Защо един потомствен хлебар от квартал Могилата в Кюстендил отговаря на един селянин от Миндя
Почитаеми професоре Дайнов.
Преди много години, пишейки за додекафонията, Игор Стравински споделя – „ Не мога да схвана за какво додекафониците смъкват белезниците на тоналността и закачат на тяхно място 50 килограмови топузи “.
Ние през днешния ден се намираме в епохата на някаква нова независимост – независимост, в която заявяваме полезностите си – приемливост, пълноправие и по този начин нататък.
Но сме подготвени да убием с тъп трион всеки, който не споделя нашите показа за приемливост, пълноправие, свобода…
„ Аз съм либерал и ще разстрелям всеки, който не е либерал “…
Започвам с това писмото си към вас и приказвам на вие, макар, че се познаваме и сме, считам, по – скоро другари, в сравнение с врагове.
Завчера един текст на Ивайло Дичев ме предизвика да напиша отговор.
Този отговор ме въвлече в един дребен скандал, в който се намесихте и вие.
За това одобрявам огромната ви публикация в Дойче Веле като продължение на абсурда и оприличавам себе си в някои избрания – да вземем за пример – в тези, които „ чуха единствено провинция “ или пък в тези, които са, евентуално „ националисти, консерватори “ и по този начин нататък.
А бе с други думи, тези, които се намират в „ скотско положение “ по думите на представен от вас, само че неназован по име сътрудник от Нов български университет.
Преди повече от 20 години татко ми (лека му пръст) притежаваше баничарница в центъра на Кюстендил.
Семейството ми е формирано от потомствени хлебари и самият аз работих там – продавах и печах банички.
В свободното време, в което нямаше клиенти пишех музика.
На едни мазни нотни листа си нахвърлях някакви хрумвания.
Тогава и през разум не ми е минавало, че някой ден ще седнал съм и ще пиша отворено писмо на мастит български професор, гуру на демократичните кръгове у нас – от обществени до политически такива.
Та, до момента в който пишех всякакви хрумвания и продавах банички, разбрах едно – можеш умерено да се намираш тялом на едно място, а духом – на друго.
Това доста ми оказа помощ по – късно, когато започнах да се занимавам с други неща, там, където постоянно ми се постановяваше да чувам цели речи, които имат смисъл толкоз, колкото аз съм играч по художествена гимнастика.
Но да се върнем на вашия текст.
Приемаме, че вие сте селяндур от Миндя, а аз – хлебар от Кюстендил и продължаваме да приказваме за текста на Дичев, за доктрините и за провинцията и световния свят.
Докато продавах банички, неколкостотин метра по – нагоре, на същата улица (Цар Освободител в този момент и Ленин по остарял стил) един мой съгражданин се е канел да нарисува следващата си картина.
А през днешния ден същия този мой съгражданин е единствения публично номиниран за Оскар българин – Теодор Ушев.
Виждате ли какво нещо е иронията на ориста – до момента в който продаваш две банички със сирене, някой получава номинация за международна премия.
Да, да, знам, че в този момент ще кажете, че номинацията на Тео Ушев не е българска, че той живее в Канада, че това единствено удостоверява вашата теза.
Така е.
Но въпреки това филмът на Тео е по роман на български публицист (Георги Господинов) и по музика на българска тайфа (Котарашки).
Е, по какъв начин мислите – българска или не е тази номинация.
Аз споделям, че е българска.
Тео в случай че желае да го отхвърли, нямам срещу.
Казвате, че текста на Ивайло Дичев ни „ приканва да имаме градивно отношение към българите зад граница “.
Ето ви го „ градивното отношение “ в няколко фрази:
“Страни като нашата са прекомерно дребни, с цел да имат съществено присъединяване в международните неща – нито огромен филм ще създадем, нито скоро ще спечелим футболен шампионат. ”
Ето на това му крещя „ градивно отношение “.
НИ КО ГА!!!
И точка!!!
Добре де.
Да помислим малко.
Вие в Миндя говорите ли толкоз изрично?
Щото ние в Кюстендил сме толкоз безапелационни единствено когато иде тирада да пием по ракия в някоя механа.
Имали ли сме „ съществено присъединяване в международните неща “?
Аз настоявам, че сме имали.
Ако не вярвате, да ви припомня, че над 20 български музиканти са концертмайстори в най – огромните международни оркестри.
А тази Нова година, в случай че сте гледали в Миндя концерта на Виенска филхармония, сте забелязали, че на първи пулт на първи цигулки имаше една дама.
Е, дамата се споделя Албена Данаилова и е българка.
Странно, нали. Или това не е „ международно нещо “?
Казвате, че сте отпътувал за Миндя, тъй като „ София е най – тежката провинция в цялото ни родно място “ и че в столицата има масив от хора, които са някакво общество „ постоянно гледащо останалите с съмнението, че веднага ще го изпратят да си измие врата “.
