От влюбването към любовта
Какво се случва с нас, когато се влюбим? Еуфорични сме, благоразположени, вчерашните ни проблеми наподобяват смешни и ненадейно осъзнаваме, че шефът ни в действителност е прелестен човек. Най- странното е, че нищо не се е трансформирало - светът към нас си е същият, всекидневието ни и хората към нас - също, само че като че ли сетивата ни възприемат действителността по напълно нов метод. Докосваме се до блаженството. Това е и повода на Изток да считат, че положението на пристрастеност е най- близкото до нирвана и да съпоставят погледа на влюбения с този на просветления. И всичко това, с помощта на появяването на обичан човек в живота ни...
Но какво се случва след това? Заживяваме с обичания, даже се женим, а единствено след година се чудим къде остана остроумният и грижлив мъж със ужасно възприятие за комизъм и кой е този постоянно ядосан вид в хола, на който слугуваме, а той даже не ни вижда. Променил ли се е той в действителност?
Според психолозите, това, което представляваме като възрастни, се оформя значително през първите години от живота ни. Докато сме бебета или дребни деца, не можем да интерпретираме умишлено събитията от живота си, мозъкът ни ги оставя необработени и ги трансформира в „ скрити мемоари “. Скритият спомен не е спомен в смисъла, който придаваме на думата, той е цялост от страст, реакция и даже физическо чувство. Например, в случай че в детските ни години са ни давали билков чай единствено когато сме заболели, след години, миризмата и усетът на билков чай биха провокирали у нас чувството, че сме заболели, в това число и като телесни признаци. Може и да е нещо много по- съществено – да вземем за пример, претърпяваме случай в басейн, а по-късно цялостен живот се опасяваме от вода, без да знаем за случая.
“Реакцията се задейства безотказно, без значение дали осъзнаваме произхода й. ”
Спомените може даже да са от интервала преди раждането ни - тежко раждане или бременност на майката също се „ отпечатват “ в мозъка на бебето.
Родителите ни са най- околните хора преди и в първите години откакто се родим, по тази причина и ние възприемаме непосредствено реакциите им в разнообразни обстановки и отношението им към заобикалящия ни свят. На база на всичко това се оформят нашето държание и нашите вярвания за живота и стартират да ръководят живота ни. А оттова - и да моделират и взаимоотношенията ни. Дори пораснали, не виждаме хората такива, каквито са, а постоянно ги асоциираме с познати персони и характери от предишното ни, най- към този момент с родителите ни.
Влюбваме се в избран човек, с помощта на същите тези неосъзнати процеси.
“ Ако сме били изоставени от родителите си, всяка демонстрация на протекция и угриженост би породила обич у нас. ”
Ако сме били безпомощно момиченце, проявата на мощ би ни завладяла. Ако са ни правили забележка всякога, когато желаеме да кажем нещо, сме привлечени от човек, който изрично отстоява мнението си. Всъщност другият е нещо като нашето идеално " Аз ", или най-малко по този начин го виждаме ние. Чрез обичания ние се допираме до своята целокупност и до своя цялостен капацитет и за малко се измъкваме от тясната си персона. Всичко наподобява допустимо и не ни е боязън. Това чувство ни кара да обожествяваме колегата си.
Когато заживеем дружно, всеки внася във връзката своите вярвания и убеждения за това, по какъв начин да се случват нещата. Виждаме ежедневните обстановки през личния си филтър и това ни кара да намираме мотив за спор даже в случай че другият е воден от най- положителни планове. Да кажем, че сме възпитани да отсервираме масата, незабавно откакто последната хапка от вечерята е изядена. Така е правила майка ни в желанието си да не скапва домашния уют с мръсни чинии с огризки. Така вършим и ние. Партньорът ни обаче, е отгледан в семейство, където седенето и радостното бърборене на масата часове след вечерята, е обичаното време от деня и е знак на фамилния уют. Мъжът възприема нашето „ скачане “ да измием чиниите като разграничаване от него и отвращение да споделим вечерта му, а ние сме уверени, че сме постъпили по най- верния метод. Той може да реагира друго – може да премълчи и да остави негодуванието да се натрупа. Може и да направи открита забележка, което пък би сложило партньорката му в цялостно незнание за какво получава забележка за „ най- положителното “ си държание. И това още не е напълно най- неприятното, което може да се случи - партньорката също може да мие чиниите в прикрито или очевидно възмущение, че единствено тя семейства, а той се е навечерял предостатъчно и гледа телевизия. Но зад всички разновидности стои негласното очакване на дамата мъжът и да я анулира, да стане и да измие чиниите, тъй като нейната майка по този начин я е научила или постоянно скрито е желала сходно отношение за себе си. А това са единствено 10 минути от един ден от живота на една двойка...
Ежедневието ни с обичания е цялостно с асоциации с минали събития, някои напълно не толкоз прелестни, както през интервала на влюбването. С колегата ни се случва същото нещо по отношение на нас. Някъде тук решаваме, че сътрудникът ни се е трансформирал и се разочароваме.
“Ако имаме връзка без да си даваме сметка за тези процеси, без да познаваме себе си и другия, съвсем несъмнено я обричаме на неуспех. ”
Дори да задържим връзката, е доста евентуално да сме обвързани, само че нещастни и неудовлетворени. Специалистите по партньорски взаимоотношения поучават да следим реакциите си и да поддържаме връзка намерено с колегата си за нашите и неговите полезности и упования от връзката. А опитите да превъзпитаме другия и условията да живее съгласно нашите полезности са най- късият път към заличаването на връзката.
