Последното писмо на Антоан дьо Сент-Екзюпери ще ви остави безмълвни
Френският публицист Антоан дьо Сент-Екзюпери оставя една от най-ярките следи в душата на 20. век с философско-поетичната си книга „ Малкият принц “. Роден в остаряло благородническо семейство, той с болежка претърпява снижаването на културата и човешкия дух, които усеща в своето време. Като летец, Екзюпери лети високо над баналния свят и от облаците на мечтателя гледа надолу с горест и носталгия. Те се усещат изключително мощно в едно поетично писмо, което той написа до собствен другар, прочут единствено като „ Генерал Х “, малко преди да почине.
В него Екзюпери разкрива недоволството си от актуалната цивилизация, чийто материализъм, ниски идеали, интриги и войни го влудяват и поболяват. Скоро след изпращането на това писмо, през 1944 година, самолетът му пада в пламъци над морето…
„ …Болен съм. Тежко. Заради моето потомство, което е изпразнено от всякакво човешко наличие. Поколение, опознало като форма на нравствен живот единствено питейните заведения, математиката и колите Bugatti. Днес то е въвлечено в една чисто стадна активност. То към този момент няма никакъв цвят. Не знаеш по какво да го отличиш. Вземете войните отпреди 100 години. Преценете какъв брой старания са били правени, с цел да се утоли духовната, поетичната или простата жадност за човещина.
Днес, когато сме изсушени като кирпичи, ние се подсмиваме на тези наивности. Униформите, знамената, песните, музиката, успехите (вече победи няма, нищо през днешния ден не има поетиката на един Аустерлиц. Има единствено храносмилане – постепенно или бързо). Всеки лиризъм звучи смешно. Хората отхвърлят да бъдат пробудени за какъвто и да е нравствен живот. Те добросъвестно правят нещо като работа на конвейер. Както споделя американската юноша, „ ние одобряваме добросъвестно тази мръсна работа “.
Пропагандата по целия свят на вятъра се напъва. Нейната болест изобщо не е в неналичието на обособени гении. За да не наподобява банална, тя си е забранила да се базира на великите освежителни легенди. В своя крах човечеството се е свлякло от гръцката покруса до театъра на господин Луи Верньой (автор на булевардни пиеси).
По-долу изобщо не може да се стигне. Век на рекламата, на системата Бьодо (за механично отчитане на осъществения труд), на тоталитарните режими, век на армии без тръбачи, без флагове, без литургия за мъртвите. С всичките си сили мразя моето време. В него индивидът умира от жадност. Аз имам възприятието, че се върви към най-мрачните времена. За мен единствената вяра е на хората да им бъде върнато духовното… „