Почти съм склонен с вас.
Видях по какъв начин през вчерашния ден реагира вашата другарска листа във Facebook, откакто написахте няколко фрази за моята скромна личност.
Да ви припомня ли няколко от тях?
„ Гладен, подценен и с наднормено тегло “ (ако па ми обясните по какъв начин съм хем гладен, хем с наднормено тегло, ще съм ви признателен до края на дните си).
Да, прав сте.
Има такива хора.
Днес те са си създали даже коалиция.
Тя се нарича…знаете по какъв начин.
Вие сте и последовател.
Впрочем за едно съм ви признателен.
Малко по – надолу в текста ви излиза тезата, в която постоянно съм бил уверен – „ Няма по какъв начин, застанал с кални крондури на жълтите павета, да се гордея със Симеон Велики “.
Между другото се оказах прав.
Бях уверен, че текстовете, които се разгласяват дузина „ демократични “ мислители се дължат на фройдиската сублимация.
Нали помните – когато половата сила (по Фройд) се трансформира да вземем за пример в креативна.
Та и нашите демократични мислители правят същото – обстоятелството, че страната ни се ръководи неприятно за демократичния хайлайф значи, че би трябвало да отречем цялата си история, просвета, просвета, спорт.
Всичко.
Защо?
Защото си избираме гьонсурати, с цел да ни ръководят.
И за това започваме с мантрите – „ ние сме доста зле, не сме взели участие в изобретяването на компютъра, не сме основали нищо, ние сме недостойни “.
А на следващия ден ще се окаже, че обичаната на вашите сътрудници и другари коалиция ще направи някой „ трик “ и ще влезе в ръководството.
И тогава аз ще се дръзвам безутешно още веднъж, тъй като внезапно ще сменим отправната точка.
Айде, нема потребност – както споделят при нас в Кюстендил.
Дайте да си приказваме съществено.
Викате, че сте обходил света.
Е, аз не можах.
Плащам ипотеки, дължа пари на Топлофикация, а за целия си мандат като общински консултант не отидох нито един път в командировка (това не е привилегия за опозицията в СОС, а и, почтено казано, бих отказал).
Но съм ходил в Испания (имам родственици – имигранти), в Италия (имам роднини-имигранти), а в този момент ще вървя и до Англия (и там имам роднини-имигранти).
И на всички места съм забелязал, че хората се гордеят с най – дребни и незначителни неща.
Една дребна чешмичка е туристическа атракция и културен феномен.
А ние – ние гледахме българин в Кодак Тиътър преди седмица и се скъсахме да обясняваме, по какъв начин той не е взел Оскар, по какъв начин е господин никой, по какъв начин, тъй като е излязъл с българското флагче, е надали не новия Волен и Чуколов вкупом.
Е, в случай че това ви е визията за „ обективната истина “, благодаря – избирам да не я одобрявам.
И стигаме до най – значимото – дали вие сте „ космополит и нихилист “ – това си е ваша работа.
Аз в рамки не ви поставям и не мисля, че е редно.
Не ме слагайте обаче измежду „ националисти и консерватори “, тъй като, колкото и необичайно да ви прозвучи, аз се намирам за…либерал.
Но либерал, който изповядва максимата „ единни в многообразието “, а не подобен, който търси възобновяване на интернационала.
Всички сме разнообразни.
И популярност богу.
Ако бяхме идентични, в този момент нямаше да си пишем отворени писма за наслада или смут на четящите.
Професоре, това писмо стана дълго.
И ще го завърша по този начин.
Да допуснем, че не съм прав.
Да допуснем, че аз съм един долен човек, един кюстендилски непрокопсаник, който на всичкото от горната страна е и реакционер, патрЕот и каквото още се сетите.
Имам едно последно запитване.
Ако се съберем вкупом към 7 милиона души.
И стартираме да си повтаряме какъв брой сме зле, какъв брой сме незначителни и по какъв начин в никакъв случай нищо няма да направим…
Та в случай че го създадем, това ще ни помогне ли?
Помислете върху това и попитайте вашите комшии в Миндя, когато седнете на по ракийка в хоремага.
Аз персонално предпочитам път номер две.
А той е обвързван с това да познаваме, ценим и съхраняваме живо нашето изкуство и просвета.
Впрочем, както знаете, уважението ми към вас е голямо и ви цитирах в дисертацията си.
В нея описвам за единствените дисиденти у нас – ъндърграунд рок групите от началото на 80 – те години.
Попитайте демократичната си тайфа къде е била при започване на 80 – те и какво тъкмо е правила в символ на противоречие с комунизма.
