За дълбоката любов, с която българинът обича детето си ♥ Константин ГЪЛЪБОВ
Фрагмент от завладяващата „ Психология на българина ” на известния наш академик, лингвист, публицист и критик Константин Гълъбов (1892 ~1980).
Но приказваме ли за логика на психиката, не трябва да забравяме, че в душата на индивида има скътано доста настояще, доста минало и единствено прекомерно малко бъдеще. Към наследството от предишното би трябвало да отнесем както свободолюбието на българина, така и една друга негова линия. Думата ми е за дълбоката обич, с която българинът обича детето си. Тази линия води своя генезис от едно по-далечно минало, в сравнение с свободолюбието.
Много малко са народите, които имат в такава висока степен най-ценната фамилна добродетел – любовта към рожбата. Българката, изключително селянката, обича детето си с непоквареността на един изцяло примитивен инстинкт. Почти толкова мощно обича детето си и българинът. Любовта към рожбата е оня фактор, който дефинира в най-висока степен посоките на живота му. Това важи изключително за селянина. Със селския юноша се правят три значими промени в характера и метода на живеенето му: първата – откакто постъпи в казармата, втората – откакто се ожени и му се роди дете, третата – откакто почине татко му или го отдели. Но втората от тия промени е несъмнено най-важната. Тя е най-важната и за множеството от младежите ни в градовете.
Прословутата спестовност на българския народ, една от най-големите му добродетели, се дължи освен на това, че страната ни е бедна и изискванията за изкарване на издръжка са сложни, само че и на мощната любов към рожбата. За да спестят някоя и друга пара за децата си или с цел да ги изучат, родителите в България се подмятат на ограничения, на каквито не са способни родителите в никоя културна страна в Европа. Докато в тия страни единствено по-заможните родители учат децата си в гимназия и университет, у нас и последни сиромаси разделят от залъка си, с цел да дадат приблизително и висше обучение на рожбите си.
Но за тoвa далечно минало на първоначални инстинкти ни припомня и обичта, с която българинът обича себе си. Българинът не е по-себелюбив от западните европейски нации, даже има европейски нации по-себелюбиви от него, само че до момента в който себелюбието на тия нации е повече събитие на културен крах, у нас то е единствено примитивен инстинкт, непреодолян от едно по-дълго културно развиване.
* Публикувано в „ Българска мисъл ”, 1934 година
Снимка: Институт за литература при Българска академия на науките, lit.libsofia.bg
