- Какво прави този в леглото?! Глупав въпрос, знам, но като

- Какво прави този в леглото?!

Глупав въпрос, знам, само че като няма човек на разположение оръжие, импровизира.

- Как какво?! - нацупи се пренебрежително жена ми - Спи!

Жени! Могат ли да ти обяснят нещо като хората! Повторих:

- Защо в фамилната ни спалня?!

- А къде другаде?! - учуди се неуместно тя.

Не съумях да измисля друго, с изключение на някои вулгарни дестинации и с цел да не прерасне фамилната полемика в съответния скандал, смених въпроса:

- Кой е този?

- Моят личен кмет! - похвали се тя и грижливо зави спящия.

- А?!

Така съумях да отвръщам, което жена ми след толкоз години брак правилно разчете като " Какви ги приказваш, хлевоуста жено?! ", тъй като изясни:

- Вече е по този начин! Нали огромна част от гласоподавателите не утвърждават нито един от претендентите, по тази причина е взето мъдрото решение всеки гласоподавател да си има личен кмет.

След толкоз години българско поданство не се учудих на това управническо решение. Огледах спящия мъж:

- Не можа ли да си избереш някой по-представителен? Този наподобява на...

- Хайде, хайде! - прекъсна ме тя. - Кой го споделя! Ти, дето приликата ти с Брат Пит се базира само на половата принадлежност!

Този засукан израз бе нещо ново и радикално друго от до момента познатите ми " Пусни прахосмукачката! " и " Хъркаш! ". Смених още веднъж насоката на диалога:

- Защо е гол?

- Защото най-накрая локалната власт няма какво да крие от популацията! - бойко отвърна жена ми.

Следващият въпрос се появи от единствено себе си:

- А ти за какво си гола?

Тя изпуфка отегчено:

- Първо - не съм гола, а съм завита с чаршафосано одеяло! Второ - и аз като население нямам какво да укривам от моя личен кмет!

Зачесах се по кубето:

- Пълно взаимно доверие?!

Тя усети, че съм капитулирал, и нищо не сподели. Изведнъж се сетих:

- Чакай! Този за какво все по този начин си хърка и не се разсънва от нашата препирня?!

- Господин персоналният ми кмет доста се умори! Изключително занемарена е общината ни в мое лице и той одобри това като персонално предизвикателство - тя като че ли пусна сълза. - Не са се грижили за мен по този начин безрезервно, откогато бях госпожица! Грохна индивидът!

Аз толкоз надалеч обратно във времето не мога да се връщам, пък и надуших във въздуха нещо познато и обезпокоително:

- Този да не ми е набарал ракията?!

Тя не реагира на законния ми въпрос, а на собствен ред издекламира:

- Не питай какво може да направи общината за теб, а попитай какво ти можеш да направиш за нея!

- Мога да се въздържа да не заритам някои лични кметове! - изръмжах.

- Пошъл си! - изсъска жена ми. - Ненапразно изборната интензивност е такава! Но в случай че купиш плосък тв приемник и нова сокоизстисквачка, може и да ти простя!

- Какво им е на нашите?!

- Подариха ни ги на сватбата! В предишния век! И в предишния публичен строй!

- Това не ги ли прави още по-ценни? Освен това нямам пари! Аз, с цел да купя зеле, групирам пари от три месеца, та за сплеснат тв приемник!...

Отчуждението й се усещаше съвсем нетърпимо. За следващ път смених насоката на диалога:

- А за мен, такова... Къде ми е персоналната кметица?

Не получих различен отговор от законната с изключение на унищожителното:

- Провери при бидона за зеле! Там те чака несъмнено, като ти знам манталитета!

Със свито сърце потеглих към мазето да ревизира на мен какъв личен кмет ми се е паднал. Надявах се, че щом за жена ми е мъжки, разумно на мен ще ми разпределят женски, само че знае ли човек при настоящето полово многообразие и с тази обществено-политическа конюнктура. Ех, орис българска, все се надяваме...