Като оставам с почитание
Ви приветствам
Венци Мицов – потомствен хлебар
от квартал Могилата – Кюстендил
Преди много години, пишейки за додекафонията, Игор Стравински споделя – „ Не мога да схвана за какво додекафониците смъкват белезниците на тоналността и закачат на тяхно място 50 килограмови топузи “.
Ние през днешния ден се намираме в епохата на някаква нова независимост – независимост, в която заявяваме полезностите си – приемливост, пълноправие и по този начин нататък.
Но сме подготвени да убием с тъп трион всеки, който не споделя нашите показа за приемливост, пълноправие, свобода…
„ Аз съм либерал и ще разстрелям всеки, който не е либерал “…
Започвам с това писмото си към вас и приказвам на вие, макар, че се познаваме и сме, считам, по – скоро другари, в сравнение с врагове.
Завчера един текст на Ивайло Дичев ме предизвика да напиша отговор.
Този отговор ме въвлече в един дребен скандал, в който се намесихте и вие.
За това одобрявам огромната ви публикация в Дойче Веле като продължение на абсурда и оприличавам себе си в някои избрания – да вземем за пример – в тези, които „ чуха единствено провинция “ или пък в тези, които са, евентуално „ националисти, консерватори “ и по този начин нататък.
А бе с други думи, тези, които се намират в „ скотско положение “ по думите на представен от вас, само че неназован по име сътрудник от Нов български университет.
Преди повече от 20 години татко ми (лека му пръст) притежаваше баничарница в центъра на Кюстендил.
Семейството ми е формирано от потомствени хлебари и самият аз работих там – продавах и печах банички.
В свободното време, в което нямаше клиенти пишех музика.
На едни мазни нотни листа си нахвърлях някакви хрумвания.
Тогава и през разум не ми е минавало, че някой ден ще седнал съм и ще пиша отворено писмо на мастит български професор, гуру на демократичните кръгове у нас – от обществени до политически такива.
Та, до момента в който пишех всякакви хрумвания и продавах банички, разбрах едно – можеш умерено да се намираш тялом на едно място, а духом – на друго.
Това доста ми оказа помощ по – късно, когато започнах да се занимавам с други неща, там, където постоянно ми се постановяваше да чувам цели речи, които имат смисъл толкоз, колкото аз съм играч по художествена гимнастика.
Но да се върнем на вашия текст.
Приемаме, че вие сте селяндур от Миндя, а аз – хлебар от Кюстендил и продължаваме да приказваме за текста на Дичев, за доктрините и за провинцията и световния свят.
Докато продавах банички, неколкостотин метра по – нагоре, на същата улица (Цар Освободител в този момент и Ленин по остарял стил) един мой съгражданин се е канел да нарисува следващата си картина.
А през днешния ден същия този мой съгражданин е единствения публично номиниран за Оскар българин – Теодор Ушев.
Виждате ли какво нещо е иронията на ориста – до момента в който продаваш две банички със сирене, някой получава номинация за международна премия.
Да, да, знам, че в този момент ще кажете, че номинацията на Тео Ушев не е българска, че той живее в Канада, че това единствено удостоверява вашата теза.
Така е.
Но въпреки това филмът на Тео е по роман на български публицист (Георги Господинов) и по музика на българска тайфа (Котарашки).
Е, по какъв начин мислите – българска или не е тази номинация.
Аз споделям, че е българска.
Тео в случай че желае да го отхвърли, нямам срещу.
Казвате, че текста на Ивайло Дичев ни „ приканва да имаме градивно отношение към българите зад граница “.
Ето ви го „ градивното отношение “ в няколко фрази:
“Страни като нашата са прекомерно дребни, с цел да имат съществено присъединяване в международните неща – нито огромен филм ще създадем, нито скоро ще спечелим футболен шампионат. ”
Ето на това му крещя „ градивно отношение “.
НИ КО ГА!!!
И точка!!!
Добре де.
Да помислим малко.
Вие в Миндя говорите ли толкоз изрично?
Щото ние в Кюстендил сме толкоз безапелационни единствено когато иде тирада да пием по ракия в някоя механа.
Имали ли сме „ съществено присъединяване в международните неща “?
Аз настоявам, че сме имали.
Ако не вярвате, да ви припомня, че над 20 български музиканти са концертмайстори в най – огромните международни оркестри.
А тази Нова година, в случай че сте гледали в Миндя концерта на Виенска филхармония, сте забелязали, че на първи пулт на първи цигулки имаше една дама.
Е, дамата се споделя Албена Данаилова и е българка.
Странно, нали. Или това не е „ международно нещо “?
Казвате, че сте отпътувал за Миндя, тъй като „ София е най – тежката провинция в цялото ни родно място “ и че в столицата има масив от хора, които са някакво общество „ постоянно гледащо останалите с съмнението, че веднага ще го изпратят да си измие врата “.
