приближи до стандартите за живот на водещите европейски страни.

Ако макар мощните проруски тежнения на политическия терен България въпреки всичко избере оптимистичната версия за своето бъдеще, светлината пред мрака, цивилизацията пред варварството, а Русия одобри провалянето и стартира да се разсънва от кошмарния сън, дали след всичко това ще бъде допустимо Радев да продължи да бъде президент?