Звучи като съществено предизвикателство да гледаме под лупа неосъзнатите ни реакции и скрити упования, да си признаем всички страхове и недостатъци пред колегата. Може и да не получим същото в подмяна. Още по- ужасно звучи обаче да приемем колегата подобен, какъвто е, без да желаеме да го променяме и подобряваме. Но в случай че досегашните ни опити да имаме хармонична връзка са били несполучливи, може би си коства да опитаме.
Но какво се случва след това? Заживяваме с обичания, даже се женим, а единствено след година се чудим къде остана остроумният и грижлив мъж със ужасно възприятие за комизъм и кой е този постоянно ядосан вид в хола, на който слугуваме, а той даже не ни вижда. Променил ли се е той в действителност?
Според психолозите, това, което представляваме като възрастни, се оформя значително през първите години от живота ни. Докато сме бебета или дребни деца, не можем да интерпретираме умишлено събитията от живота си, мозъкът ни ги оставя необработени и ги трансформира в „ скрити мемоари “. Скритият спомен не е спомен в смисъла, който придаваме на думата, той е цялост от страст, реакция и даже физическо чувство. Например, в случай че в детските ни години са ни давали билков чай единствено когато сме заболели, след години, миризмата и усетът на билков чай биха провокирали у нас чувството, че сме заболели, в това число и като телесни признаци. Може и да е нещо много по- съществено – да вземем за пример, претърпяваме случай в басейн, а по-късно цялостен живот се опасяваме от вода, без да знаем за случая.
“Реакцията се задейства безотказно, без значение дали осъзнаваме произхода й. ”
Спомените може даже да са от интервала преди раждането ни - тежко раждане или бременност на майката също се „ отпечатват “ в мозъка на бебето.
Родителите ни са най- околните хора преди и в първите години откакто се родим, по тази причина и ние възприемаме непосредствено реакциите им в разнообразни обстановки и отношението им към заобикалящия ни свят. На база на всичко това се оформят нашето държание и нашите вярвания за живота и стартират да ръководят живота ни. А оттова - и да моделират и взаимоотношенията ни. Дори пораснали, не виждаме хората такива, каквито са, а постоянно ги асоциираме с познати персони и характери от предишното ни, най- към този момент с родителите ни.
Влюбваме се в избран човек, с помощта на същите тези неосъзнати процеси.
“ Ако сме били изоставени от родителите си, всяка демонстрация на протекция и угриженост би породила обич у нас. ”
Ако сме били безпомощно момиченце, проявата на мощ би ни завладяла. Ако са ни правили забележка всякога, когато желаеме да кажем нещо, сме привлечени от човек, който изрично отстоява мнението си. Всъщност другият е нещо като нашето идеално " Аз ", или най-малко по този начин го виждаме ние. Чрез обичания ние се допираме до своята целокупност и до своя цялостен капацитет и за малко се измъкваме от тясната си персона. Всичко наподобява допустимо и не ни е боязън. Това чувство ни кара да обожествяваме колегата си.
Когато заживеем дружно, всеки внася във връзката своите вярвания и убеждения за това, по какъв начин да се случват нещата. Виждаме ежедневните обстановки през личния си филтър и това ни кара да намираме мотив за спор даже в случай че другият е воден от най- положителни планове. Да кажем, че сме възпитани да отсервираме масата, незабавно откакто последната хапка от вечерята е изядена. Така е правила майка ни в желанието си да не скапва домашния уют с мръсни чинии с огризки. Така вършим и ние. Партньорът ни обаче, е отгледан в семейство, където седенето и радостното бърборене на масата часове след вечерята, е обичаното време от деня и е знак на фамилния уют. Мъжът възприема нашето „ скачане “ да измием чиниите като разграничаване от него и отвращение да споделим вечерта му, а ние сме уверени, че сме постъпили по най- верния метод. Той може да реагира друго – може да премълчи и да остави негодуванието да се натрупа. Може и да направи открита забележка, което пък би сложило партньорката му в цялостно незнание за какво получава забележка за „ най- положителното “ си държание. И това още не е напълно най- неприятното, което може да се случи - партньорката също може да мие чиниите в прикрито или очевидно възмущение, че единствено тя семейства, а той се е навечерял предостатъчно и гледа телевизия. Но зад всички разновидности стои негласното очакване на дамата мъжът и да я анулира, да стане и да измие чиниите, тъй като нейната майка по този начин я е научила или постоянно скрито е желала сходно отношение за себе си. А това са единствено 10 минути от един ден от живота на една двойка...
Ежедневието ни с обичания е цялостно с асоциации с минали събития, някои напълно не толкоз прелестни, както през интервала на влюбването. С колегата ни се случва същото нещо по отношение на нас. Някъде тук решаваме, че сътрудникът ни се е трансформирал и се разочароваме.
“Ако имаме връзка без да си даваме сметка за тези процеси, без да познаваме себе си и другия, съвсем несъмнено я обричаме на неуспех. ”
Дори да задържим връзката, е доста евентуално да сме обвързани, само че нещастни и неудовлетворени. Специалистите по партньорски взаимоотношения поучават да следим реакциите си и да поддържаме връзка намерено с колегата си за нашите и неговите полезности и упования от връзката. А опитите да превъзпитаме другия и условията да живее съгласно нашите полезности са най- късият път към заличаването на връзката.
Звучи като съществено предизвикателство да гледаме под лупа неосъзнатите ни реакции и скрити упования, да си признаем всички страхове и недостатъци пред колегата. Може и да не получим същото в подмяна. Още по- ужасно звучи обаче да приемем колегата подобен, какъвто е, без да желаеме да го променяме и подобряваме. Но в случай че досегашните ни опити да имаме хармонична връзка са били несполучливи, може би си коства да опитаме.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