Почти съм склонен с вас.
Видях по какъв начин през вчерашния ден реагира вашата другарска листа във Facebook, откакто написахте няколко фрази за моята скромна личност.
Да ви припомня ли няколко от тях?
„ Гладен, подценен и с наднормено тегло “ (ако па ми обясните по какъв начин съм хем гладен, хем с наднормено тегло, ще съм ви признателен до края на дните си).
Да, прав сте.
Има такива хора.
Днес те са си създали даже коалиция.
Тя се нарича…знаете по какъв начин.
Вие сте и последовател.
Впрочем за едно съм ви признателен.
Малко по – надолу в текста ви излиза тезата, в която постоянно съм бил уверен – „ Няма по какъв начин, застанал с кални крондури на жълтите павета, да се гордея със Симеон Велики “.
Между другото се оказах прав.
Бях уверен, че текстовете, които се разгласяват дузина „ демократични “ мислители се дължат на фройдиската сублимация.
Нали помните – когато половата сила (по Фройд) се трансформира да вземем за пример в креативна.
Та и нашите демократични мислители правят същото – обстоятелството, че страната ни се ръководи неприятно за демократичния хайлайф значи, че би трябвало да отречем цялата си история, просвета, просвета, спорт.
Всичко.
Защо?
Защото си избираме гьонсурати, с цел да ни ръководят.
И за това започваме с мантрите – „ ние сме доста зле, не сме взели участие в изобретяването на компютъра, не сме основали нищо, ние сме недостойни “.
А на следващия ден ще се окаже, че обичаната на вашите сътрудници и другари коалиция ще направи някой „ трик “ и ще влезе в ръководството.
И тогава аз ще се дръзвам безутешно още веднъж, тъй като внезапно ще сменим отправната точка.
Айде, нема потребност – както споделят при нас в Кюстендил.
Дайте да си приказваме съществено.
Викате, че сте обходил света.
Е, аз не можах.
Плащам ипотеки, дължа пари на Топлофикация, а за целия си мандат като общински консултант не отидох нито един път в командировка (това не е привилегия за опозицията в СОС, а и, почтено казано, бих отказал).
Но съм ходил в Испания (имам родственици – имигранти), в Италия (имам роднини-имигранти), а в този момент ще вървя и до Англия (и там имам роднини-имигранти).
И на всички места съм забелязал, че хората се гордеят с най – дребни и незначителни неща.
Една дребна чешмичка е туристическа атракция и културен феномен.
А ние – ние гледахме българин в Кодак Тиътър преди седмица и се скъсахме да обясняваме, по какъв начин той не е взел Оскар, по какъв начин е господин никой, по какъв начин, тъй като е излязъл с българското флагче, е надали не новия Волен и Чуколов вкупом.
Е, в случай че това ви е визията за „ обективната истина “, благодаря – избирам да не я одобрявам.
И стигаме до най – значимото – дали вие сте „ космополит и нихилист “ – това си е ваша работа.
Аз в рамки не ви поставям и не мисля, че е редно.
Не ме слагайте обаче измежду „ националисти и консерватори “, тъй като, колкото и необичайно да ви прозвучи, аз се намирам за…либерал.
Но либерал, който изповядва максимата „ единни в многообразието “, а не подобен, който търси възобновяване на интернационала.
Всички сме разнообразни.
И популярност богу.
Ако бяхме идентични, в този момент нямаше да си пишем отворени писма за наслада или смут на четящите.
Професоре, това писмо стана дълго.
И ще го завърша по този начин.
Да допуснем, че не съм прав.
Да допуснем, че аз съм един долен човек, един кюстендилски непрокопсаник, който на всичкото от горната страна е и реакционер, патрЕот и каквото още се сетите.
Имам едно последно запитване.
Ако се съберем вкупом към 7 милиона души.
И стартираме да си повтаряме какъв брой сме зле, какъв брой сме незначителни и по какъв начин в никакъв случай нищо няма да направим…
Та в случай че го създадем, това ще ни помогне ли?
Помислете върху това и попитайте вашите комшии в Миндя, когато седнете на по ракийка в хоремага.
Аз персонално предпочитам път номер две.
А той е обвързван с това да познаваме, ценим и съхраняваме живо нашето изкуство и просвета.
Впрочем, както знаете, уважението ми към вас е голямо и ви цитирах в дисертацията си.
В нея описвам за единствените дисиденти у нас – ъндърграунд рок групите от началото на 80 – те години.
Попитайте демократичната си тайфа къде е била при започване на 80 – те и какво тъкмо е правила в символ на противоречие с комунизма.
Като оставам с почитание
Ви приветствам
Венци Мицов – потомствен хлебар
от квартал Могилата – Кюстендил
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